2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 940
гр. София, 27 декември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2889 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Г. Х. Д. срещу решение № 113/12.04.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 34/2019 г. на Врачанския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част, решение № 111/05.11.2018 г. по гр. дело № 91/2018 г. на Оряховския районен съд, жалбоподателят е осъден, на основание чл. 59 от ЗЗД, да заплати на ищеца по делото [община] сумата 10 967.08 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.02.2018 г. до окончателното ? изплащане, представляваща обезщетение за ползване без правно основание през стопанската 2016/2017 година на общински земеделски земи – ниви – имот № …. с площ …. дка и имот № …. с площ … дка, находящи се в м. „Л..“ в землището на [населено място]; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [община] в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на решението; 2) може ли въззивният съд да се произнася служебно в решението си по отговорността за разноски, без страната, в чиято полза е въззивното решение, да е направила искане за присъждане на разноски до приключване на съдебното дирене във въззивното производство; и 3) може ли въззивният съд да присъди разноски за адвокатско възнаграждение на страна по делото, на основание чл. 78 от ГПК, която представя договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано, че адвокатското възнаграждение е платимо в брой, но без да представи доказателства, че реално адвокатското възнаграждение е било платено на процесуалния представител на тази страна. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: по първия въпрос – в противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. по търг. дело № 505/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 136/06.11.2015 г. по търг. дело № 2483/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 180/11.01.2016 г. по търг. дело № 1618/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 222/06.04.2017 г. по търг. дело № 425/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, ППВС № 7/27.12.1965 г., ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 1/10.11.1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; по втория въпрос – в противоречие с т. 8 и т. 11 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 202/27.02.2015 г. по търг. дело № 4123/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; и по третия въпрос – в противоречие с т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 296/30.05.2017 г. по ч. търг. дело № 1061/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и определение № 193/08.06.2018 г. по гр. дело № 310/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа и че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно; в тази връзка единствено препраща към оплакванията си в касационната жалба и към сочените от него по-горе, противоречия с практиката на ВС и ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Съгласно трайно установената (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, израз на която са и посочените от касатора актове, първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, несъмнено има положителен отговор. Въззивният съд е разрешил този въпрос в пълно съответствие с тази константна практика на ВС и ВКС. В мотивите към обжалваното решение окръжният съд подробно е обсъдил оплакванията, доводите, твърденията и възраженията на страните, направени с въззивната жалба, с исковата молба и с отговорите на същите. По-натам в мотивите си въззивният съд е приел за установени безспорните между страните обстоятелства, че ищцовата община е собственик на двата процесни земеделски имота и че за тях е бил проведен търг за отдаване под наем, спечелен от касатора-ответник, но до сключване на договор за наем не се е стигнало поради обжалването на заповедта за класирането, като съдът е посочил и от кои от събраните писмени доказателства се установяват тези безспорни обстоятелства по делото. Подробно въззивният съд е обсъдил и всички събрани по делото доказателствата относно основното спорно по делото обстоятелство, дали касаторът-ответник е ползвал процесните имоти през процесния период. В тази връзка, най-напред са обсъдени писмените доказателства, сред които протоколи, съставени от нарочно назначена общинска комисия, както и от други служители при ищцовата община, с единия от които – от 05.04.2017 г. е установено, че при извършена проверка комисията е констатирала, че касаторът-ответник в момента обработва единия от процесните съседни имоти, а другият вече е бил обработен. Обсъдена е и приетата по делото прокурорска преписка, образувана след тези констатации на комисията, членовете на която са били разпитани и са потвърдили пред органите на досъдебното производство, изложеното в протокола. Също в тази връзка са обсъдени и писмените показания, дадени от касатора-ответник по случая, който е заявил в тях, че счита, че има право да обработва процесните ниви, като е и признал, че действително ги обработва. Обсъдено е и оспорването на подписа на ответника под тези негови писмени показания по прокурорската преписка, а в тази връзка – и категоричното заключение на съдебно-графологичната експертиза по делото, че подписът е положен от касатора. Във връзка с оспорванията от страна на последния, и на констатациите в протоколите от 05.04.2017 г. и от 25.08.2017 г. и на извънсъдебните му признания, че обработва процесните ниви, въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитаните по делото седем свидетели – общински и полицейски служители, които непротиворечиво са потвърдили изложените в тези протоколи факти, че касаторът-ответник обработва процесните имоти, като твърди, че има основание за това. Окръжният съд е намерил показанията на тези свидетели-очевидци за обективни и установяващи в пълна степен обработването на процесните земеделски земи от ответника, както и че те не се опровергават от показанията на другата група от петима свидетели, които макар и непротиворечиво помежду си, излагат общи твърдения, че касаторът-ответник обработвал други земи, както и че от него знаят, че не обработвал процесните ниви. Предвид разделния и съвкупния анализ на всички тези доказателства по делото, въззивният съд е приел за доказан от страна на ищеца, спорния по делото факт, от който произтичат обогатяването и обедняването в случая – фактическото ползване на процесните имоти от ответника, без наличието на основание за това. В тази връзка окръжният съд отново е изложил подробни съображения относно доказателствената сила и стойност на вече обсъдените от него писмени доказателства и относно изводите си за недоказаност на оспорването им от страна на ответника, като е дал отговор и на всички негови доводи, наведени с въззивната му жалба, изтъквайки и че обстоятелството, че той е ползвал процесните имоти се установява най-вече от собственото му извънсъдебно признание и от показанията на свидетелите-очевидци по делото. В заключение, въззивният съд е приел, че действително през процесния период – стопанската 206/2017 година, ответникът е ползвал, без наличие на основание за това, двата процесни имота, собственост на ищцовата община, с което се е обогатил за нейна сметка, лишавайки я от гражданските им плодове. Окръжният съд е споделил и изводите на първата инстанция, че дължимото обезщетение за това неоснователно обогатяване се съизмерява с пазарния наем за процесните имоти, установен с експертното заключение на икономическата експертиза по делото, а не с наема по общинската наредба.
От изложеното е очевидно, че не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия формулиран от негова страна процесуалноправен въпрос. Доколкото при доводите си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение касаторът не се сочи нещо различно в сравнение с така обсъдения процесуалноправен въпрос, който въззивният съд е разрешил в пълно съответствие с практиката на ВС и ВКС, то не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Предвид горното, касационното обжалване не би могло да се допусне и по останалите два формулирани от жалбоподателя процесуалноправни въпроса, които имат отношение единствено към имащата характер на определение, част от въззивното решение – относно разноските за въззивното производство по делото, присъдени в случая в тежест на касатора. Това е така, защото действащият процесуален закон (за разлика от отменения ГПК от 1952 г.) не установява възможност за самостоятелно обжалване и за инстанционен кантрол само по отношение на тази част от съдебното решение, с характер на определение – относно разноските. Вместо това, законодателят с разпоредбите на чл. 248 от ГПК е установил процесуалната възможност за страните да искат изменение или допълване на съдебното решение в частта му за разноските от съда, който е постановил това решение. Едва това определение на съда, постановено по искането за изменение или допълване, съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК подлежи на инстанционен контрол, като в случаите, когато то е постановено от въззивния съд, обжалването е пред ВКС, но не по реда за касационно обжалване по чл. 274, ал. 3 от ГПК, а по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК (в този смисъл – т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). От изложеното следва, че оплакванията в касационната жалба на ответника по делото срещу осъждането му с въззивното решение да заплати на ищеца разноски за въззивното производство, имат характера на своевременно направено искане по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на това решение в частта за разноските. Компетентен да се произнесе по това искане, както вече беше посочено, е въззивният съд, поради което делото следва да се върне на същия за произнасяне по него.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 113/12.04.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 34/2019 г. на Врачанския окръжен съд.
Връща делото на Врачанския окръжен съд за произнасяне по реда на чл. 248, ал. 3, изр. 1 от ГПК по съдържащото се в касационната жалба, искане на Г. Х. Д. за изменение в частта за разноските на горното въззивно решение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: