О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 729
гр. София, 18.12.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на трети декември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№999 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. И. Б. срещу решение №2910 от 11.12.2018 г. по в.гр.д.№1125/2018 г. на САС. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №7510 от 09.11.2017 г. по гр.д.№13319/2016 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. И. Б. срещу ЗК „Лев инс” АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 9 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 21.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 21.04.2016 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: За приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане. Поддържа се и че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касация ЗК „Лев инс” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на ищеца. По отношение на спорния по делото въпрос за размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд, анализирайки всички събрани по делото релевантни доказателства, е взел предвид: 1. Възрастта на пострадалия – 39 г. към момента на ПТП и неговото обществено положение; 2. Броя и медико-биологичните характеристики на получените при ПТП телесни увреждания – множествено изкълчване и навяхване на ставите и ставните връзки на шийния отдел на гръбначния стълб и два травматични подкожни кръвоизлива в областта на челото, и травматичен оток в дясната теменната област на главата, които по своите медико-биологични характеристики представляват временно разстройство на здравето, неопасно за живота, т.е. лека телесна повреда по смисъла на чл. 130 от НК; 3. Периода от време, в който болките и страданията са били по-интензивни – около две седмици; 4. Продължителността на лечебния и възстановителен период – около два, три месеца; 5. Отсъствието на негативни за здравето последици – липсата на функционален дефицит за движенията на шийния сегмент и обстоятелството, че са установени дегенеративно-дистрофични промени относно някои интервертебрални дискове, които обаче не са в причина връзка с ПТП; 6. Обществено икономическите условия в страната и лимита на застрахователните обезщетения към датата на настъпване на ПТП, като е достигнал до извод, че размерът на пълното обезщетение, което се следва на ищеца за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 9 000 лв.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че постановените от касатора въпрос е формирал правната воля на въззивния съд – обусловил е частичното отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но спрямо този въпрос не се установява наличие на сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС /обективирана в приложените от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, наличието на които изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС.
От друга страна при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2910 от 11.12.2018 г. по в.гр.д.№1125/2018 г. на САС в частта му, с която е потвърдено решение №7510 от 09.11.2017 г. по гр.д.№13319/2016 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. И. Б. срещу ЗК „Лев инс” АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 9 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 21.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 21.04.2016 г. до окончателното изплащане.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.