2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4
София, 06.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2912 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. Г. Л., с адрес в [населено място], представляван от адв. П. Т., против въззивното решение № II-13 от 19 април 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1674/2018 г. по описа на окръжни съд в [населено място], в частта за потвърждаване на решение № 1698 от 6 август 2018 г., постановено по гр.д. № 9642/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], в частта, с която упражняването на родителските права по отношение на детето М. К. Л., родено на 22.01.2009 г., е предоставено на майката Н. В. Л., като е определено детето да живее с нея на адрес [населено място], [улица], № 12, вх. 2, ет. 7, ап. ляв, и е определен режим на лични отношения на бащата с детето: всяка първа и трета седмица от месеца от 17.00 часа в петък до 16.00 часа в неделя; един месец през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск; първите пет дни през пролетната ваканция; първите пет дни през коледната ваканция; всяка нечетна година за новогодишните празници – от 10.00 часа на 30-ти декември до 18.00 часа на последния почивен ден; всяка четна година по време на коледните празници – от 10.00 часа на 25-ти декември до 17.00 часа на 26-ти декември, както и два дни за великденските празници, като при осъществяването на режима бащата ще взима детето от дома на майката и ще го връща отново там в края на пребиваването му при него, и в частта, с която ползването на семейното жилище е предоставено на майката Н. Л., докато упражнява родителските права. Със същото първоинстанционно решение бащата К. Л. е осъден да заплаща за детето М., чрез нейната майка и законен представител, месечна издръжка в размер на 250 лева, считано от подаване на исковата молба до настъпване на законни основания за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла месечна вноска.
В касационната жалба се заявяват всички основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че окръжният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, свързани с обсъждането на доказателствения материал по делото и доводите на страните, като основал решаващите си изводи не на съвкупна преценка на всички доказателства в тяхната взаимовръзка, а на едностранчив, избирателен техен прочит, резултат на което било постановеното решение, накърняващо най-висшия интерес на детето. Не била разгледана претенцията на жалбоподателя за издръжка за минало време, въпреки изрично въведените с въззивната жалба твърдения, че от момента на фактическата раздяла на родителите до определянето на привременни мерки от първоинстанционния съд само той е полагал грижи за детето и то е живяло при него. В нарушение на процесуалния закон въззивният съд възприел изцяло фактическата обстановка, изложена в първоинстанционното решение, без да обсъди изричните оплаквания за противоречия във фактическите изводи на районния съд, най-вече относно това кой от двамата родители е отглеждал детето в периода на фактическата им раздяла и по време на бракоразводния процес. В тази връзка не бил изследван въпросът кой обективно е полагал грижи за детето, въпреки наличието на неоспорими данни, че по време на брака, а и след това – до постановяване на привременните мерки по бракоразводното дело, бащата е бил родителят, който преимуществено е отглеждал детето. Пренебрегнати останали множеството гласни доказателства, от които се установявало, че след фактическата раздяла на родителите детето е останало при бащата, като е имало регулярни контакти с майката, без да живее при нея, и за осъществяването на тези контакти е било насърчавано от бащата. Предвид това, неправилен бил изводът, че детето е живяло и при двамата родители. Изложени са още оплаквания, че при преценката на показанията на свидетеля Б. съдът само е отчел, че същите опровергават твърденията за упражнявано от бащата насилие спрямо майката по време на брака, но не е съобразил, че тези манипулативни твърдения се били насочени към дискредитирането на бащата. Не били обсъдени и твърденията за прояви на агресия към детето от страна на майката и за прекомерната ? кариерна отдаденост, довела до дезинтересиране от детето. Жалбоподателят счита, че въпреки пространното изложение на общоприетите от доктрината и съдебната практика постановки относно дължимата преценка при предоставяне упражняването на родителските права, от мотивите на обжалвания акт ясно личи, че критериите на чл. 59, ал. 4 СК са съблюдавани само привидно, без да се отчита спецификата на конкретния случай. Необосновано била пренебрегната констатацията в доклада на центъра за обществена подкрепа, че детето предпочита да прекарва повече време с баща си, при когото се чувствало по-спокойно, още повече че в същия смисъл били и изявленията на детето, направени при съблюдаване изискванията на чл. 15, ал. 2 от Закона за закрила на детето. Повърхностно било обсъдено и заключението на допуснатата пред въззивната инстанция тройна съдебно-психологическа експертиза, поради което същото било възприето превратно. Оспорва се направеният от съда извод за наличие на синдром на родителското отчуждение, доколкото в експертното заключение липсвали данни за манипулация на детето от страна на бащата или развитие на синдром на родителското отчуждение спрямо майката. Игнорирани били направените от вещите лица пояснения в съдебно заседание, че детето предпочита да бъде с бащата вследствие на собствения си опит и преживяванията си с двамата родители. Твърди се, че констатацията на вещите лица за неудовлетворени емоционални нужди на детето в по-ранно детство кореспондира напълно със становището на бащата за отсъствието и дезинтересоваността на майката в този период от развитието на детето. Поради това и по-интензивните прояви на загриженост и обич от страна на майката били травмиращи за детето, тъй като тя не се е съобразявала с емоциите и преживяванията му. Преценката на родителския капацитет на всеки от родителите също била извършена в грубо противоречие с доказателствата по делото, без да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя за агресивното поведение на майката към детето в периода след постановяване на привременните мерки и опитите ? да преодолее нежеланието на детето да тръгне с нея. Неправилно било прието, че предоставянето на родителските права на майката би могло да спомогне за преодоляване на проблемите на детето с комуникацията, тъй като не се наблюдавало подобрение в периода след постановяване на привременни мерки, въпреки работата на детето и родителите с центъра за обществена подкрепа. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Н. В. Л., с адрес в [населено място], представлявана от адв. П. К., в отговор излага доводи както за липса на основания за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователност на жалбата по същество.
От събраните по делото доказателства е установено, че след раздялата на родителите през декември 2016 г., малолетното дете е живяло според желанието си при всеки един от родителите, съгласно постигнати между тях договорки за отглеждането на дъщеря им. С определение № 2148 от 22 март 2018 г., постановено по гр.д. № 9642/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], на основание чл. 323 ГПК са постановени привременни мерки по отношение на детето до приключване на брачния процес, като родителските права са предоставени за упражняване на майката, при която е определено и местоживеенето на детето, а на бащата е определен режим на лични отношения. Установено е, че касаторът последователно не е изпълнявал постановените от районния съд привременни мерки, като съзнателно не връщал детето при майката, поради което е било образувано изпълнително дело за предаване на детето и се стигнало до оказване на съдействие от органите на МВР за изпълнение на съдебния акт.
При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил доказателствения материал по делото, включително заключението на допуснатата пред него тройна съдебно-психологична експертиза, от която е установено, че майката показва загриженост и обич към детето; че се стреми да установи контакт и да създаде по-близка връзка с него, като някои от подходите ? имат положителен ефект, но други са прекалено агресивни и провокират обратна реакция; че отношенията между майката и детето са сложни, тъй като то обича майка си и иска тя да е част от живота му, но в същото време има спомени, в които майката е била неоткликваща на емоционалните му нужди; че отношенията между бащата и детето са близки и спокойни, като в присъствието на бащата то се чувства стабилно и сигурно. Прието е, че дълбокият конфликт между родителите, съпроводен с враждебни нагласи един към друг, е рефлектирал в проявата на симптоми на лека степен синдром на родителско отчуждение, като се наблюдава негативно влияние от страна на бащата при отношението на детето към майката. Въпреки че влиянието на бащата е с по-малка относителната тежест в сравнение с обективните факти от личния опит на детето и създадената в недостатъчна степен близка връзка с майката, вещите лица са подчертали, че детето е поставено в конфликт на лоялност, принудено е да избере единия си родител и лоялността към избрания родител го задължава да отхвърли другия, като този модел е натрапен от възрастните и детето го следва, за да оцелее емоционално. Разводът е нарушил емоционалната атмосфера и сигурност на детето, като проблемът е в поведението и на двамата родители, при които липсва критично отношение към собственото им поведение, а колкото по-дълго детето живее в тази конфликтна среда, толкова по-трайно се задълбочават конфликтът на лоялност и синдромът на родителско отчуждение. Посочено е, че за да се избегне това е необходимо насърчаващо поведение от обгрижващия родител, включващо толерантност към връзката с другия родител. В тази връзка е прието, че изразеното от детето при изслушването му пред въззивния съд желание да живее занапред с бащата не следва да бъде водещо при вземането на решение относно предоставянето на родителските права. Съдът е счел, че изявлението на детето е повлияно от бащата, доколкото то използва изрази и фрази, които не са характерни за неговата възраст; че изразеното желание произтича именно от конфликта на лоялност, в който детето е поставено след раздялата на родителите, а и от обстоятелството, че майката е била по-взискателният и налагащ дисциплина по отношение на учението и развитието на детето родител, за което липсвали данни в отношенията с бащата. По отношение на родителския капацитет на родителите е прието е, че и двамата желаят да се грижат за детето и имат изградена емоционална връзка с него; имат осигурени добри битови условия за отглеждането на детето, както и материални възможности да осигурят нуждите му; че майката заявява, че детето следва да осъществява контакти с родителя, който няма да упражнява родителските права, докато бащата е на мнение, че това трябва да се реши от детето според собствените му желания. Прието е, че майката има предимство пред бащата от гледна точка на възможността за помощ от близки при отглеждане на детето, а бащата разчита на помощта на детегледачка при отсъствие от дома. Въз основа на данните за предприето от бащата манипулативно поведение, създаващо пречки за изпълнение на постановените от съда привременни мерки и насочено към изолиране на детето от другия родител, е прието, че са налице сериозни дефицити в родителския капацитет на касатора. Вместо да съдейства за отстраняването и преодоляването на проблемите, той задълбочава конфликта на лоялност, като активно насърчава детето да прави избор между родителите си, подтиква го към преустановяване на контактите с майката чрез формиране на отрицатели представи за нейното поведение. Посочено е, че това поведение може да доведе до значими емоционални и поведенчески разстройства и проблеми в личностното развитие на детето и до траен дискомфорт. В същото време не е установено подобно поведение от страна на майката, насочено към създаване на негативно отношение на детето към бащата. За недоказани са приети твърденията на бащата за отрицателни прояви на майката към детето (че се е държала агресивно, удряла го, скубела го и му крещяла), които да създават риск за здравето и интересите му, тъй като ангажираните от него свидетели нямали лични възприятия за такова поведение, а от показанията на свидетелите, ангажирани от майката, се установява, че тя е отдадена на детето си и се справя с неговото отглеждане и възпитание. За неоснователни са приети и твърденията за осъществен от майката психически и емоционален тормоз при изпълнението на постановените от районния съд привременни мерки със съдействието на органите на полицията, предвид обстоятелството, че това съдействие е било наложено от поведението на бащата. Предвид данните по делото, въззивният съд е приел, че е в интерес на детето упражняването на родителските права да се предостави на майката, имаща предимство пред бащата по отношение на възпитателските и родителските качества, като при нея следва да бъде определено и местоживеенето на детето. Прието е, че определеният от първоинстанционния съд режим на лични отношения с бащата в пълна степен удовлетворява необходимостта на детето да поддържа пълноценни контакти с този родител.
К. съд приема, че не се обосновава допускането на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси.
Жалбоподателят поддържа, че в противоречие с практиката на ВС и ВКС са разрешени въпросите обуславя ли се обезпечаването на защита на интереса на малолетното дете във връзка с предоставяне упражняването на родителските права за него от дължимата комплексна преценка на всички установени релевантни обстоятелства в конкретния спор, като при произнасянето относно родителските права и изискването за съвкупна преценка съдът следва ли да се съобразява с всички обстоятелства по посочените в закона материалноправни критерии; какви са критериите, които съдът следва да съобрази, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на детето, решавайки спора кому да предостави упражняването на родителските права, когато и двамата родители претендират това. Съгласно задължителните постановки на ППВС № 1/1974 г., родителските права следва да се предоставят съобразно съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай. Като обстоятелства, имащи значение за определяне на родителските права спрямо ненавършилите пълнолетие деца, са посочени възпитателските качества на родителите, моралният им лик, грижите и отношението на родителите към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, помощта от трети лица, социалното обкръжение на родителя, жилищните и други материални условия на живот. Според установената съдебна практика, нито изброяването в ППВС № 1/1974 г., нито правилото на чл. 59, ал. 4 СК, създава изчерпателен списък на обстоятелства, които биха могли да имат значение за това кой да упражнява родителските права, поради което е възможно да се вземат предвид и други, непосочени в закона или задължителната съдебна практика, обстоятелства, но е необходимо да се изложат мотиви за значението им за разрешаване на спора относно предоставянето на родителските права съобразно най-добрия интерес на детето (с оглед смисъла на § 1, т. 5 ДР на Закона за закрила на детето). В процесния случай въззивният съд не е нарушил практиката на ВС и ВКС, и е съобразил възрастта и пола на детето, емоционалната му връзка с всеки от родителите, желанието на всяка от страните да упражнява родителските права, материалните и битови условия за отглеждането на детето, с които разполагат, както и възможността за помощ от близки. Обсъдено е желанието на детето да живее при бащата, като е прието, че същото е обусловено от манипулативното поведение на този родител, насочено към отчуждаване на детето от майката, поради което изразеното от детето желание не е било водещо при формиране на решаващия извод на съда. В същото време са отчетени дефицитите в родителския капацитет на бащата, засилващ конфликта на лоялност с негативното си отношение към майката и оправдаващ бездействието си относно съблюдаването на постановените от районния съд привременни мерки с нежеланието на детето да се отделя от него. Ето защо не се обосновава противоречие с тълкуването на съдебната практика на ВС и ВКС.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по втората група въпроси, касаещи приложението на чл. 12, чл. 235 и 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК: длъжен ли е въззивният съд да формира правните си изводи по същество на спора след преценка на всички относими доказателства по делото с оглед нормата на чл. 236, ал. 2 ГПК и при съблюдаване на основните начала на процеса, в това число и нормата на чл. 12 ГПК; има ли задължение въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото и възражения на страните и то при спазване на диспозитивното начало, преценявайки и доказателствената тежест или с оглед на суверенното му право да формира убеждение по спора, може ли да прави избирателен прочит на доказателствата. Въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране, да обсъди всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните, както и реално да прецени доказателствата заедно и поотделно, по вътрешно убеждение. Съдът не може да преиначава свидетелски показания и заключения на съдебни експерти или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства и ползване на експертни знания. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите и заключенията на вещите лица, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал, защо не ги кредитира, или дори и да ги кредитира, какво възприема за установено по вътрешно убеждение при съвкупна преценка на всички доказателства (решение № 69 по гр.д. № 1582/2014 г., IV г.о.). В случая окръжният съд е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото, като е изложил мотиви защо при изследването на родителския капацитет на майката не е кредитирал показанията на свидетелите, ангажирани от бащата; обсъдил е заключенията на съдебно-психологическа експертиза, както и непосредствено възприетите от съдебния състав изявления на детето. В резултат на извършения анализ съдът е стигнал до извод, че в най-добър интерес на детето е родителските права да се предоставят на майката и местоживеенето на детето да се определи при нея, тъй като тя проявява разбиране към необходимостта на детето от контакт и с двамата родители, а бащата допринася за засилване на конфликта на лоялност при детето и за задълбочаване на синдрома на родителското отчуждение спрямо майката.
Неотносим към конкретните изводи на съда е въпросът дължи ли съдът преценка по въпроса къде до момента и от кой родител е отглеждано детето и направената такава (преценка), може ли да е резултат само на твърдение на единия от родителите, оспорено от другия, доколкото изводите на съда, че детето е живяло според желанието си при всеки от родителите си съгласно постигнати между тях договорки за отглеждането на дъщеря им, се основават на представени по делото писмени документи. При преценката на родителския капацитет на бащата са обсъдени събраните по делото доказателства, като акцентът на поведението на касатора при изпълнение на допуснатите привременни мерки, е сложен именно в тази връзка. Ето защо неясен с оглед конкретните мотиви на съда остава въпросът с оглед нормата на чл. 12 ГПК и при дължимата преценка на употребения в този текст израз „всички доказателства по делото“, в хипотеза като настоящата, при обсъждането на всички доказателства дължи ли се обсъждане и на тези събрани гласни и други доказателства и по време на производството по привременни мерки – които не са предмет на анализ, видно от мотивите. От обосновката на въпроса в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване може да се приеме, че касаторът цели да се опровергае изводът на съда, че детето е живяло при двамата си родители съобразно постигнати между тях договорености след фактическата им раздяла, но конкретно формулираният въпрос не е годен да наложи допускане на касационното обжалване.
Въпросите необходимостта да се запази познатата среда и емоционалните връзка на децата имат ли съществено значение за бъдещето им развитие, както и могат ли те да бъдат разрушени или силно накърнени при промяната на отглеждащия го до момента родител и определяне на местоживеене с другия, и как се отразява на решаващия извод на съда за защита интереса на детето – при несъобразяване с всички доказателства – погрешната преценка при обсъждането на различните критерии по чл. 56, ал. 4 СК, с оглед на вмененото задължение на съда за изследване и преценка на същите в съвкупност, не дават основание за допускане на касационно обжалване, доколкото, както вече беше посочено, решаващите изводи на въззивната инстанция са обусловени от направения от съда анализ на всички относими към спора за предоставянето на родителските права обстоятелства, базирани на съвкупната преценка на доказателствения материал по делото.
Въпросът при нарушаване на дължимата преценка при обсъждане на доказателствата – извършено в нарушение на нормата на чл. 235 и 236, ал. 2 ГПК, това влияе ли на фактическите изводи относно критериите по чл. 59, ал. 4 СК, с оглед защитата интереса на детето, се основава на твърденията на касатора за допуснати от предходните инстанции процесуални нарушения при преценката на доказателствата по делото. Доколкото не се установява допуснато противоречие с установената съдебна практика относно задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане на доказателствата, то така поставеният въпрос също не дава основание за допускане на касационен контрол.
Въпросът направил ли е съдът дължимата от него преценка на доказателствата и как следва да се осъществява същата, заемаща централно място в решаващата му дейност, не отговаря на изискванията за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не поставя правен проблем, разрешен във въззивното решение, а касае законосъобразността на действията на въззивния съд, който въпрос не следва да бъде обсъждан в производството по селекция на касационните жалби за допускането им до касационен контрол.
При този изход на спора е основателно искането на Н. Л. за присъждане на сторените за отговора на касационната жалба разноски в размер на 720 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № II-13 от 19 април 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1674/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ОСЪЖДА К. Г. Л., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], № 12, вх. 2, ет. 7, ап. ляв, да заплати на Н. В. Л., с адрес в [населено място], [улица], вх. 1, ет. 1, ап. 2, сумата от 720,00 (седемстотин и двадесет) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: