6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
гр. София, 19.12.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4326 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата Г. В. Я., срещу определение № 303 от 02.10.2019 г. по ч. гр. дело № 347/2019 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1134/30.07.2019г. по гр.д. № 424/2019г. на Окръжен съд – Плевен в частта му, с която е прекратено производството по делото относно предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установена нищожността на клауза от договор, сключен между ответника „О.“ АД и трето за делото лице „Ф.“ ЕООД, поради недопустимост на иска.
Претендира се отмяна на постановеното въззивно определение с аргументи за неговата неправилност. Твърди се, че правният интерес на ищцата от предявяването на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договорната клауза не може да бъде отречен само с оглед наличието на висящ между страните спор, включващ и този за действителността й, но без формиране на сила на пресъдено нещо.
Ответниците по жалбата – „О.“ АД и привлеченото на страната на ответника трето лице-помагач „Ф.“ ЕООД не представят отговор в законовия срок.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа наличието на основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т 1 ГПК по въпроса: „Налице ли е правен интерес за третото увредено лице от предявяване на установителен иск за прогласяване нищожността на договорна клауза, по силата на която възложителят по чл. 49 ЗЗД се освобождава от отговорност, когато установителният иск е съединен с иск по чл. 49 ЗЗД?“. Твърди, че въпросът е решен в противоречие с определение № 357/12.05.2014г. по т.д. № 771/2014г. на ВКС, I т.о., като към жалбата са приложени и решение № 441/28.09.2007г. по гр.д. № 32/2006г. на ВКС, III г.о., решение № 141/01.08.2014г. по гр.д. № 5015/2013г. на ВКС, IV г.о., определение по чл. 632/20.12.2013г. по гр.д. № 5812/2013г. на ВКС, I г.о. и определение № 104/27.02.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, I т.о.. Евентуално поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
За да постанови обжалвания правен резултат и да потвърди първоинстанционното определение в прекратителната му част, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на Г. Я., с която са предявени два кумулативно съединени иска срещу ответника „О.“ АД: 1. частичен иск по чл. 49 ЗЗД за сумата от 27 000 лева (част от 120 000 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на смъртта на сина й Н. А., работник в дружество „Ф.“ ЕООД, който е загинал вследствие на трудова злополука, станала по време на изпълнение на възложени от „О.“ АД“ задачи на територията на предприятието, въз основа на сключен договор между двете дружества, ведно с лихва за забава за периода: 13.10.2018г. – 07.04.2019г. и 2. иск по чл. 124 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че клаузата в т. 4.1. от договор № 7/05.02.2018г., сключен между „О.“ АД /възложител/ и „Ф.“ ЕООД /изпълнител/, съгласно която „О.“ АД не носи отговорност за трудови злополуки, възникнали по повод на строителния процес, е нищожна поради противоречие с чл. 49 ЗЗД.
С оглед на така дадената правна квалификация на предявените искове, съдът е приел, че предявеният установителен иск за прогласяване нищожността на цитираната договорна клауза е недопустим поради липса на правен интерес за страната. Посочил е, че интерес от искова защита е налице, когато чрез избрания от ищеца способ ще може да се разреши в най-пълна степен съществуващ между страните правен спор, като решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на засегнатото от спора субективно право. Уточнил е, че тъй като се претендира частична недействителност на договор, по който ищцата или праводателят й не са страна, същият не я обвързва и няма сила спрямо нея. Посочил е, че във връзка с предявения иск по чл. 49 ЗЗД, съдът следва да извърши преценка за осъществяването на сложния фактически състав на гаранционната деликтна отговорност, като въпросът за отговорността на „О.“ АД за причинените вреди от трудова злополука е преюдициален за спора и съдът ще се произнесе по него в мотивите си. Уточнил е, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите субективното материално право факти при предявена в последващ исков процес претенция за останалата част от вземането. С оглед на това е счел, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяването на самостоятелен иск за установяване нищожността на визираната договорна клауза, поради което е заключил, че предявеният иск е недопустим и производството по делото в тази му част подлежи на прекратяване.
Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване на въззивно определение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
В гореизложения смисъл, формулираният от частния жалбоподател въпрос, касаещ допустимостта на предявяването на самостоятелен установителен иск, в случаите, когато съдът е сезиран и с осъдителен иск, в рамките на който дължи произнасяне по въпроса, предмет на установителния иск, съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице обаче твърдяното от жалбоподателя допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото в изложението определение № 357/12.05.2014 г. по т.д. № 771/2014 г. на ВКС, I т.о. по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, е прието, че предявяването на самостоятелен иск снабдява страната, в случай на уважаване на претенцията й, с решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо относно действителността на клаузата, приложимо и в други хипотези на спор между страните, основан на приложението й, поради което правен интерес от предявяването на иска не може да бъде отречен само с оглед наличието на висящ между страните спор, включващ този за действителността й, но без формиране на сила на пресъдено нещо. Макар настоящият състав да споделя принципната правилност на горното разрешение, следва да се отбележи, че определението е постановено при различна фактическа обстановка от процесната, а въпросът за правния интерес всякога е конкретен и следва да бъде преценяван с оглед специфичната фактическа обстановка по дадено дело и изложените от страните твърдения. В цитираното определение, предявяването на иска по чл. 26 ЗЗД е било във връзка с клауза в договор за наем на специализирана техника, по който ищецът и ответникът са страни, съответно за тях от договора, съответно, от действителността на клаузите му, произтичат пряко права и задължения. За разлика от цитираното определение, в настоящия случай страната, която се домогва да докаже недействителността на договорната клауза, е трето за договорното правоотношение лице, поради което не се явява обвързана от постигнатите между съконтрахентите (единият от които не участва по делото в качеството на ответник) съглашения. В същото време, предвид, че исковата претенция е заявена като частична, в последващ исков процес страната ще се ползва от правните изводи на съда относно правопораждащия вземането й юридически факт, в това число и действителността на договорната клауза. С оглед на това и предвид различната фактическа обстановка, на базата на която са постановени съдебните актове, следва да се приеме, че не е налице твърдяното от страната противоречие с практиката на ВКС.
Останалите приложени към изложението актове на касационната инстанция са неотносими към процесния случай. В решение № 441/28.09.2007 г. по гр.д. № 32/2006 г. на ВКС, III г.о., съдът е разглеждал въпросите, касаещи разликата и конкуренцията между деликтната отговорност и тази на работодателя при възникнала трудова злополука; в решение № 141/01.08.2014 г. по гр.д. № 5015/2013г. на ВКС, IV г.о. съдът се е произнесъл по въпроса за допустимостта на претенцията за обезщетение, дължимо от неколцина ответници солидарно, да бъде уважена в пълния й предявен размер поотделно срещу всеки ответник; в определение № 632/20.12.2013г. по гр.д. № 5812/2013г. на ВКС, I г.о. е разгледан въпросът за другарството по дела за нищожност на договор, а в определение № 104/27.02.2009г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, I т.о. – този дали е налице знак за равенство между конститутивния иск по чл. 70 ТЗ и установителния по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./. Като неотносими към процесния казус, посочените актове на ВКС са негодни да обосноват твърдяното от жалбоподателя противоречие с практиката на ВКС, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и твърдяното от частния жалбоподател специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение 1/10.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. За да е налице поддържаното основание за допускане, е необходимо двете изисквания – въпросът да е значим за развитието на правото и за точното приложение на закона, да бъдат кумулативно налични и надлежно обосновани в приложеното към жалбата изложение. В случая практика по въпроса за интереса от предявяването на установителен иск е създадена от съдилищата, а аргументи в посока необходимостта от осъвременяването й липсват в приложеното изложение. Така в решение № 207/24.07.2012г. по гр.д. № 914/2011г. на ВКС, по което е допуснато касационно обжалване по по-общия въпрос „кога искът е недопустим поради липса на правен интерес“, е прието, че „интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен“. Решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право, засегнато от посоченото действие. Така например, няма правен интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца. В конкретния случай, за да приеме, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяване на самостоятелен установителен иск, съдът е извършил преценка дали процесната клауза влияе пряко върху претендираното от страната субективно материално право и дали, при евентуално разглеждане и уважаване на иска по чл. 26 ЗЗД, за нея би била налице положителна правна промяна. Отрицателният отговор на тези въпроси е мотивирал съда да постанови обжалваното въззивно определение, с което се потвърждава прекратителният първоинстанционен акт.
С оглед на изложеното, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно определение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 303 от 02.10.2019г. по ч. гр. дело № 347/2019г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: