– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 36
гр. София 24.01.2020 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 09.10.2019 (девети октомври две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 3571 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 5710/21.06.2019 година, подадена от Н. Р. П., срещу въззивно определение № 1974/14.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по ч. гр. д. № 2907/2019 година.
С обжалваното определение съставът Софийския апелативен съд е отмени първоинстанционното определение № 10 077/23.04.2019 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 16-ти състав, постановено по гр. д. № 2525/2017 година и вместо него е постановил друго, с което допуснал обезпечение на предявените от Н. Н. Н. против „Главстройремонт” ЕООД [населено място], Н. П. З. и Н. Р. П. искове, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 във връзка с чл. 87, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 30 000.00 €, представляваща дадено при отпаднало правно основание по сключен на 24.07.2014 година между него и дружеството предварителен договор за покупко-продажба на имот и сключено на 16.05.2016 година допълнително споразумение към него, с което Н. П. З. и Н. Р. П. са поели породените от предварителния договор правни задължения чрез встъпване в дълга на продавача, както и за заплащане на сумата от 10 000.00 €, представляваща компенсаторна неустойка при разваляне на предварителния договор, чрез налагане на възбрана върху УПИ … в кв. 61, намиращ се в [населено място], с площ от 1120.00 м2, заедно с построените в него жилищна сграда, стопанска сграда и двуетажна страна и върху дворно място с площ от 1600.00 м2, намиращо се в [населено място], заедно с построените в него жилищна страда и две второстепенни сгради, до размера на сумата от 40 000.00 €.
В частната касационна жалба на Н. Р. П. са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което направеното от Н. Н. Н. искане за допускане на обезпечение да бъде оставено без уважение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. твърди че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд..
Ответникът по частната касационна жалба Н. Н. Н. не е подал отговор на същата, както и не изразил становище по допустимостта и основателността й.
Жалбата е подадена в предвидения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че за да бъде допуснато обезпечение на иск по висящо производство, е необходимо кумулативно да са проявени в обективната действителност следните предпоставки, а именно: искът да е допустим, да е вероятно основателен (подкрепен с достатъчно доказателства), да е налице обезпечителна нужда и исканата обезпечителна мярка да е подходяща-аргумент от чл. 390 от ГПК.
Според въззивният съд исковете, които Н. Н. Н. бил предявил срещу Н. Р. П. били допустими, тъй като се искало от съда със сила на пресъдено нещо да бъде допуснато принудително удовлетворяване на твърдените от него парични притезания, произтичащи от виновно неизпълнение на поетите задължения по предварителния договор и допълнителното споразумение към него по силата, на който П. била поела породените от обещателя (продавача) по предварителния договор правни задължения чрез встъпване в дълг.
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от представените към исковата молба доказателства се установява вероятната основателност на предявените искове срещу Н. Р. П., а именно от предварителен договор за покупко-продажба на имот, сключен на 24.07.2014 година, между „Главстройремонт” ЕООД [населено място] и Н. Н. Н. и допълнително споразумение към него, сключено на 16.05.2016 година, с което Н. П. З. и Н. Р. П. били поели породените от предварителния договор правни задължения чрез встъпване в дълга на продавача (обещателя) „Главстройремонт” ЕООД [населено място] се изяснявало, че Н. Р. П. била поела солидарно задължение наред с „Главстройремонт” ЕООД [населено място] и Н. П. З. (по аргумент от чл. 101 от ЗЗД, във връзка с чл. 121, ал. 1 от ЗЗД) да прехвърли правото на собственост върху имота, предмет на предварителния договор до 31.01.2017 година, а при неизпълнение на това договорно задължение да върне по възникнало кондикционно правоотношение платената от купувача по предварителния договор-Н. Н. Н., продажна цена в размер на сумата от 30 000.00 €, заедно с компенсаторна неустойка при разваляне на договора в размер на 10 000.00 € (в допълнителното споразумение било обективирано признание на ответниците, че купувачът е заплатил на продавача изцяло уговорената продажна цена в размер на 30 000.00 €). Когато с исковата молба се претендирали последиците от развалянето на двустранен договор, тя представлявала покана за реално изпълнение с предупреждение, че ако в разумен (подходящ) срок не бъде изпълнено породеното от тази двустранна правна сделка договорно задължение, кредиторът ще счита договора за развален.
Налице била и обезпечителна нужда, тъй като без допускане на поисканите обезпечителни мерки-възбрана върху недвижими вещи на Н. Р. П., щяло се затрудни удовлетворяването на претендираните парични вземания, в случай че с влязло в сила решение се установяло, че те са възникнали и съществуват в твърдените размери. Наистина, установявало се, че първоначално било допуснато обезпечение на исковете чрез възбрана на два имота, но по отношение на единия обезпечението е отменено по реда на чл. 402 от ГПК, а другият бил предмет на учредена в полза на банка договорна ипотека за обезпечение точното изпълнение на парични задължения по договор за банков кредит, по отношение на който било започнало принудително изпълнение за удовлетворяване на изпълняемо право общо в размер на сумата от 207 388.85 лева. Това правнорелевантно обстоятелство се установявало от искане за вписване на възбрана с изх. № 126 603/12.09.2016 година по изпълнително дело № 20168380405455 по описа на М. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Банката-взискател притежавала като ипотекарен кредитор субективното право предпочтително да се удовлетвори от получената от публичната продан на възбранения имот цена, която с оглед размера на изпълняемото право (207 388.85 лева) нямало да е достатъчна за удовлетворяване на паричните притезания (общо в размер на 40 000.00 €), предмет на предявените от Н. Н. Н. искове, в случай че тяхното възникване и съществуване се установяло със сила на пресъдено нещо, тъй като Н. бил хирографарен кредитор. Наред с това поисканата обезпечителна мярка била подходяща с оглед охраняване интересите и на Н. Р. П., тъй като нямало да се достигне до свръхобезпечение на исковете. От друга страна, неправилно се явявало правното схващане на първоинстанционния съд, че в производството по обезпечаване на исковете молителят трябвало да установи, че имотите, които иска да бъдат възбранени като обезпечителна мярка, принадлежат на ответника, като въззивният съдебен състав не считал, че следва да се преповтарят задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 година, постановено по тълк. д. № 6/2013 година на ОСГТК на ВКС.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 Н. Р. П. е поискала определението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за задължението на съда да оцени представените по делото доказателства и въз основа на това да прецени дали предявеният иск е вероятно основателен и ако не дали са налице предпоставките за допускане на исканото обезпечение при условията на предоставена гаранция. Твърди се, че по този въпрос обжалваното въззивно определение противоречи на разрешенията дадени в определение № 229/22.03.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 5/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 272/04.04.2014 година, постановено по ч. т. д. № 932/14 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Така поставеният въпрос е съществен, но не обуславя допускането на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Въззивният съдебен състав се е съобразил с установената практика съгласно, която обезпечението се допуска, ако искът е вероятно основателен. Съдът преценява дали е налице такава вероятна основателност, като извърши преценка на представените с молбата за допускане на обезпечението писмени доказателства. Поначало законът не предвижда възможността в обезпечителното производство да бъдат допускани гласни доказателства и да бъдат назначавани вещи лице. Това следва от факта, че ответникът не се уведомява и не участва в обезпечителното производство до произнасянето на първоинстанционния съд по молбата за допускане. В случаите, когато обезпечението е поискано в хода на висящо исково производство обаче не съществува пречка съдът да се съобрази с всички събрани по този момент доказателства. При това съдът извършва преценка доколко тези доказателства установяват правно релевантните факти, от значение за спора, за които доказателствената тежест се носи от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Това установяване обаче не се извършва при условията по пълно и главно доказване, т. е. съществуването на факта да бъде установено по небудещ съмнение начин. Доказването в обезпечителното производство е непълно такова, като е достатъчно да създава вероятност за съществуване на вземането. Преценката за това се извършва въз основа на писмените и евентуално други събрани по делото доказателства. Само по себе си оспорването на иска от ответника не води до изключването на тези доказателства от преценката на съда, като до такова изключване не може да доведе и оспорването на истинността на писмените доказателства или на материализираното в тях изявление. В обезпечителното производство проверката за вероятна основателност на иска се прави като доказателствата се преценяват от външна страна, без да се извършва проверка за тяхната валидност и истинност. Последното предполага да бъдат взети предвид направените от другата страна възражения и да се извърши проверка на тяхната истинност. Така обаче ще се навлезе в предмета на исковото производство, което е недопустимо с оглед на предмета на обезпечителното такова. Именно поради в обезпечителното производство не е въведен принципа на главното и пълно доказване, а се изисква само установяване на вероятност на вземането. Поради това, за да се допусне обезпечението е необходимо искането на молителя да е вероятно основателно с оглед формалната преценка на представените доказателства, въпреки оспорването на правното действие на същите. Последното оспорване не може да бъде предмет на обезпечителното производство, а на исковото такова. В този смисъл и с оглед на разпоредбата на чл. 391, ал. 5 от ГПК не е пречка за допускането на обезпечението наличието на друго исково производство, в което се оспорва съществуването и съдържанието на изявление на страна, съдържащо се в представено с искането за обезпечение писмено доказателство, Преценката на съда за вероятната основателност на иска се отразява в мотивите на постановеното от него определение, в което трябва да съдържат констатациите на съда за това дали са налице всички законови предпоставки за допускане на обезпечението, като същите трябва бъдат по възможност най-общи, без да се обсъждат в детайли спорните факти и произтичащите от тях права. В случай, че след преценка на доказателствата съдът намери, че искът не е вероятно основателен то следва да прецени дали исканото обезпечение не трябва да бъде допускано при условията на гаранция.
Освен това допускането на въззивното решение до касационно обжалване е поискано и по правния въпрос за това дали обезпечението трябва да бъде допускано само ако е налице обезпечителна нужда и дали същото трябва да е съразмерно с тази нужда. В тази връзка се твърди, че обжалваното определение на Софийския апелативен съд е в противоречие с разрешенията дадени в определение № 155/17.02.20`4 година, постановено по ч. гр. д. № 802/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; определение №516/30.07.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 3999/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; определение № 620/09.11.2009 година, постановено по ч. т. д. № 592/2009 година, определение № 763/22.10.2010 година, постановено по ч. т. д. № 678/2010 година и определение № 165/03.04.2017 година, постановено по ч. т. д. № 479/2017 година, трите по описа на ВКС, ТК, І т. о. Този въпрос, както и първия, не обуславя допускането на обжалваното определение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Определението е съобразено с установената практика, че при осъдителните искове съществуването на обезпечителна нужда се предполага при липса на доказателства, които да я оборват. Поначало обезпечителната мярка трябва да бъде съответна на обезпечителната нужда, което при искове за парични вземания се изразява и в съответствието на запорираното или възбранено имущество с цената на иска. Това обаче не означава, че имуществото задължително трябва да е на една и съща стойност с цената на иска или да се отклонява незначително от нея. Целта на обезпечението е да даде възможност на ищеца при евентуално положително за него съдебно решение да насочи принудителното изпълнение върху запорираното или възбранено имущество, като по този начин събере вземането си. Затова при преценката за наличието на обезпечителна нужда се вземат предвид не само вероятната основателност на иска, неговата цена и стойността на имуществата, върху които се иска налагането на обезпечение, а и това дали без допускането на обезпечението реализирането на вземането на ищеца ще бъде невъзможно или съществено затруднено. Преценката за последното се извършва с оглед на всички установени по делото факти в тази връзка, включително и такива за налични изпълнителни производства против ответника, по които взискатели са трети лица, както и за това дали същите са хирографарни или привилегировани кредитори. В тези случаи е възможно допускането на обезпечение върху имущество стойността, на което по принцип надвишава цената на иска, но би дало възможност за събиране на вземането на ищеца с отчитането на интересите на другите кредитори на ответника. При това допуснатото обезпечение е винаги до размера на иска, което означава, че ищецът не би могъл да продължи евентуалното принудително изпълнение върху запорираното или възбранено имущество след като събере признатия му с решението размер на вземането. В този смисъл и чл. 442а, ал. 1 от ГПК предвижда, че при преценката за съразмерност трябва да взема предвид и възможността вземенето на кредитора да не остане неудовлетворено.
На трето място се иска допускането на въззивното определение до касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да прави преценка на съотношението между размера на претендираното вземане на ищеца и стойността на имуществото на ответника, върху което де налага обезпечителната мярка, като по този въпрос обжалваното определение противоречало на разрешенията по определение № 207/04.04.2017 година, постановено по ч. т. д. № 1857/2016 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Този въпрос, също както предните два, не обуславя допускането на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. При извършването на преценката за наличието на обезпечителната нужда съдът е задължен да вземе предвид и съотношението между размера на претендираното вземане и стойността на имуществото, върху което се иска налагането на обезпечителна мярка. При определянето на стойността на имуществото съдът може да вземе предвид всички съдържащи се вд делото доказателства в тази насока, включително и посочената в договорите за продажба на вещите данъчна оценка или продажна цена. Съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от тази практика, поради което и не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на постановеното от него определение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Р. П. е поискала обжалваното определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебния акт представлява основание за касационно обжалване на същия. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебния акт, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на съдебния акт, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на акта, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в частната касационна жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. При това с оглед характера на производството по допускане на касационното обжалване в него не могат да бъдат събирани допълнителни доказателства, които не са били представени пред първата и пред въззивната инстанция, като правилността на съдебния акт се преценява и с оглед на тях. Затова представените с частната касационна жалба доказателства не обосновават съществуването на хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Същите евентуално могат да обусловят замяна на допуснатото обезпечение по реда на чл. 398 от ГПК или отмяна на същото по реда на чл. 402 от ГПК.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване определение № 1974/14.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по ч. гр. д. № 2907/2019 година по подадената срещу него от Н. Р. П., частна касационна жалба с вх. № 5710/21.06.2019 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1974/14.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, постановено по ч. гр. д. № 2907/2019 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.