ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 21
София, 15.01.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1699 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р.Д. като процесуален представител на Д. О. Д., И. С. Г. и М. Н. Г., всички от [населено място], срещу въззивното решение на Окръжен съд Търговище от 28.ІІ.2019г. по в.гр.д. № 15/2019г.
Ответниците по жалбата С. Г. Г. и К. Г. Г., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат И. И. са заели становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС взе предвид:
С атакуваното решение ОС Т. е отменил решението на РС Попово от 26.Х.2018г. по гр.д. № 1160/2017г., допълнено с решение от 27.ХІ.2018г., и вместо него е постановил друго, с което е обявил за недействителен на основание чл.135 ал.1 ЗЗД по отношение на С. и К. Г. договор, предмет на нот.акт № …/….г., с който ответниците И. и М. Г. са продали за 21500лв. на Д. Д. поземлен имот с площ 407 кв.м, заедно с цялата сграда, построена в него – еднофамилна жилищна с площ 84 кв.м, съответно индивидуализирани, и в тежест на ответниците са присъдени разноски в полза на ищците.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че предявеният иск е обоснован с твърдения, че процесният договор е увреждащ ищците в качеството им на кредитори на първия ответник по повод останалия им в наследство от общия наследодател С. Д. имот за заплащане на по ј ид.част от стойността му, вземането за което възникнало отначало по сключена по делбено дело спогодба, впоследствие преобразувано във вземане, присъдено с решение от 06.ІV.2016г. по в.гр.д. № 6/2016г. на ТОС.
Взето е предвид, че с влязло в сила определение по в.ч.гр.д. № 47/2018г. ТОС е приел, че предявеният иск е допустим, въпреки че с влязло в сила определение на Т. от 23.ІІІ.2015г. по гр.д. № 1546/2014г. производството по първия предявен от ищците срещу ответниците иск по чл.135 ал.1 ЗЗД, основан на твърдение за наличие на парично вземане по отношение на първия ответник за уравнение на дялове по постигната съдебна спогодба, е прекратено поради липса на правен интерес, тъй като спогодбата била развалена с влязло в сила решение, с което ищците загубили качеството си на кредитори преди предявяването на иска. Въззивният съд е допълнил, че определението от 23.ІІІ.2015г. по гр.д. № 1546/2014г. не се ползва със сила на пресъдено нещо. Прието е при тези обстоятелства, че вторият процес между същите страни поражда ново процесуално отношение, респективно, че възраженията на ответниците за недопустимост на предявения по настоящото дело иск е неоснователно.
Прието е от фактическа страна, че с решение от 17.ІV.2013г. по гр.д. № 2005/2012г. на РС Търговище е допусната делба на процесния имот между ищците и ответника Г., по което дело във втората фаза на производството е постигната спогодба, одобрена с определение от 16.ІХ.2013г., по силата на която И.Г. станал изключителен собственик на делбения имот със задължение да заплати на ищците по 13500лв. за уравнение на дяловете им в 6 месечен срок. На 21.ХІ.2013г. И. Г. и съпругата му М.Г. продали имота на ответника Д. за 21500лв. Поради неплащане на сумите за уравнение в определения срок с решение от 30.ІХ.2014г. по гр.д. № 650/2014г. спогодбата е развалена. След развалянето и след отчуждаването на 14.ХІ.2014г. ищците предявили иск по чл.135 ал.1 ЗЗД /по гр.д. № 1546/2014г./, оставен без разглеждане поради липса на правен интерес. С решение от 06.ІV.2016г. по в.гр.д. № 6/2016 ТОС е отменил решението на Т. от 27.ХІ.2015г. по гр.д. № 2005/2012г. /постановено след възобновяване на делбеното производство/ в частта за изнасянето на имота на публична продан и вместо него е постановил друго, с което е осъдил И.Г. да заплати на ищците по 14075лв., представляващи равностойността на дяловете им от процесния имот, приемайки, че имотът не може да бъде изнесен на публична продан по делбеното дело, доколкото към момента на извършване на делбата няма имот в делбената маса и приобретателят може да противопостави правата си на останалите съделители, тъй като развалянето на спогодбата, която има вещно-прехвърлително действие, не води до автоматично връщане на имота в патримониума на прехвърлителя, за това следва да се иска обявяване на прехвърлителната сделка за нищожна по смисъла на чл.26 ЗЗД или за недействителна по отношение на съделителите по реда на чл.135 ал.1 ЗЗД. По образуваните срещу първия ответник изпълнителни дела постъпват суми.
Въззивният съд е приел, че качеството кредитор е налице, ако ищецът по иск по чл.135 ЗЗД твърди и съществуването на вземането му произтича от твърдяните факти, като за действителността на вземането не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила решение. Извод за несъществуване на вземането може да се направи само ако то е отречено със сила на пресъдено нещо. Макар да е отпаднало задължението за заплащане на дяловете с развалянето на спогодбата, ищците продължават да са кредитори на ответника Г., но вече на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване като получил стойността на целия наследствен имот по разпоредителната сделка, т.е. не е отречено съществуването на вземането, а е потвърдено с решението на ТОС от 06.ІV.2016г. Ответникът следва да изплати на децата на брат си полагащите им се по закон дялове от наследството. Ищците са негови кредитори преди, по време и след сключване на сделката. Безспорно за съда е знанието за увреждането с оглед момента на извършване на сделката с единствения имот на Ив.Г.. С оглед незначителните постъпващи по изпълнителните дела суми с разпоредителното действие ответникът е създал и увеличил платежната си неспособност, затрудняващо удовлетворението на кредиторите. Безспорно за съда е и знанието на приобретателя, който е фактически съпруг на една от дъщерите на ответниците Г., видно от показанията на свидетелите. Аргумент в подкрепа на знанието на ответниците за увреждащия характер на сделката е и че цената по нея е далеч под пазарната такава към момента на сключването й /58000лв. по заключение на вещо лице и 54000лв., определена от съделителите като база за заплащане на дяловете/.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите сочат като основание за допускане на касационно обжалване недопустимост на предявения иск като повторно заведен, респективно на постановеното решение, поради влязлото в сила определение по гр.д. № 1546/2014г. Релевирани са съображения, че от момента на развалянето на спогодбата по делбеното дело ищците са загубили качеството си на кредитори на ответниците, от който момент последните не им дължат нищо. Уважаването на недопустимия иск по чл.135 ЗЗД щял да доведе до последици, които вече са се случили – изнасяне на имота на публична продан, а постановената такава с решението на РС Търговище от 27.ХІ.2015г. по делбеното дело било отменено с решението на ТОС от 06.ІV.2016г., в замяна на което са присъдени суми за уравнение на дяловете. Сочи се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Релевирани в изложението са и пространни съображения по съществото на спора.
ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По единствения поставен в изложението въпрос относно допустимостта на въззивното решение произнасянето от въззивния съд е в съответствие с тълкувателните мотиви по т.6 от ТР № 7/2014г. на ОСГТК, според които преграждащите определения, включително прекратителните, с изключение на определенията за прекратяване на производството поради отказ от иск, не се включват в предмета на влезлите в сила съдебни актове, подлежащи на отмяна, прекратителните определения се характеризират със стабилитет на правните последици, изразяващ се в тяхната неоттегляемост по смисъла на чл.253 ГПК – след влизането им в сила те не могат да бъдат изменяни или отменяни от постановилия ги съд поради изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск; такива определения, с изключение на тези по чл.233 ГПК, се отличават от решенията, тъй като с влизането им в сила не се погасява правото на ищеца да получи търсената с иска защита, при тях той може отново да заяви с иск същото спорно право; повторното предявяване на иск е нов юридически факт, с осъществяването на който се поражда процесуално правоотношение, което не е идентично със старото, с провеждане на проверката за допустимост на производството съдът не повтаря предходната такава проверка, а отново реализира служебно контрола за липсата на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството. Само отказът от иск по реда на чл.233 ГПК сам по себе си, респективно определението за прекратяване на делото поради това, пораждат сила на пресъдено нещо.
Нямат отношение към допустимостта на предявените претенции и останалите твърдения на касаторите в изложението и в касационната им жалба в тази насока – с оглед чл.88 ал.2 ЗЗД, тъй като имотът бил закупен от ответника Д. много преди започване на съдебното производство за разваляне на спогодбата; заведените изпълнителни производства от ищците, по които имало изпълнение; при уважаване на иска щяло да се стигне до изнасяне на имота на публична продан, а решението за това на първоинстанционния съд по делбеното дело било отменено и са присъдени суми за уравнение на дяловете, при което пререшаването на спора било недопустимо с оглед чл.299 ГПК; в случая качеството кредитор било предмет на допустимостта, а не на основателността на исковете. Следва да се посочи, че твърдението, че уважителното решение по настоящото дело е в разрез с разпоредбата на чл.299 ГПК, е несъстоятелно. Възможността, възникваща с решението по чл.135 ЗЗД, ищците да удовлетворят вземанията си към ищеца по реда на изпълнителното производство чрез насочване на изпълнението върху имота, предмет на обявената за недействителна сделка, не представлява пререшаване на вече разрешения по делбеното дело спор относно начина на извършването на делбата /не чрез изнасянето на процесния имот на публична продан, а чрез присъждане на равностойността на дяловете на ищците/.
Не се твърдят, а и съдът не констатира пороци на атакуваното решение, изразяващи се в особено съществени нарушения на процесуалния и материалния закони и на правилата на формалната логика, видими пряко от съдържанието на решението, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства и на приложените норми, при наличието на каквито предвидени в чл.280 ал.2 пр.3 ГПК предпоставки се допуска касационно обжалване.
Останалите релевирани в изложението съображения – увреждащото действие можело да последва или да предхожда възникването на вземането, но не можело да предхожда възникването на качеството кредитор за вземане или задължение, от момента на развалянето на спогодбата ищците загубили това си качество, от който момент нататък ответниците вече не им дължали нищо; увреждащата сделка се считала несъществуваща по отношение на кредитора, ако по-късно качеството му на кредитор отпадне /както в случая с обезсилването на спогодбата/, непротивопоставимостта губела смисъла си /сочейки в тази връзка определение по гр.д. № 1734/2010г. на ВКС ІV ГО, с което не е допуснато касационно обжалване/; за необоснованост и незаконосъобразност на извода, че ищците са кредитори преди, по време и след сключването на договора; за допуснати процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност относно извода за фактическо съпружество на една от дъщерите на ответниците с купувача; имотът бил прехвърлен за цена с 500лв. по-висока от данъчната оценка, поради което цената не можела да служи за косвен аргумент относно знанието на ответниците за увреждащия характер на сделката, оценката на вещото лице по делбеното дело била оспорена от И..Г. поради ниската цена на извършените от него подобрения в имота, неверните данни, че имотът подлежи на самостоятелно застрояване и че сградата е масивна, а тя била полумасивна; спогодбата била подписана под изключителния натиск на ищците; другият съсобствен между страните имот бил продаден от ищците преди делбеното дело, за да се увреди И.Г., респ. за да не се извърши приспадане от втория съсобствен имот при сключването на спогодбата, съставена едностранно от ищците – представляват оплаквания за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност, които подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането. Следва да се отбележи липсата на противоречие с практиката на ВКС, посочена в определението по гр.д. № 1734/2010г. ІV ГО /обективирана в решения по гр.д. № 1028/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 171/2009г., по гр.д. № 754/2009г. и по гр.д. № 551/2010г./, на даденото от въззивния съд разрешение относно наличието на качеството на ищците на кредитори с оглед извода, че това качество не е отпаднало, а е продължило да съществува и след развалянето на спогодбата на основание неоснователно обогатяване на И.Г., а впоследствие и на основание присъдените в негова тежест суми, представляващи равностойността на дяловете им.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответниците по касационната жалба разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства те да са направили такива за настоящата инстанция.
На основание чл.78 ал.3 ГПК разноски на касаторите не се дължат с оглед резултата по делото.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Търговище, първи състав, № 20 от 28.ІІ.2019г. по в.гр.д № 15/2019г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: