2
определение по гр.д.№ 2911 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
София, 27.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2911 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. Ц. и П. П. Ц. срещу решение № 71 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 703 от 2018 г. на Пернишкия окръжен съд, гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 918 от 2017 г. по гр.д.№ 8915 от 2017 г. на Пернишкия районен съд за осъждане на Б. П. Ц. и П. П. Ц. на основание чл.109 ЗС да преустановят неправомерните си действия, с които пречат на М. К. Ф. и К. С. Ф. да упражняват пълноценно правото си на собственост върху УПИ ….. в кв. ….. по плана на [населено място], [община], като премахнат навлизащата с около 30,5 кв.м. в имота на ищците част от сеновала, изграден и в собствения им имот УПИ …., разположена между точките АДЕГ по изготвената от вещото лице инж.Ал.Ц. скица, находяща се на лист 53 от делото на първоинстанционния съд и представляваща неразделна част от решението.
Касаторите твърдят, че решението е недопустимо и евентуално неправилно поради нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване на това решение се сочат чл.280, ал.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо и че противоречи на посочена практика на ВКС /Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС, определение № 398 от 12.07.2013 г. по гр.д.№ 3194 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 304 от 12.07.2010 г. по гр.д.№ 263 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о.,решение № 1126 от 06.10.2008 г. по гр.д.№ 3625 от 2007 г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 119 от 09.06.2009 г. по гр.д.№ 6277 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о. и т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС/ по следните въпроси:
1. Допустим ли е иск по чл.109 ЗС, когато не е предявен иск по чл.108 ЗС, в случаите в които правото на собственост произтича от неизпълнен регулационен план по смисъла на пар.8 ПР на ЗУТ ?
2. Бил ли е длъжен съдът при условията на чл.195 ГПК да изиска вещото лице да направи пълна проверка дали регулацинния план от 1999 г. е бил изпълнен, извършено ли е заснемане на съществуващите граници на имотите, кога и при какви обстоятелства част от имота, върху която е изграден сеновалът, е бил отреден /отчужден/ за имота на ищците, както и да провери категорично имало ли е отчуждаване и съответно обезщетяване на собствениците ?
3. Ако се приеме, че правото на собственост на ищците е безусловно само въз основа на нотариалния им акт, то допустим, евентуално основателен ли е иск по чл.109 ЗС, с оглед разпоредбата на чл.92 ЗС ? Дали когато в имота на ищците е изградена постройка от трето лице, защитата на правото на собственост може да бъде реализирана чрез иск по чл.109 ЗС за събаряне на тази постройка или собствениците имат право само да предявят ревандикационен иск за предаване на тази постройка ?
4. В производството по чл.109 ЗС длъжен ли е съдът да укаже на ищеца и следва ли да се докаже в какво се изразява неоснователното действие и с какво това действие пречи на упражняването на правото на собственост- създава пречки за собственика по-големи от обикновените /чл.50 ЗС?
В писмен отговор от 17.06.2019 г. ответниците по жалбата М. К. Ф. и К. С. Ф. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК, независимо от цената на иска.
За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск с правно основание чл.109 ЗС, въззивният съд е приел за доказано от фактическа страна от представените по делото нотариални актове, че ищците М. К. Ф. и К. С. Ф. са собственици на УПИ ….. в кв. ….. по плана на [населено място], [община] от 1999 г., а ответниците Б. П. Ц. и П. П. Ц. са собственици на съседния УПИ ….. . Според приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза, част от изграденият от ответниците сеновал навлиза в имота на ищците с около 30,5 кв.м., като тази част е разположена между точките АДЕГ по скицата на в.л.инж.Ал.Ц., находяща се на лист 53 от делото на районния съд. Това заключение вещото лице е дало, след като е извършило съпоставка на местонахождението на спорната постройка спрямо регулационната линия между имотите на ищците и на ответниците по действащия регулационен план на [населено място], утвърден със заповед № 437 от 05.03.1999 г., който план до настоящия момент не е изменян. Съдът е приел, че правнорелевантно за спора по делото е къде се намира процесната постройка спрямо регулационната линия, а не спрямо фактически изградената на място ограда между двата имота. След като се касаело за строеж в чужд имот, то съгласно действащия към 2000 г. чл.56, ал.2, т.1 З. /отм./ е било необходимо в полза на ответниците да е учредено право на строеж, каквито доказателства по делото липсвали. Представената декларация от 28.10.2008 г., с която наследодателя на ищеца М. К. Ф.- К. Ф. А. е дал съгласие за изграждане на сеновал в имота на ответниците, не учредява вещно право на строеж на сеновал в имота на ищците, нито пък узаконява извършеното в техния имот строителство на сеновала, още повече че в нея деклараторът К. Ф. А. се е съгласил за изграждането на постройка в имота на ответниците, но не и в собствения му имот. Като краен извод съдът е приел, че фактът на навлизане на постройката в имота на ищците, без учредено за това право на строеж, е достатъчен, за да се направи извод, че ответниците пречат на ищците да упражняват правото си на собственост в пълен обем.
Не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на това решение поради следното:
1. Първият поставен от касаторите въпрос /Допустим ли е иск по чл.109 ЗС, когато не е предявен иск по чл.108 ЗС, в случаите в които правото на собственост произтича от неизпълнен регулационен план по смисъла на пар.8 ПР на ЗУТ ?/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е от значение за конкретното дело и съответно не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въпросът предпоставя фактическа обстановка, каквато не е установена по делото: не е установено действащият дворищнорегулационен план на [населено място] от 1999 г. да е предвиждал придаване по регулация на част от имота на ответниците към имота на ищците и този план да не е бил приложен в сроковете по пар.6, ал.2 или ал.4 от ПР на ЗУТ, поради което отчуждителното действие на плана да е отпаднало. Напротив, установено е от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице инж.Ал.Ц., че съгласно дворищнорегулационния план на [населено място] от 1963 г. парцелите на ищците и на ответниците са били много по-малки по площ; че по силата на новия дворищнорегулационен план от 1999 г. към тези парцели е била придадена частта, върху която понастоящем е изграден сеновала /част, отредена за озеленяване по плана от 1963 г., от към реката, представляваща имоти № ….. и № …../; че няма неуредени сметки по регулация със собственика на частта, която по плана от 1963 г. е била отредена за озеленяване, а по страничната регулационна линия между парцелите на ищците и на ответниците планът от 1999 г. не предвижда придаване по регулация, поради което ищците не дължат на ответниците обезщетение за придаваеми части.
2. По втория поставен въпрос /Бил ли е длъжен съдът при условията на чл.195 ГПК да изиска вещото лице да направи пълна проверка дали регулационния план от 1999 г. е бил изпълнен, извършено ли е заснемане на съществуващите граници на имотите, кога и при какви обстоятелства част от имота, върху която е изграден сеновалът, е бил отреден /отчужден/ за имота на ищците, както и да провери категорично имало ли е отчуждаване и съответно обезщетяване на собствениците ?/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по приложението на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., която е последователна и непротиворечива в смисъл, че въззивният съд е длъжен да допусне експертиза по искане на страните в определени случаи /когато във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение/, а служебно- само когато това е необходимо за приложението на императивна материалноправна норма. В този смисъл е т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на тази задължителна практика на ВКС в конкретния случай въззивният съд не е бил длъжен да поставя допълнителна задача на в.л.инж.Ал.Ц., тъй като във въззивната жалба няма искане за допускане на допълнителна експертиза, а и допускането на такава допълнителна експертиза не е било необходимо за приложението на императивни материалноправни норми, доколкото в приетото пред първоинстанционния съд и неоспорено от страните основно заключение на вещото лице инж.Ал.Ц. е даден отговор на въпросите, касаещи приложението на такива императивни норми: дали дворищнорегулационният план на [населено място] от 1999 г. е предвиждал придаване по регулация на част от парцела на ответниците към парцела на ищците, дали този план е бил приложен в сроковете по пар.6, ал.2 и ал.4 ПР на ЗУТ или неговото отчуждително действие е отпаднало на основание пар.8 ПР на ЗУТ.
Посоченото от касаторите като противоречиво с обжалваното решение решение № 1126 от 06.10.2008 г. по гр.д.№ 3625 от 2007 г. на ВКС, ГК, V г.о. е напълно неотносимо към конкретния казус, тъй като е постановено по приложението на нормата на 157, ал.2 ГПК /отм./, докато настоящото производство се развива по реда на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., в който се съдържа коренно различна уредба на въззивното производство и на правомощията и задълженията на въззивния съд- въведен е т.нар.“ограничен въззив“, за разлика от уредения в ГПК от 1952 г. /отм./ „пълен въззив“.
3. По третия поставен въпрос /Ако се приеме, че правото на собственост на ищците е безусловно само въз основа на нотариалния им акт, то допустим, евентуално основателен ли е иск по чл.109 ЗС, с оглед разпоредбата на чл.92 ЗС ? Дали когато в имота на ищците е изградена постройка от трето лице, защитата на правото на собственост може да бъде реализирана чрез иск по чл.109 ЗС за събаряне на тази постройка или собствениците имат право само да предявят ревандикационен иск за предаване на тази постройка ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС- решение № 119 от 09.06.2009 г. по гр.д.№ 6277 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о. В това решение на ВКС действително е прието, че в конкретния случай защитата на собствеността на ищците следва да се реализира чрез предявяване на ревандикационен иск за предаване на постройката, а не на негаторен иск за нейното събаряне. Решението на ВКС обаче касае друга, коренно различна от настоящата хипотеза- на спор за собственост между ищците и ответниците по негаторния иск за дворното място, в което е изградена постройката, който спор е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение, и на изграждане на постройка изцяло /а не само частично/ в имота на ищците и то от трето на спора лице, поради което съдът е приел, че ответниците не са материалноправно легитимирани да отговорят по предявения негаторен иск за събарянето на тази постройка. Обратно, по настоящото дело се касае за постройка, която само частично навлиза в собствения на ищците имот, поради което за тази постройка ищците не биха могли да претендират за собственост по приращение /чл.92 ЗС/, а само за събарянето на частта от нея, която навлиза в собствения им имот и им пречи да упражняват правото си на собственост върху този имот в пълен обем.
4. По четвъртия поставен въпрос /В производството по чл.109 ЗС длъжен ли е съдът да укаже на ищеца и следва ли да се докаже в какво се изразява неоснователното действие и с какво това действие пречи на упражняването на правото на собственост- създава пречки за собственика по-големи от обикновените /чл.50 ЗС ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с приетото в т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че самото пряко въздействие на ответниците върху имота на ищците /чрез построяването и поддържането на част от собствения им сеновал в имота на ищците/, без да е било учредено надлежно вещно право на строеж, представлява пречка за ищците да упражняват правото си на собственост и поради това е основание за уважаване на предявения негаторен иск за събаряне на навлизащата в имота на ищците част от този сеновал.
Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.109 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 703 от 2018 г. на Пернишкия окръжен съд, гражданска колегия.
ОСЪЖДА Б. П. Ц. и П. П. Ц. и двамата от [населено място], общ.П., [улица] да заплатят на М. К. Ф. и К. С. Ф. и двамата от [населено място], общ.П., [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 500 лв. (петстотин лева), представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.