О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр. София, 23.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.12.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1450/2019 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. П. Н. от [населено място], чрез адв.В. Н., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 779 от 04.04.2019 г., по гр.д. № 4732/2018 г., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд № 4022 от 19.06.2018 г., по гр.д. № 5004/2017 г. за отхвърляне на предявения срещу ЗК „Бул Инс” АД пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 8 000 лв. до пълния претендиран размер от 30 000 лв., обезщетение за причинени й неимуществени вреди от пътно – транспортно произшествие на 30.09.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 07.05.2017 г. до окончателното й изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, поради необоснованост и допуснато нарушение на закона – въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на дължимото на пострадалия обезщетение и дължимата от застрахователя, по силата на чл.497 КЗ, във вр. с чл.429 КЗ, законна лихва върху обезщетението – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката се позовава на предпоставките по чл.280, ал. 2, пр.3 ГПК и по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които последни по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?;” 2. „Съобразена ли е присъдената сума по делото със задължителната практика на ВС /Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС/ относно размера на дължимите обезщетения за репарация на претърпените неимуществени вреди?”’; 3. „Съобразено ли е постановеното от въззивния съд решение с практиката на ВКС относно началния момент, от който следва да се присъди законната лихва върху застрахователното обезщетение в хипотезата на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”?”; 4. „В хипотезата на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, при действието на Кодекса за застраховане, в сила от 01.01.2016 г., от кой момент се дължи лихва за забава върху присъденото обезщетение?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика по първия и втория от поставените въпроси са цитирани ППВС № 4/23.12.1968 г. и решения по чл.290 ГПК на ВКС: № 749/05.12.18 г., по т.д. № 387/2008 г. на II т.о.; № 66/03.07.2012 г., по т.д. № 619/2011 г. на II т. о. ; № 197/31.01.2017 г., по т.д. № 2250/2015 г. на II т.о.
По отношение на въпрос № 3 е налице позоваване на решение на ВКС № 199/10.05.2016 г., по т.д. № 3137/2014 г. на I т.о.
По отношение на въпрос № 4 се поддържа критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Едновременно въведеното с посочените по – горе селективни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – по чл.280, ал.2 ГПК не е аргументирано.
Ответникът ЗД „Бул Инс” АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, излагайки съображения за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и завишената стойност на присъденото на пострадалата обезщетение, предвид вида и продължителността на търпените от нея болки и страдания, датата на деликта и икономическата конюнктура в страната към същия този момент.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение в частта му предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на Софийски апелативен съд, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, е приел, че определената от Софийски градски съд сума от 8 000 лв. се явява, към релевантния за спора момент, справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищцата, настъпили от травматичното й увреждане при пътно – транспортно произшествие на 30.09.2016 г., виновно предизвикано от водача на товарен автомобил „Мерцедес 814” с д.к. [рег.номер на МПС] , чиято гражданска отговорност е застрахована от ответното търговско дружество.
При обосноваване конкретния размер на определеното обезщетение за неимуществените вреди на пострадалата въззивният съд е взел предвид и подробно обсъдил вида и характера на получената травма – засягане на нервни коренчета в шийния отдел и фрактура на лявата лъчева кост /радиус/ на типично място в областта на китката. Отчел още и интензитета и продължителността на търпените от ищцата болките и страданията – през първите 15 дни болки в шията, 20 дни главоболие, 2 месеца невъзможност за самообслужване, затруднени движения в китката за около 3 месеца; периода на оздравителния процес – един месец гипсова имобилизация и общ период на възстановяване от три месеца; възрастта на същата към датата на непозволеното увреждане – 43 години и липсата на допълнителни негативни психични изживявания; благоприятната прогноза за пълното й възстановяване – счупената кост на ръката е зараснала, налице е незначителен дефицит в активните движения на китката и движенията на шията са свободни и пълни, както и обществено – икономическите условия в страната към настъпване на инцидента.
Преценявайки липсата на доказателства за търпените болки и страдания по продължителност и интензитет над приетите, Софийски апелативен съд е счел, че присъждането на по – високо обезщетение ще доведе до нарушаване на установения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост.
Позовавайки се на чл.497, ал.1, т.2 вр. чл.496, ал.1 КЗ, решаващият съд е приел също, че ответникът, като застраховател, дължи и законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 07.05.2017 г. – датата на изтичане тримесечният срок за произнасяне от негова страна по заявената от увреденото лице претенция, до окончателното й изплащане. По съображения, че с представените със заявлението документи не е установена вината на водача на увреждащия автомобил, застрахован при ЗК „Бул Инс” АД, Софийски апелативен съд е отрекъл да е налице хипотезата на т.1 на чл.497, ал.1 КЗ. С оглед елементите от фактическия състав на чл.429, ал.3 КЗ и предназначението й – да уреди единствено отношенията застраховател – делинквент, въззивната инстанция е преценила като неоснователна тезата на ищцата за приложението и в хипотезата на предявен пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ.
Анализът на решаващите мотиви на въззивния съд налага да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
В случая първите два от поставените от касаторката въпроси, които обобщени се свеждат до приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт, несъмнено имат обуславящо значение за решаващата правна воля на въззивния съд и за крайния изход на делото, поради което обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Недоказано по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от мотивите в съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд подробно е обсъдил общите критерии, указани в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., имащи значение за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, като е съобразил и всички обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД, включително краткият възстановителен период, възрастта на пострадалата към датата на увреждането, пълното й възстановяване с липса на неблагоприятна бъдеща прогноза, отсъствието на допълнителни негативни изживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, индиция за което са и нормативно установените лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка”Гражданска отговорност” на автомобилистите. Що се касае до правилността на извършената от въззивния съд преценка на посочените критерии и изградените въз основа на нея правни изводи, която всъщност касаторът оспорва, то тя – относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не е предмет на осъществяваната от ВКС проверка в производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК, в който см. са и задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на изложеното следва единствено да се посочи, че съществуващото, като стойностен израз, различие в присъдените от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди, възприети като справедливи по смисъла на чл.52 ЗЗД, произтича не от различно тълкуване на закона, а от различните факти и обстоятелства по отделните дела, дори при идентични травми, и ангажираните в хода на делото конкретни доказателства, относими към посочените в задължителната съдебна практика критерии, поради което тази разлика обективно не може да бъде преодоляна с допускане на касационно обжалване. С оглед на това и доводите на касаторката за отклонение на въззивното решение от практиката на ВКС са неоснователни.
Формулираният въпрос № 5 е предпоставен от твърдението на касаторката за допуснато от въззивния съд нарушение на закона, поради отхвърляне на претенцията за начисляване на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от датата на пътно – транспортното произшествие. Макар и под формата на въпрос, жалбоподателката всъщност възпроизвежда оплакването си, въведено с касационната жалба, за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на закона, а когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в настоящия случай/, т.е. извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание за достъп до касация. Поради това и поставеният въпросът не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Отделно е, че се иска проверка на съответствието на въззивното решение с решение на ВКС, постановено по спор, към който приложение намира отменения КЗ. Следователно липсва и и изискуемото се съответствие с процесния случай, към който се прилага новия КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ – арг. от т.2 на ТР №1819.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпрос № 6 – формулиран общо, без да се визира конкретно по съдържание произнасяне на въззивния съд, което да е обусловило решаващите правни изводи по спора, не може да обоснове общото основание за достъп до касация. Отделно е, че е недоказано и поддържаното допълнително селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Аргументирано единствено чрез изписване на законовия му текст, същото, според задължителните постановки в т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е въобще неприложимо.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност, като предпоставка за достъп до касационен контрол, в случая е поставена като алтернатива на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но без необходимата обосновка.
Поради това единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че съгласно формираната практика на ВКС очевидната неправилност, като основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал. 2 ГПК, би била налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт, е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт. В този смисъл очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма /”extra legem”/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, дори когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, подлежащи на доказване от касатора.
Гореизложеното позволява да бъде обобщено, че обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС, TK не се произнася по отговорността за тях.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 779 от 04.04.2019 г., по гр.д. № 4732/2018 г., по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: