О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
София, 09.01.2020 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седми януари хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 4822 по описа за 2019 г. взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Г. С. М., чрез пълномощника С. С. М., приподписана от адв. Л. М., срещу въззивно определение № 153/12.07.2019 г. на Видинския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 201/2019 г.
Поддържа оплаквания за неправилност.
Насрещните страни не отговарят в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:
Г. М. е предявила против „Байер България“ ЕООД, [населено място], Р. Ф., гражданин на Федерална Република България и Р. Х. Д., искове по чл. 71 от Закона за защита от дискриминация.
Сезираният Видински районен съд, като съобразил, че ответниците по иска – физически лица са от [населено място], там е и седалището на ответника – юридическо лице, изпратил по компетентност делото на Софийски районен съд. Изложил съображения, че подсъдността на СРС се следва, както от общата разпоредба на чл. 105 ГПК, но още и от специалното правило на чл. 115 ГПК, доколкото дискриминационното отношение е вид деликт и то е проявено в [населено място].
Съображенията на първостепенния съд са споделени от въззивния Видински окръжен съд, който с обжалваното пред ВКС определение е потвърдил съдебния акт на районния съд.
Касаторът обосновават допускане на касационно обжалване с въпросите: длъжен ли е съдът да съобрази и да приложи директно общностното право, от което пряко произтичат задължения за Република България като страна – членка и, което да обвърже националния съд при разрешаването на въпроса за местната подсъдност, според избраната от ищеца местна подсъдност на иска, щом тя му е по-изгодна, като слабо защитимо лице, във връзка с трудово правоотношение; при предявен иск за обезщетени въз основа на деликт, свързан с трудово правоотношение, има ли правен интерес ищецът, като по-слаба и уязвима страна по спора, да избере местно компетентен съд извън регламентирания в закона, щом той му е по-изгоден; допустимо ли е продължаване от съда на срока за отговор на исковата молба при своевременно направено от ответника искане за това; ако не е допустимо, но е допуснато от първоинстанционния съд, тогава следва ли да бъде приет за редовен, подадения в рамките на продължения срок, отговор на исковата молба и в частност, следва ли да бъде уважено направеното в този срок и отговор възражение за местна подсъдност на предявения иск.
По отношение на първите два въпроса се поддържа противоречие с практика на Съда на Европейския съюз, а по отношение на третия въпрос, че е от значение за точното прилагане на закона и по него няма установена съдебна практика.
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първите два въпроса са неотносими към правния спор – той не трудов, а по Закона за защита от дискриминацията. Само първият от ответниците е бивш работодател на ищцата, а и заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение, във връзка с която се поддържа дискриминационно отношение по иска по чл. 74, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, е призната с влязло в сила решение за законна, като исковете за възстановяване на предишната длъжност и за заплащане на обезщетение, са също изцяло отхвърлени.
Процесуалноправният въпрос, свързан с тълкуването на чл. 63, вр. чл. 131, ал. 1 ГПК, е от значение за постановения резултат, защото ответникът е поискал продължаване на срока за отговор на исковата молба и в определения му от съда срок е въвел възражение за местна неподсъдност на спора. Не е налице обаче хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – няма никакви съмнения в теорията и съдебната практика, която е многобройна и непротиворечива, че всички законово и определени от съда срокове могат да бъдат продължавани при условията на чл. 63, ал. 1 ГПК, стига да не са от вида на т.нар. решителни с срокове. Такива са само тези за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение (чл. 63, ал. 3 ГПК), за подаване на молба за възстановяване на срок (чл. 64, ал. 4 ГПК), както и срокът за предявяване на бъдещ иск по чл. 390 ГПК, предвид целта и характера на същия (според разясненията в ТР № 4/02.02.2017 г. по Тълкувателно дело № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС). По настоящото дело, по същите съображения, администриращият съд е уважил молбата по чл. 63, ал. 1 ГПК на адв. М. и е продължил срока на касатора за отстраняване нередовностите на частната касационна жалба чрез представяне на изложение към нея.
В заключение, не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 153/12.07.2019 г. на Видинския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 201/2019 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: