– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 16
гр. София 13.01.2020 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 23.10.2019 (двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 3950 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 10 491/05.12.2018 година, подадена от Е. Д. М., против определение № 3445/07.11.2018 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 6-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 4459/2018 година.
С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение № 3186808.02.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 7599/2015 година, с което е било прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от Е. Д. М. против П. С. П. иск, с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В частната си касационна жалба Е. Д. М. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото, както и потвърденото с него определение на Софийски градски съд, да бъдат отменени, като делото бъде върнато на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2,пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване.
Ответникът по частната касационна жалба П. С. П. не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Е. Д. М. е уведомен за обжалваното разпореждане на 22.11.2018 година, а частната му жалба срещу него е вх. № 10 491/05.12.2018 година, като е подадена по пощата на 27.11.2018 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Жалбата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че първоинстанционното производство е било образувано по подадена от Е. Д. М. против П. С. П. искова молба за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради това, че П. в качеството си на разследващ полицай е допуснал нарушения на професионалните му задължения при провеждането на разпит на свидетеля П. П. Г. по досъдебно производство № 395/2010 година. С това действие били накърнени неговите чест и достойнство, физическо и психическо здраве. Първоинстанционният съд приел, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като ответникът в качеството му на разследващ полицай не отговаря имуществено, съгласно чл. 216, ал. 2 от ЗМВР. Този съд е посочел, че съгласно чл. 216, ал. 2 от ЗМВР за вреди, причинени на граждани по непредпазливост при или по повод на служебните си задължения, държавните служители на МВР не носят имуществена отговорност към увредения. В случая в исковата молба Е. Д. М. твърдял, че П. С. П. му е причинил по непредпазливост вреви от действия по изпълнение на служебните си задължения, като умисъл за тези действие не бил твърдян. П. С. П. бил държавен служител, поради което дори Е. Д. М. да е претърпял вреди от действията му П. не отговарял за тях. Съставът на Софийския апелативен съд приемал тези мотиви и на основание чл. 272 от ГПК препращал към тях, като освен това е изложил и допълнителни мотиви. Съгласно тях П. С. П. бил разследващ полицай от системата на МВР и като такъв не притежавал процесуална легитимация по иск по чл. 45 от ЗЗД за вреди от непозволено увреждане, извършено чрез проявено от него действие или бездействие в това му качество. Съгласно чл. 216, ал. 2 от ЗМВР за вреди, причинени на граждани при условията на ал. 1, служителите в МВР не носели имуществена отговорност като същевременно не се твърдяло вредата да е причинена умишлено или в резултат на престъпление. В тези случаи държавата била длъжна да обезщети увредения за всички имуществени и неимуществени вреди съобразно общите правила на гражданското право. Нормите, изключващи отговорността на полицейските служители за причинени от тях действия по непредпазливост в кръга на служебните им задължения, обезпечавали осъществяването на предвидените в закона правомощия за разследване на престъпления. Функционалният имунитет можел да бъде преодолян в случаите на извършено умишлено престъпление, установено по надлежния ред с влязла в сила присъда или решение по чл. 124, ал. 5 от ГПК. В останалите случаи за увредените субекти съществувала възможност да търсят обезщетение за вреди от съответния държавен орган, а не от конкретните длъжностни лица, като отговорността се реализирала по реда на ЗОДОВ или по ЗЗД. Налице били вътрешноправни средства за защита, поради което нямало нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател Е. Д. М. е поискал обжалваното определение на Окръжен съд Плевен, да бъде допуснато до касационен контрол по въпроса за това следва ли при констатиране на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изхода на спора съдът служебно да спре производството по делото на основание чл. 229,ал. 1, т. 5 от ГПК. В тази връзка се твърди, че съставът на Софийския апелативен съд е действал в нарушение на мотивите по т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС и с решение № 502/28.11.2012 година, постановено по гр. д. № 2/2012 година поописа на ВКС, ГК, ІV г.о. Наред с това се сочи, че въз основа на показанията на свидетеля П. П. Г. е било образувано наказателно производство, по което Г. е посочен като свидетел, което не е било приключило. Освен това в исковата молба и в уточнителните такива се съдържали твърдения за извършено от П. С. П. престъпление.
Горепосоченият процесуалноправен въпрос е съществен, но не е основание за допускането на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като не е бил предмет на разглеждане както от първоинстанционния, така и от въззивният съд. И двете съдилища не са приемали, че са налице данни за престъпни обстоятелства, от установяване, на които зависи изхода на спора, поради което въпросът за спирането на производството по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК не е стоял и не е разрешаван от тях. Наред с това и двете съдилища са приели, че Е. Д. М. не е изложил твърдения за извършени от П. С. П. престъпни действия или бездействия. Дори, с оглед на твърденията в частната касационна жалба, този извод на съдилищата да бъде приет за погрешен пак не са налице предпоставките за допускането на обжалваното определение до касационен контрол, тъй като само твърденията на една от страните в производството не задължават съда да спре същото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. В този смисъл обжалваното определение е съобразено с установената съдебна практика на ВКС. Съгласно същата престъпните обстоятелства следва да бъдат разкрити само от решаващия спора орган, т. е. съда. Затова подаването на сигнал от една от страните по делото за извършено престъпление и проверката по този сигнал, както и твърдения на една от страните за такива обстоятелства, не са основания за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. Съдът спира производството по делото, на това основание, когато се в производството пред него се разкрият престъпни обстоятелства, установяването, на които е от значение за разрешаването на гражданско правния спор. Когато установяването на тези обстоятелства е предмет на съдебната фаза на наказателно производство спирането на гражданското се извършва на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. В останалите случаи производството по гражданското дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. За това обаче е необходимо съдът разглеждащ гражданско правния спор да констатира съществуването на престъпните обстоятелства, които са от значение за правилното разрешаване на спора и че установяването им в исковото гражданско производство е невъзможно. Изискването престъпните обстоятелства да се констатират от съда разглеждащ гражданско правния спор означава, че само обстоятелството, че се извършва проверка от прокуратурата или органите на МВР дали е извършено престъпление, или пък е образувано досъдебно производство за установяване на престъпление, не е основание за спиране на гражданското производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. Това основание за спиране на гражданското производство не е налице и в случаите, когато една от страните по него твърди, че съществуват такива обстоятелства и по неин сигнал се извършва проверка за евентуално извършено престъпление, ако съдът разглеждащ гражданско правния спор не е извършил надлежна проверка на тези твърдения и не е констатирал наличието на обстоятелствата в производството по спора. Поради това така поставеният процесуалноправен въпрос не обуславя допускането на обжалваното определение до касационен контрол, като трябва да се има предвид и това, че дали Е. Д. М. ще бъде оправдан или не по образуването против него наказателно производство е без значение за отговорността на П. С. П..
След извършената служебна проверка на обжалваното определение на Софийския апелативен съд настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира обстоятелства водещи до евентуална недопустимост на същото.
С оглед на това не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определение № 3445/07.11.2018 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 6-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 4459/2018 година по подадената против него от Е. Д. М. частна касационна жалба с вх. № 10 491/05.12.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3445/07.11.2018 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 6-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 4459/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.