2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 930
София, 19.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2532 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „ЧЕЗ разпределение България“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт Ф. Г., против решение № 2063 от 20 март 2019 г., постановено по в.гр.д. № 12459/2018 г. по описа на Софийския градски съд, с което се потвърждава решение № 451793 от 16 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 75123/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], с което се отменя уволнението на Г. А. А., с адрес в [населено място], от длъжността „елмонтьор по изграждане/поддръжка, ремонт на ел. преносни линии и мрежи“ в дирекция „Експлоатация и поддържане“ при касатора, извършено със заповед № СД-О.-5648/25.09.2017 г., А. е възстановен на работа на заеманата преди уволнението длъжност, касаторът е осъден да му заплати сумата от 5521,37 лева обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода 26.06.2017 г.-06.02.2018 г., и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че и двете инстанции напълно превратно и погрешно са тълкували представените и неоспорени от страна на касатора писмени и гласни доказателства. Оспорва се заключението, че заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание е връчена след изтичане на двумесечния срок от откриване на нарушението. Според касатора, с доклад от 06.02.2017 г. до членовете на управителния съвет се поставя началото срока по чл. 194, ал. 1 КТ, при ползван от ищеца отпуск за неработоспособност в периода 31.01.-03.05.2017 г., връчено на 04.05.2017 г. искане за даване на писмени обяснения и за предоставяне на информация ползва ли се от предварителна закрила по чл. 333 КТ (ищецът е с определена пожизнено 50% трайно намалена работоспособност и е трудоустроен), дадени на 09.05.3017 г. писмени обяснения, отправено до ТЕЛК искане за мнение на 16.05.2017 г., получаване на мнението на 13.07.2017 г., отправено до инспекцията по труда искане за разрешение за уволнението на 21.07.2017 г., получаване на разрешението на 01.08.2017 г., при което са спазени всички изисквания на дисциплинарното производство, а заповедта е издадена на 25.09.2017 г., съответно – връчена на същата дата. Подчертано е, че с ползвания от ищеца отпуск, даването на мнение от ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда, двумесечният срок за налагане на наказанието не тече от 06.02. (отриване на нарушението) до 01.08. (даване на разрешението от инспекцията по труда), защото в противен случай ищецът ще черпи права за своето неправомерно поведение и нарушения от времето, необходимо на държавните органи да извършат необходимите процедури и действия, при което двумесечният срок по чл. 194 КТ се спира и не тече. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и се заявява, че решението е очевидно неправилно.
Ответникът Г. А. А., с адрес в [населено място], не дава отговор на касационната жалба.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд, по спорния въпрос за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ в рамките на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 КТ, приема, че: откриване на нарушението означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – когато е установен извършителят на нарушението, времето и мястото на извършването му и съществените признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като дисциплинарно нарушение, поради което работодателят в случая е узнал за нарушението на 06.02.2017 г., но давността не тече до 03.05.2017 г., до когато ищецът е бил в отпуск по болест по аргумент от чл. 194, ал. 3 КТ; предвид трудоустрояването на ищеца, за уволнението му се изискват даване на становище от ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда. Отречено е поддържаното в цялото производство по делото виждане на работодателя, че срокът за налагане на дисциплинарното наказание не тече до 01.08.2017 г. – датата на получаване на разрешението от инспекцията по труда, като се сочи, че давността представлява санкция за бездействието на правоимащия, и съответно не тече тогава, когато той не е могъл да действа, или извън контрола на работодателя дисциплинарната процедура е била за времето 16.05-13.07.2017 г. (от датата на изпращане на искането до ТЕЛК до получаването на отговора), и за времето 21.07.-01.08.2017 г. (от датата на изпращането на искането до инспекцията по труда до получаване на разрешението), или общо 69 дена; съответно от 04.05.2017 г. (датата, на която е започнал да тече двумесечния срок – първи работен ден след изтичане на отпуска по болест на ищеца) до 25.09.2017 г. (датата, на която е връчена на ищеца оспорената заповед за уволнение) са изминали 144 календарни дни, и след приспадането на 69 календарни дни за периода, през който двумесечният срок е прекъснат поради изчакване на становище/разрешение от компетентните за това административни органи, то дисциплинарното наказание е наложено след 75 дена – повече от два месеца, поради което правото на работодателя да наложи наказание е преклудирано. При тези съображения, без да се изследва по същината им извършването на вменените дисциплинарни нарушения, е счетено, че заповедта следва да се отмени като незаконосъобразна. Изложени са и мотиви по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Поставеният от касатора въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
Пита се как следва да се брои, спира и изтича двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ, когато работникът/служителят се ползва от предварителна закрила по чл. 333 КТ, съответно от страна на работодателя са извършени всички необходими законови действия за получаване на предварително разрешение за уволнение от съответните компетентни административни органи: подадено е искане за мнение от ТЕЛК, получено е мнение от ТЕЛК, подадено е искане за предварително разрешение за уволнение от инспекцията по труда, получено е предварително разрешение за уволнение от инспекцията по труда, но докато са изпращани и получавани тези искания от страна на работодателя до съответните административни органи, е изтекъл двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ. В случая въззивният съд прецизно е съобразил времето, през което работодателят е бил в невъзможност да предприеме по-нататъшни действия по налагане на дисциплинарно наказание заради необходимостта от снабдяване със задължителни по закон становища на административни органи, като основателно съответните периоди от време са били взети предвид и законово определения срок за налагане на дисциплинарното наказание от узнаването на дисциплинарното нарушение в съществените му елементи от органа на дисциплинарната власт до налагането му е намален със срока на периодите, необходими на административните органи за осъществяване на техните проверки. Налагането на дисциплинарното наказание след законовия срок, съобразен с вече посоченото по-горе, е несъмнено установено по делото, като дори от получаване на последния необходим документ – разрешението от инспекцията по труда, до налагането на дисциплинарното наказание са изтекли 55 календарни дена – почти двумесечен период от време, в което работодателят е бездействал. Ето защо допускането на касационното обжалване по изрично поставения правен въпрос не се налага.
Накрая се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Твърдението не се обосновава. Изложените съображения изцяло са за неправилно приложение на КТ и за неправилно тълкуване на представените по делото доказателства. Не се разкриват хипотезите, предполагащи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но основанието на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт, без да е необходимо да се подлагат на преценка доказателствата по спора или осъществените от съда и страните процесуални действия, какъвто настоящият случай не е.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № № 2063 от 20 март 2019 г., постановено по в.гр.д. № 12459/2018 г. по описа на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: