О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
[населено място], 06.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори януари, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4764 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. С. М. срещу определение № 3169 от 02.10.2019г. по ч. гр. дело № 4469/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 15792/27.06.2019г. по гр.д. № 8206/2019г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по предявените от касатора М. срещу Д. Д. Ж., В. В. Ж. и детето Д. В. Ж., искове за оспорване на съществуващия произход на детето от бащата Ж., за установяване на произхода му от ищеца М. и за родителски права, лични отношения и издръжка, поради недопустимост на исковете.
Касаторът релевира неправилност на обжалваното въззивно определение, като моли то да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за разглеждането му по същество. Поддържа, че въззивният съд погрешно е счел, че ищецът не е сред легитимираните лица, които имат право да оспорят презумптивния произход на родено в граждански брак дете и да претендира установяване на произхода му от него, като счита, че тъй като българското законодателство не предвижда подобен правен ред, съдът е следвало да приложи пряко нормата на чл. 8, ал. 1 вр. с чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ и да разгледа предявените искове. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Възможно ли е лице, претендиращо да е носител на установено в Европейската конвенция за правата на човека право, което е неуредено и незащитено от българското законодателство, да се позове пред българския съд директно на това право и да иска защита на същото. По-конкретно: при наличието на установено в чл. 8, ал. 1 ЕКПЧ право на зачитане на личния и семеен живот, включващи и право на биологичния баща да обори презумптивно бащинство и да установи произход от себе си на детето, допустимо ли е лицето, претендиращо да е биологичен баща, да се позове пред българския съд директно на така установеното в конвенцията право и да търси защитата му по исков ред на основание чл. 8 и чл. 6 от ЕКПЧ?“.
За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел, че съдът е сезиран с иск за оспорване на бащинството на ответника В. Ж. спрямо малолетния Д. Ж., както и иск за установяване на своето бащинство спрямо същото дете, за родителските права, личните отношения и издръжката. Посочил е, че съгласно действащата нормативна уредба не е налице законодателна възможност исковете за оспорване на бащинство, основано на презумпцията по чл. 61, ал. 1 СК, и тези за установяване на произход по чл. 69 СК, да се предявят от трето лице, извън изрично очертания кръг от правни субекти. Разгледал е решение от 08.12.2016г. на ЕСПЧ по дело „Л.Д. и П.К. срещу България“ с №№ 7949/11 и 45522/13 и националната съдебна практика, повлияна от тази на Европейския съд по правата на човека, съгласно която в пряко приложение на чл. 8 и чл. 6 ЕКЗПЧОС на претендиращия биологичен баща следва да бъде признато право да оспори припознаването и да установи бащинството си в срока по чл. 67 СК. Счел е обаче, че горните правни разрешения не могат да се приложат пряко към процесния случай, който касае оспорване на бащинство, основано не на припознаване, а на презумпцията по чл. 61, ал. 1 СК за родено от брака дете, като се е позовал на решение от 21.12.2010г. по дело „Чaвдаров срещу България“ с № 3465/03, в което съдът е приел за допустима от гледна точка на чл. 8 ЕКЗПЧОС, липсата на възможност за предявяване на такъв иск от трето лице. Приел е, че от житейска гледна точна е оправдано кръгът на лицата, имащи право да оспорват презумптивното бащинство да бъде по-тесен от тези, които могат да оспорят бащинството, основано на припознаване. Уточнил е, че по този начин законодателят е постигнал справедлив, съобразно чл. 8, ал. 2 ЕСПЧ, баланс между интересите на претендиращия биологичен баща и на ответниците, без да се допуска прекомерна интервенция в правната сфера на последните в нарушение на техните права на личен и семеен живот. С оглед на това е намерил, че направеното от ищеца приравняване между припознаването и презумпцията по чл. 61, ал. 1 СК е неоправдано, при което М. не е сред лицата, имащи право да оспорват бащинството на ответника или на основание чл. 71 СК да претендира установяване на своето. Възприел е и направените от СГС, изведени от конкретиката на процесния казус, допълнителни правни съображения, че и при принципна допустимост на иск за оспорване на презумптивно бащинство от биологичния баща, водещ следва да е интересът на детето, за който следва да бъде извършена преценка от съда. Заключил е, че с исковата молба не са изложени доводи и не са представени доказателства, обуславящи защитим интерес на детето Д. Ж. от предявените директни искове по чл. 8 ЕКЗПЧОС /детето живее и се отглежда от съпрузите, през времетраенето на гражданския брак между които, то е родено, и те се считат негови родители, като няма твърдения за неполагани или лошо изпълнявани родителски грижи/. При направения извод за недопустимост на предявените искове, САС е потвърдил прекратителното първоинстанционно определение.
Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни въззивни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният в изложението към касационната жалба на ищеца въпрос не изпълнява горните изисквания за общо основание за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да потвърди прекратителното определение на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че, съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека и националната такава, за ищеца съществува право, при липса на предвиден в българското законодателство правен ред, да потърси защита на правата си, позовавайки се пряко на ЕКЗПЧОС. Потвърждавайки принципната възможност на ищеца да оспорва и установява бащинство, съдът е извършил анализ на съдебни решения, постановени от ЕСПЧ. На тази база е отчел обстоятелството, че в трайната си практика по дела, свързани с оспорване и установяване на произход, европейският съд е категоричен, че при проверка допустимостта на производството, съдът следва да се ръководи от спецификите на всеки конкретен случай, като е необходимо всякога да се извърши конкретна преценка, въз основа на описаните в исковата молба факти и обстоятелства, дали и доколко е засегнато правото на ищеца на личен и семеен живот, като същевременно не се позволява прекомерна интервенция в този на ответниците. Извършването на тази предварителна преценка е необходимо, за да бъде постигнат справедлив баланс в интересите на двете страни в производството, и най-вече, да се защитят интересите на участващото в спора дете. В своята практика, ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че отказът да бъде разгледан иск за установяване на бащинство не е нарушил справедливия баланс и следователно не е нарушил чл. 8, доколкото този отказ е бил основан не само на факта, че детето вече е имало, установен чрез припознаване произход или по презумпция за бащинство, но също така и на съществуването на социална и семейна връзка между детето и неговите законни майка и баща ( Ahrens v. Germany, № 45071/09, § 74 в края; Kautzor v. Germany, № 23338/09, § 77 в края; Marinis v. Greece, № 3004/10, § 77) или на преценката на националните съдилища, съгласно която, в конкретния случай, разрешението за установяване на бащинство не би било в най-добър интерес на детето (Nylund v. Finland (решение за допустимост), № 27110/95, ЕСПЧ 1999VI; Krisztiбn Barnabбs Tуth v. Hungary, № 48494/06, § 33), както е приел и съставът на Софийски апелативен съд.
С оглед на изложеното, формулираният от касатора въпрос не е обуславящ за решаващия извод на въззивния съд да потвърди определението на СГС за прекратяване на производството поради недопустимост на предявените искове. Липсата на надлежно формулиран въпрос, съставляващ общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол.
За пълнота, следва да се посочи, че в случая не е налице и твърдяното от частния жалбоподател допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Видно от самите твърдения в частната касационна жалба, по формулирания правен въпрос е налице постановена практика на Върховния касационен съд. Така в определение № 341/02.10.2017 г. по гр.д. № 3310/2017г. на ВКС, ІІІ г.о. е посочено, че Европейската конвенция за правата на човека, ратифицирана през 1992г., е част от вътрешното право на Република България, като представлява директен източник на права и всяко физическо или юридическо лице може да се позове на нея пред български съд, който е длъжен да я прилага. Правото на зачитане на личния и семейния живот е установено в Конвенцията, поради което всяко лице, претендиращо да е носител на установено в чл. 8, ал. 1 ЕКПЧ право, което не е осигурено и защитено от българското законодателство, би могло да се позове пред българския съд директно на Конвенцията, за да получи защита. Посочените разсъждения са доразвити в определение № 292/28.06.2019г. по ч.гр.д. № 1634/2019г. на ВКС, III г.о., в което е приет за допустим иск за оспорване на произход от бащата, основан на чл. 8 и чл. 6 ЕКЗПЧОС, като за преценката за допустимост е без значение по какъв начин е установен този произход – чрез припознаване или посредством основана на брачната връзка презумпция на закона. Водещото съображение при преценката за допустимост на иска по чл. 8 ЕКЗПЧОС не се основава на отликата между оспорване, предявено от майката, от детето, или от претендиращият да е биологичен баща. В светлината на необходимия баланс между конкуриращи се лични и обществени интереси, следва да се съобразява с първостепенно значение положението на детето и неговия висш интерес, прогласен с чл. 3 от Конвенцията за правата на детето, в който смисъл се е произнасял и ЕСПЧ, очертавайки приложното поле на чл. 8 и чл. 6 ЕКЗПЧОС, при задължението на държавите да установят дали е в най-добър интерес на детето да се позволи на биологичния баща да установи връзка с него. В този смисъл, следва да се подчертае, че съгласно чл. 14 Конституцията на Република България децата са под закрилата на Държавата и обществото и следва да се осигури най-добрият интерес на детето (чл. 3, т. 3, вр. § 1, т. 5 ДР ЗЗакрД), което през призмата на чл. 8, ал. 1 и чл. 6 ЕКЗПЧОС, налага да се предостави възможност на съда да прецени особените обстоятелства на всеки отделен случай преди вземане на крайното решение, дали се постига нужния баланс между различните интереси на заинтересуваните страни – майката, детето, вписания в акта за раждане баща, както и лицето претендиращо да е биологичен баща. При предявен иск от последния, наличието на брачна връзка между ответниците, само по себе си, не изключва наложителността съдът да преценява всички релевантни обстоятелства във връзка с конкретното твърдение или искане при оспорване на бащинството, като изхожда преди всичко от положението на детето с оглед неговия висш интерес, по начин, който осигурява защитата на личния му живот по смисъла на чл. 8 ЕКЗПЧОС.
В конкретния случай, в исковата молба действително липсват твърдения, обосноваващи интереса на детето от установяване на новия произход, като не се поддържа да е налице и съществуваща социална връзка между ищеца и детето или обратното – липса на изградени семейни отношения между детето и презумптивния баща. Напротив – изложените от ищеца обстоятелства налагат извода, че детето живее в семейна среда заедно с двамата си родители, посочени в акта му за раждане, без да е установявало какъвто и да е било контакт с лицето, претендиращо да е негов биологичен баща въз основа на свое собствено предположение. С оглед на това, съдебните състави на СГС и САС са счели, че при липса на доказателства за наличието на защитим интерес за детето Д. Ж. от предявяването на директен иск по чл. 8 ЕКЗПЧОС от трето лице, претендиращо установяване на бащинство в негова полза, представлява недопустима намеса в една стабилно съществуваща правна връзка, при което са приели предявените искове за недопустими. Следователно горецитираната практика на ЕСПЧ и на ВКС, изискваща преценка за наличието на правнозащитим интерес за оспорване на презумптивно бащинство от трето лице /предполагаем биологичен баща/ по конкретното правоотношение, е изцяло съобразена от въззивния съд.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно определение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3169 от 02.10.2019г. по ч. гр. дело № 4469/2019г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: