О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 09.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№910 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Диес проект” ЕООД срещу решение №365 от 13.12.2018 г. по в.т.д.№635/2018 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №369 от 17.07.2018 г. по т.д.№338/2017 г. на ОС Стара Загора, с което е отхвърлен предявеният „Диес проект” ЕООД срещу „Кули и комини” ЕООД иск за заплащане на сумата 57 000 лв., неплатено проектантско възнаграждение по договор за проектантска услуга №21/04.09.2012 г., включващо: сумата от 10 000 лв. – остатък от неплатено възнаграждение за работен проект /фундамент/, сумата от 20 000 лв. – неплатено възнаграждение за работен проект /стб. тръба на комин/, сумата от 7 000 лв. – неизплатено възнаграждение за чертежи на обслужващи стълби и площадки /КМ и КМД/, сумата от 12500 лв. – неплатено възнаграждение, чертежи на зидария и изолации, спецификация, тухли и сумата от 7500 лв. – неплатено възнаграждение за чертежи на кръгли греди, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска до окончателното изплащане.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществени, да бъдат обсъдени подробно и всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и следва ли при осъществяване на тази своя решаваща дейност, въззивният съд да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите и правните му изводи да са обосновани. 2. Когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, следва ли въззивният съд да назначи експертиза. 3. Следва ли резултатът от извършената работа да е приет с изрично изявление от страна на възложителя или са достатъчни конклудентни действия за нейното приемане: когато се упражнява фактическа власт върху изработеното, изграденият обект е въведен в експлоатация, функционира и се ползва по неговото технологично предназначение. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация – „Кули и комини” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, анализирайки всички събрани по делото доказателства /вкл. и заключенията на вещите лица по допуснатите експертизи/ и отговаряйки подробно на всеки от наведените от страните доводи, е достигнал до извод, че предявеният иск по чл.266 от ЗЗД е неоснователен. Приел е, че спорни за производството са въпросите – изпълнена ли е възложената работа/услуга по процесния договор /с който ответникът „Кули и комини” ЕООД – в качеството на възложител е възложил, а ищецът „Диес проект” ЕООД, в качеството на изпълнител, е приел да изработи технически и работен проект на процесния комин/ в пълен обем, така че работата да е полезна за възложителя, съответно – предадена ли е на възложителя и предаденото съответства ли на уговореното в договора и налице ли е приемане на възложената работа от страна на възложителя. Посочил е, че в допълнителната искова молба ищецът е изразил становище, че „Изработеният технически проект е бил достатъчно пълен, с елементи на работен такъв, т.е. всички необходими детайли са били включени в техническия проект, поради което не е било необходимо самостоятелно разработване на работен проект.“, като в този смисъл и с оглед разпоредбите на чл.139 от ЗУТ и Наредба №4/21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, е счел, че няма как да се приеме, че техническият проект /дори и той да съответства напълно на изискванията на Наредбата/, който е предхождаща фаза на фазата на проектиране на работен проект, може да замести или да „съчетава елементи на работен проект“, когато е предвидено двуфазно инвестиционно проектиране с оглед спецификата/сложността на обекта, какъвто е настоящият случай, респективно, че възложената работа не е изпълнена в пълен обем, в количествен аспект, дори и само, поради неизготвянето на работен проект. Посочил е, че получената от ответника по електронен път проектна документация не е покривала изискванията на Наредба №4/21.05.2001г., както по отношение изискванията за работен проект, така и по отношение изискванията за технически проект, като съгласно заключението на СТЕ, обемът на представената от Община Търговище строителна документация, касаеща процесния подобект, формално е покривал изискванията за проектиране, предвидени в Наредба №4/21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, но приложените към същата строителна документация изчисления и чертежи, не са били достатъчни по обем за изграждането на процесния комин, макар и вещото лице да не е разяснило изрично в какво се изразява тази недостатъчност. Приел е обаче, че в случая от значение е не въпросът дали инвестиционните проекти, на основание, на които е издадено разрешението за строеж от 19.08.2011 г., са били достатъчни за изграждането на процесния комин, а дали твърдяната за изработена от ищеца проектна документация е съответствала на нормативните изисквания, ползвана е от възложителя и е послужила за изграждането на обекта – т.е., че изработеното функционира по предназначение и се експлоатира по предназначение. Изразил е становище, че аргументите, че представената от ищеца проектна документация не е достатъчна, за да послужи за предназначението й, се извеждат именно от заключението от съдебнотехническата експертиза, съгласно което тази документация „ще покрие по обем изискванията на Наредба №4/21.05.2001 г. за технически и работен проект, ако се добавят и техническа записка, геоложки доклад и статистически изчисления“. В този смисъл е приел за изцяло неоснователни доводите на ищеца, че въпреки че статистическите изчисления не са били изпратени на възложителя по електронен път, и макар към изработеното от ищеца да не е била приложена техническа записка, само по себе си този факт не би могъл да се отрази нито на качеството, нито на обема на работата. По отношение обема на изпълнената работа и съответства ли той на уговореното с договора е изложил съображения, че съгласно чл.5.2 от договора, изпълнителят се е задължил да представи на възложителя пет копия на работни проекти на хартиен носител и едно копие на електронен носител, включващи всички упоменати в договора части, като това е не само изискване, регламентирано в договора, но с оглед спецификата на възложената работа, е и законово изискване – чл.144, ал.1, вр. чл.139 от ЗУТ, респективно изискването за представяне на проектната документация, както на хартиен, така и на електронен носител, не е самоцелно, а е задължителен елемент от възложената работа, с оглед нейното естество и предназначение, като липсата на този елемент е неизпълнение в количествен, включително и в качествен аспект. Относно съдържанието на акт – обр.16 за процесния обект и констатациите, съдържащи се в съдебно-техническата експертиза, е отбелязал, че не може да се приеме извода на вещото лице /който е и извън рамките на неговата компетентност/, че идентичността на параметри, съдържащи се в проектната документация на ищеца и параметри, отразени в акт обр.16, включително и в други актове по време на строителство, е достатъчна, за да се даде категорично становище, че именно проектната документация, изготвена от ищеца, е ползвана/„взета предвид“ при изграждането на обекта – от значение в тази насока и аргумент, противен на направения от вещото лице извод, е друга, съществена констатация, съдържаща се в заключението, явстваща и от приложената по реда на чл.192 от ГПК строителна документация, а именно – че като проектант в тази строителна документация, е посочено трето лице, а не ищцовото дружество или инженера, на който е била възложена работата, съответно не носят подпис на представител на ищцовото дружество /от значение в тази насока е и липсата на данни, включително и твърдения в тази насока, за съгласуван между страните проект в съответните фази – по смисъла на чл.139 ал.3 от ЗУТ, включително и спазване на изискването на цитираната разпоредба – всички документи – графични и текстови, по всички части на инвестиционния проект, да бъдат подписани и подпечатани от проектанта/. Посочил е и косвен аргумент за липсата на пълно и точно изпълнение на възложената работа – фактът, че въззивната страна не се позовава на осчетоводяване на претендираното вземане, на издаването на фактури, каквито са издадени за заплатената от ответното дружество сума – 5 000лв. По отношение на въведените доводи от ищеца за частично изпълнение, с оглед приложението на визираните в чл.267 ал.1, изр. второ от ЗЗД правни последици, е изложил следните съображения: Уредбата на договора за изработка по начало допуска признаването на частично изпълнение като основание за възнаграждение, но само ако пълното изпълнение на поръчката е станало невъзможно по причина, за която страните не отговарят, като изречение второ от чл.267 ал.1 от ЗЗД не може да се тълкува самостоятелно, а само в систематична връзка с изр.1-во – ако изпълнението на работата стане невъзможно, вследствие причина, за която никоя от страните не отговаря. Съдебната практика изтъква значението на причината, довела до незавършване на изработката, ползата за възложителя от вече реализираното и преди всичко значението на изричното приемане на изработената част, като се съобразява дали съответната част от поръчката може са бъде полезна на поръчващия – с оглед конкретиката на случая, както и това дали съответната част е била приета от последния, който факт подлежи на доказване, ако е спорен. /Решение №196/05.03.2010г. по гр. д. №747/2009г., ІІІ г.о. на ВКС/. По отношение на приемането от възложителя на твърдяната за предадена работа е посочил, че е установено изпращането по електронен път от ищеца и получаването на електронния адрес на ответника на проектна документация, но узнаването съгласно чл.10 и чл.11 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, изобщо не е равнозначно на „приемането“ на възложена работа по смисъла на чл.264 от ЗЗД – основен елемент от договора за изработка, като условията, редът и правните последици на това фактическо и правно действие са регламентирани в чл.264 от ЗЗД. С посочената норма за поръчващия е създадено законово право и задължение да приеме извършената съгласно договора работа, което обхваща както едно фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие – признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването му – ал.2. Следователно релевантно за приемането по смисъла на чл.264 от ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. Приел е, че в случая изрично изявление явно не е изразено, като не може да се направи извод и за конклудентни действия от страна възложителя, сочещи на приемане на работа – по гореизложените съображение: липсата на съгласуваност и формалните изисквания на чл.139 ал.3 от ЗУТ, липсата на данни в строителната документация да фигурира, като участник в строителството, в качеството на проектант ищцовото дружество, включително и липсата на подпис на негов представител при съставяне на актове за строителство. Непредприемането от страна на възложителя на каквито и да е действия по съгласуване на изпратената проектна документация, най – малкото – да я изиска на хартиен носител, съответно – подписана и подпечатана от проектанта, за да може да я ползва по предназначението й – пред съответния административен орган и за съответната процедура, на практика може да се приеме като „конклудентно действие по неприемане“ на предадената работа /както е посочено в решение №231/13.07.2011г. на ВКС по т. д. № 1056/2009г., II т. о. – простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл.264 ал.1 от ЗЗД/. С оглед изложеното и щом възложителят не е приел работа, независимо дали се касае за част или за пълен обем възложена работа, а и – по гореизложените съображения същата не е изпълнена, е достигнал до извод, че исковата претенция за възнаграждение на изпълнителя се явява неоснователна.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Формулираният от касатора първи въпрос, по същество се свежда до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, който въпрос обаче не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след подробно и задълбочено произнасяне по всички възражения на страните.
Касационно обжалване не може да се допусне и по втория от формулираните въпроси. Същият е решен в съответствие с константната практика на ВКС, според която съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали и релевантни за делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма, като заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. В случая въззивният съд е приел, че заключението на вещото лице съдържа отговор на всички релевантни по делото въпроси, за които са нужни специални знания, като съдът е изложил съображения в мотивите на въззивното решение, защо, преценени съвкупно с останалите доказателства за релевантните обстоятелства, заключението на експертизата в една част следва, а в друга не следва да бъде кредитирано. Единствената констатирана от въззивния съд неяснота в заключението на вещото лице е по отношение на въпрос, счетен от съда за неотносим по делото, поради което и при липсата на въведено от настоящия касатор във въззивната жалба твърдения за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, в резултат, на което, не е допусната експертиза по относим по делото въпрос, въззивният съд не е имал задължение да възложи извършването на допълнителното или повторното заключение на друго или на повече вещи лица.
С третия от въпросите се предпоставя направен от въззивния съд извод, че изграденият обект е построен, въведен в експлоатация, функционира и се ползва по неговото технологично предназначение и то въз основа на изработеното от касатора, каквото становище обаче не е възприемано в обжалваното решение – както бе посочено, съдът е приел, че проектната документация, изготвена от ищеца, не е ползвана/„взета предвид“ при изграждането на обекта, респективно посоченият въпрос не може да се счете обуславящ решаващата воля на съда. Нещо повече, дори и да се приеме, че третият от формулираните от касатора въпроси е формирал правната воля на съда, спрямо този въпрос не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – изцяло в съответствие с практиката на ВКС е възприетото от въззивния съд становище, че релевантно за приемането по смисъла на чл.264 от ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение.
С оглед изложеното и тъй като при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2 760 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №365 от 13.12.2018 г. по в.т.д.№635/2018 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА „Диес проект” ЕООД,[ЕИК] да заплати на „Кули и комини” ЕООД,[ЕИК] сумата от 2 760 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.