– 3 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 6
гр. София 06.01.2020 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.10.2019 (двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2861 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 034/04.06.2019 година, подадена от П. И. Ш. и П. Н. Ш., срещу решение № 866/15.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 5841/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 1434/04.03.2014 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 21-ви състав, постановено по гр. д. № 9033/2011 година, с което П. И. Ш. и П. Н. Ш., на основание чл. 61, ал. 1 от ЗЗД, са осъдени да заплатят на „Групово” ООД [населено място] сумата от 30 000.00 лева, представляваща част от цялото им задължение за изграждането от дружеството на притежаваните от тях обекти в блок … в[жк], [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 04.07.2011 година до окончателното плащане.
В подадената от П. И. Ш. и П. Н. Ш. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният против тях от „Групово” ООД [населено място] иск с правно основание чл. 61, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Групово” ООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 14 035/16.07.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 866/15.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 5841/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
П. И. Ш. и П. Н. Ш. са били уведомени за обжалваното решение на 22.05.2019 година, като подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 11 034/04.06.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел за установено, че с договор от 14.06.2007 година Столична община е учредила на „Групово” ООД [населено място] правото на надстрояване с един етаж с площ от 240.60 м2 и тавани с площ от 149.59 м2 на блок … в[жк]срещу заплащане на сумата от 74 100.00 лева и поемане на задължението за саниране на жилищния блок, съобразно изискванията на етажната собственост. На 01.04.2008 година „Групово” ООД [населено място] прехвърлило на П. И. Ш. 3/4 идеални от правото на надстрояване за сумата от 35 000.00 лева, която сума била получена от дружеството. По време на сключването на този договор Ш. бил в граждански брак с П. Н. Ш.. На 03.10.2008 година било издадено удостоверение за завършване на грубия етап от строежа, а на 14.07.2009 година същият бил въведен в експлоатация. С договор за доброволна делба от 26.11.2008 година „Групово” ООД [населено място], П. И. Ш. и П. Н. Ш. прекратили съсобствеността си върху четири апартамента, които били придобити въз основа на реализираното право на надстрояване. От отговора на исковата молба следвал извода, че П. И. Ш. и П. Н. Ш. не оспорвали твърдението на „Групово” ООД [населено място], че е извършило необходимите действия за реализиране на правото на надстрояване и въвеждането на строежа в експлоатация, а само твърдели, че не дължат припадащата им се част от разходите. Въззивният съд е приел, че „Групово” ООД [населено място] е извършило строежа, без да промени намерението си по отношение на притежаваните от П. И. Ш. и П. Н. Ш. идеални части от правото на надстрояване, но без тяхно съгласие, поради което отношенията между тях трябвало да се уредят по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Увеличената стройност на придобитите от Ш. имоти била 506 135.00 лева, а действително направените разходи за строителството били 110 703.75 лева. Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че общият размер на разходите, които „Групово” ООД [населено място] е успяло да докаже в производството е 145 110.70 лева, в която сума се включвали както разходите за материали, така и разходите за външни услуги. С оглед на това следвало да се приеме, че предявеният частичен иск бил основателен и следвало да се уважи. Неоснователни били твърденията на П. И. Ш. и П. Н. Ш., че вземането на „Групово” ООД [населено място] било погасено. Безспорно било, че в т. ІІІ от договара за делба били отразени изявления на съделителите, че нямат претенции във връзка с общите имоти и считат дяловете за равностойни. Следвало да се приеме, че липсата на взаимни претенции се отнася само за съответствието между обема на притежаваното ограничено вешно право на надстрояване и получените в натура самостоятелни обекти, а не задруги отношения, които не са били предмет на д0оговора за делба. Вземането на „Групово” ООД [населено място] за извършените разходи по изграждането на четирите апартамента не било предмет на сключения между страните договор за делба, поради което не можело да се приеме, че възможността на кредитора да го предяви по съдебен ред. В хода на производството бил представен и запис на заповед от 21.03.2008 година по силата, на който издателят „Групово” ООД [населено място] се задължил безусловно да заплати на поемателя П. И. Ш. сумата от 164 000.00 лева. В отговора на исковата молба обаче не било направено възражение, че строителството е било финансирано изцяло от П. И. Ш. и П. Н. Ш., а издадения запис на заповед обезпечава именно това тяхно вземане, поради което възможността това да се направи на по-късен етап от процеса била преклудирана. Отделно от това страната, която представила записа на заповед не била установила връзката между ценната книга и твърдяното каузално правоотношение. Това се опровергавало и от представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, в който било отразено, че на „Групово” ООД [населено място] се предоставял целеви кредит от 70 000.00 лева за изграждането на обектите по правото на надстрояване. Неотносим към спора бил фактът, че П. И. Ш. и П. Н. Ш. били погасили час от задължението по обезпечения с договорната ипотека целеви кредит, тъй като това плащане имало погасителен ефект по отношение на вземането на банката, а не по отношение на вземането предмет на спорното производство. Липсвало спаразумение, между страните, че с това плащане ще се намали размера на задължението на П. И. Ш. и П. Н. Ш. към „Групово” ООД [населено място] във връзка с извършения строеж.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. И. Ш. и П. Н. Ш. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по въпроса за това следва ли при наличието в договор да доброволна делба на общо изявление на съделителите, че считат дяловете си за равностойни, не си дължат суми и никой от тях няма претенции по отношение на делбените имоти да се приеме, че така обективираното съгласие се отнася само и единствено до съответствието между обема на притежаваното ограничено вещно право на строеж (или надстрояване) от една страна и получените в резултат на реализацията му и последвалата делба самостоятелни обекти в индивидуална собственост от друга страна, а не и до отношенията помежду им, отнасящи се до облигационни отношения намиращи се във връзка със и възникнали по повод на имуществената общност, т. е. до претенции по сметки между съделителите, взаимно свързани с общите вещни права, предмет на делбата, включително относно направените от единия съсобственик разноски за строителство с предмет изграждането на общите делбени имоти. Така формулирания въпрос е свързан с конкретните изводи на въззивния съд по съществото на спора, но съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС може да бъде уточнен като въпрос за възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 от ЗЗД. Този въпрос е съществен, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението му. Същият обаче не може да послужи като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при постановяването му съставът на Софийския апелативен съд е съобразил установената практика, съгласно, която на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание. При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Съдът трябва да тълкува договора, прилагайки правилата на чл. 20 от ЗЗД, като при това търси действителната, а не предполагаема воля на страните. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание; преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Освен това при тълкуването следва да бъдат съобразявани логическите и граматически правила. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. Това тълкуване обаче е способ за установяване на точния смисъл на договора, а оттам и на действителната воля на страните. Съдът е длъжен да изясни тази действителна воля, като не може да я подменя. Не може по пътя на тълкуването на бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД може да бъде извършено само от страните по него. Случаите, когато съдът може да изменя договорите или да определя отделни уговорки в същите са изрично предвидени в съответните законови разпоредби, сред които не е чл. 20 от ЗЗД. Наличието на тази, съобразена от въззивния съд съдебна практика, е пречка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наред с това касаторът не е изложил твърдения, от които би могло да се направи извод, че така установената практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или осъвременена, с оглед на промени в законодателството или обществено икономическия живот.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 866/15.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 5841/2018 година, по подадената против него от П. И. Ш. и П. Н. Ш., касационна жалба с вх. № 11 034/04.06.2019 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 866/15.04.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 5841/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.