О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 28.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание 15.10.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 562/2019 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ”КОНСОРЦИУМ РЕМИ ГРУП” АД, гр.В. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 265 от 16.11.2018 г., по възз.т.д.№ 333/2018 г., с което е потвърдено решение на Варненския окръжен съд № 146 от 26.02.18 г., по т.д.№ 88/2017 г., в частта за уважаване на предявения от „ФАКТОРЪТ” ЕООД, [населено място] осъдителен иск по чл.99, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД за сумите: 94 672.38 лв. – сбор от дължими главници (с ДДС) по договор за изработка, сключен между трето лице „АКВА ВИА” ЕООД, [населено място], като изпълнител и търговското дружество, настоящ жалбоподател, в качеството му на възложител, обективирани в 8 бр. фактури, обхващащи периода 08.05.2012 г. -14.12. 2012 г., което вземане в пълния му размер е цедирано на настоящия ищец, с четири договора за цесия, всички от 07.01.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 27.01.2017 г. до окончателното и изплащане и 28 116.06 лв. – мораторни лихви, изчислени върху главницата по всяка от посочените фактури за периода 27.01.2014 г. – 28.12.2016 г.
В останалата част, с която исковата претенция на „ФАКТОРЪТ” ЕООД, [населено място] срещу ”КОНСОРЦИУМ РЕМИ ГРУП” АД, гр.В. е отхвърлена решението на ВОС е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, който порок – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК е обоснован със съображения за допуснато нарушение на материалния закон, на съществените съдопроизводствени правила, относими към преценката на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и във вр. с приложението на чл.272 ГПК и за необоснованост на изводите на въззивния съд.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Задължен ли е въззивният съд, вкл. в хипотезата на чл.272 ГПК, да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички своевременно наведени пред първоинстанционния съд възражения и доводи на ответната страна, но останали необсъдени от него, при положение, че необсъждането им е наведено като оплакване във въззивната жалба?”; 2.”Задължен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите на решението си при наведено оплакване в жалбата за допуснато процесуално нарушение при събиране на допустими и относими към предмета на спора доказателства от първоинстанционния съд, ако с определението си от разпоредително заседание, е приел, че не е нарушен чл.201 ГПК, а в мотивите на решението е препрати, на осн.чл.272 ГПК, към мотивите на първоинстанционния съд?”;3.”Допустимо ли е въззивният съд да квалифицира за първи път и да се произнася по същество, за първи път, по възражение за материално прихващане, каквото не е наведено, а да се произнася по наведено от ответника с отговора на исковата молба в първата инстанция, възражение за съдебно прихващане, което първоинстанционният съд е отказал да разгледа, тъй като според този съд, то не е своевременно предявено, за което е налице оплакване във въззивната жалба?”; 4.”Считат ли се за установени факти и обстоятелства, ако установяването им е извършено в хода на делото въз основа заключения на съдебно- счетоводни експертизи, без извършена проверка от тях на първичната и вторична счетоводна документация на трето лице, каквато е била задачата им,а заключенията са изготвени въз основа на счетоводни документи на това трето лице, но предоставени им от насрещната по делото страна?”; 5.”Допустимо ли е съдът да приема за установени факти и обстоятелства в отклонение от поставената от него задача на вещите лица, при положение, че заключенията на вещите лица са изготвени без да е изпълнена в цялост възложената им от съда задача?”; 6.”След като заключението на вещото лице е допуснато до изслушване и приемане само в една част, допустимо ли е то да бъде изслушано и в другата му част, при положение, че изготвянето му в тази част е допуснато да се извърши въз основа на документи, изискани от трето лице по реда на чл.192 , ал.1 ГПК, представени и приети като доказателства в същото съдебно заседание след приемане на заключението в неговата цялост и са оспорени от страната, която не е имала възможност да се запознае предварително с тези доказателства?”; 7.”Допустимо ли е въззивният съд да квалифицира за първи път и да се произнася по същество за първи път по възражение за материално прихващане, каквото не е наведено, а да не се произнася по наведено от ответника с отговора на исковата молба възражение за съдебно прихващане, което първоинстанционният съд е отказал да разгледа, поради възприемането му за несвоевременно предявено, за което е налице оплакване във въззивната жалба?” ; 8.” Следва ли възражението по чл. 181, ал.1 ГПК да се счита за доказано, ако самият издател на документа е изразил становище, за достоверна дата да се счита дата, различна от посочената в частния документ?”;9.”Следва ли съдът да приеме в мотивите на решението си за доказани факти и обстоятелства, единствено въз основа на заключения на съдебно- счетоводни експертизи, при положение, че съдържащите се в тях констатации противоречат на Националните счетоводни стандарти?”; 10. ”Считат ли се за редовни вписванията в счетоводните книги за конкретен период, при положение, че липсват обявени в търговския регистър годишни финансови отчети, относими към същия период?”; 11.” Обвързаността на правата по вземанията със задължения на трети лица прави ли ги бъдещи по см. на чл.99, ал.2 ЗЗД, а цедирането на същите вземания- за недействително, при положение, че от клаузите на сключен между страните договор е отложена изискуемостта на вземанията, както и тяхната трансформация ; 12.”Императивни по правната си характеристика ли са нормите на Националните счетоводни стандарти и считат ли се изготвените в противоречие с тях заключения на съдебно- счетоводните експертизи за обосновани и правилни?”
За илюстрация на твърдяното противоречие е цитирана задължителната съдебна практика, обективирана в: ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС ( т.19), ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (т.3 и т.4) и ППВС № 1/53 г.; както и формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, изразена чрез следните съдебни решения: № 212 / 01. 02.2012 г., по т.д.№ 1106 / 2010 г. на ІІ т.о.; № 127 от 05.04.11 г., по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г.о. на ВКС; № 161 от 04.10.16 г., по т.д.№ 2220 / 2015 г. на ІІ т.о. ; № 210/ 15.08.2014 г. , по гр. д.№ 6605/13 г. на ІV г. о. ; № 228 от 01. 10. 2014 г., по гр.д.№ 1060 / 2014 г. на І г.о.; № 609 / 15. 01. 2009 г., по т.д.№ 323/2008 г. на І т.о. № 34 от 16.02.2015 г., по гр.д.№ 6256/2014 г.; № 283 от 14.11.2014 г., по гр.д.№ 1609/2014 г. на ІV г.о. ;№ 542/07.02.12 г., по гр.д.№ 1083/10 г. на І г. о.; № 267 от 04. 03.2014 г., по гр.д.№ 30/2013 г. на І г.о. и № 302 от 03. 12. 2018 г.,по т.д. № 2764/17 г. на ІІ т.о.
Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа, че доколкото нито един от поставените от касатора въпроси не касае изясняването на конкретна законова разпоредба, то не е налице основната главна предпоставка за допускане на касационен контрол.
При условията на евентуалност възразява и срещу въведените касационни основания, излагайки подробни правни доводи.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта му, предмет на подадената касационна жалба, решаващият състав на Варненския апелативен съд е споделил извода на първостепенния съд, че по силата на сключени четири договора за цесия от 07. 01. 2014 г. с цедент „АКВА ВИА”ЕООД – трето за спора лице, ищцовото търговско дружество ”ФАКТОРЪТ” ЕООД, като цесионер, е придобило право на валидно съществуващо вземане спрямо ”КОНСОРЦИУМ РЕМИ ГРУП”АД в размер на претендираната сума, поради което е активно материалноправно легитимирано по предявения иск. Позовавайки се на произхода на претендираното вземане – остатък от неизплатено възнаграждение по сключен между дружеството –цедент, като изпълнител и ответника, в качеството му на възложител договор за СМР, обективирано в 8 бр. двустранно подписани фактури, основани на двустранно съставени протоколи за приети СМР, на извършено от съконтрахентите и предхождащо процесната цесия прихващане „на взаимнодължащи се суми” до размера на по-малката от тях, материализирано в приложен по делото протокол от 28.12.2012 г., както и на липса на твърдение за осъществени след него плащания от длъжника на така уточнения остатък, въззивният съд е преценил като неоснователно оспореното с отговора на исковата молба съществуване на дълга, който е цедиран.
Анализирайки подробно представените в хода на процеса счетоводни документи – операционни бележки, извлечения от банковите сметки на ЮЛ – цедент и цесионер и на заключенията на изслушаните съдебно – счетоводни експертизи, основни и допълнителни, които е възприел за еднопосочни и непротиворечащи си, Варненският апелативен съд е отхвърли като неоснователно възражението на ответника за недействителност на извършената цесия, поради неосъществено от цесионера плащане цената за цедираното му възмездно вземане. По отношение на другото наведено с отговора на исковата молба възражение, с което е оспорена действителността на договорите за цесия – ограничение в представителната власт на представляващия търговското дружество- цедент, решаващият състав на Варненския апелативен съд, при съобразяване на задължителните разяснения в т.2 на ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които единствено мнимо представляваният, разполагащ с правото да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, може да се позове и на недействителността по чл. 42, ал.2 ЗЗД, е приел, че конкретните ограничения в представителната власт, на които ”КОНСОРЦИУМ РЕМИ ГРУП”АД се позовава, са правно важими единствено във вътрешните дружествени дела на „АКВА ВИА” ЕООД, но са ирелевантни по отношение търговските дела на ЮЛ с различни съконтрахенти.
С оглед задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 3/15.11.2013 г. на ОСТК на ВКС, която е в см., че в хипотезата на съвпадение на органния представител на две договарящи се дружества, външно изразената от органния представител воля е функция и част от предоставената по закон компетентност на органите на ЮЛ и затова органният представител прави не свое изявление, като самостоятелен субект, а волеизявление, принадлежащо на ЮЛ, въззивният съд е приел, че представителната власт на управителя на търговско дружество, правно и структурно обособено в ООД, каквато е правната характеристика на цедента, като изразител на волята му, не може да бъде ограничавана в отношенията на търговеца с трети лица, поради персонално съвпадения на органния представител. Въз основа на възприетото разрешение и след подробно обсъждане на доказателствения материал по делото, вкл. подписаните от управителя на ответника Р.Х. фактури и протоколи( основание за възникване на прехвърленото вземане), Варненският апелативен съд е извел правен извод и за отсъствие на воля у съконтрахентите за създаване, чрез оспорваната цесия, на привидни правни последици, поради което е отрекъл да е осъществен твърдяният от ответника фактически състав на симулацията, за която нередовно воденото счетоводство на цедента, констатирано от съдебно счетоводните експертизи, вкл. липса на ГФО за 2015 и 2016 г., само по себе си не е достатъчно.
С позоваване на установената в чл.301 ТЗ презумпция, останала необорена в процеса, въззивната инстанция е отхвърлила, като неоснователно оспорването на ответника за надлежното му уведомление от стария кредитор, титуляр на вземането, за извършената цесия и породеното от него, по силата на чл.99, ал.2, във вр. с ал.4 ЗЗД, действие за длъжника – предпоставка и за изискуемостта на вземането за цесионера, вкл. течащите лихви и правото да го направи предсрочно изискуемо. Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетото успешно по см. на чл.99, ал.4 ЗЗД, известяване на длъжника решаващият състав на Варненския апелативен съд е посочил както изричното пълномощно, дадено от дружеството- цедент на цесионера, да уведоми за прехвърленото вземане управителя на ”КОНСОРЦИУМ РЕМИ ГРУП” АД, което – неуспешно оспорено в хода на процеса е безспорно изпълнено, така и отправено до длъжника устно волеизявление на надлежно представляващия цедента в съдебно заседание на 23.10.17 г. Въз основа на установените данни по делото решаващият състав на въззивната инстанция е споделил, като основан на закона, извода на първостепенния съд, че за действителността и съществуването на процесното прехвърлено вземане сключеният между цедента и длъжника комплексен договор за съвместна дейност от 17.12.2007 г.( л.146) е ирелевантен, доколкото в същия отсъстват уговорени условия (модалитети) – относими към изпълнение на дължимото от възложителя плащане по договора за СМР.
Съобразно ангажираните по делото доказателства и въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест въззивният съд е отрекъл твърдяното с отговора на исковата молба волеизявлението на прихващащия длъжник, настоящ ответник, да е достигнало до управителя на „АКВА ВИА„ ЕООД, поради което е счел за неосъществени материалноправните предпоставки на чл.103 ЗЗД и обусловената от тях основателност на въведеното в тази насока възражение. За неоснователно, предвид законовото правило на чл.116, б.”а” ЗЗД, направеното от ответника изрично признание, обективирано в сключеното с цедента споразумение за прихващане от 28.12.2012 г. ( л. 59), е преценено и заявеното в срока по чл.131 ГПК правопогасяващо възражение за давност по отношение вземането, предмет сключените цесии, като съобразно констатираното съвпадение в изградените фактически и правни изводи и създадената с чл.272 ГПК процесуална възможност, въззивната инстанция е препратила към мотивите на ВОС .
С оглед решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който се обосновава общото основание за достъп до касация, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Липсата на общото главно основание по чл.280, ал.1 ГПК, според цитираната задължителна практика на ВКС, само по себе си, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните селективни основания.
В случая формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси № 1, № 2, № 3 и № 7, които групирани от състава на касационната инстанция с оглед разясненията в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в същността си се свеждат до правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото.
Макар да са предпоставени и от твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон, поради позоваване на процесуалното правило на чл.272 ГПК и необсъждане в съобразителната част на обжалвания съдебен акт на всички фактически и правни доводи на ответника, както и на изразените му защитни позиции в производството пред ВОС и във въззивното производство, основателността на което подлежи на преценка едва при разглеждане на касационната жалба по същество, тези въпроси, като значими за изхода на всяко делото, обосновават общата предпоставка за достъп до касация.
Недоказано е селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Подробен отговор на същите се съдържа в задължителната съдебна практика, обективирана в т.19 на ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в и т.3 и т.4 на ТР №1/2013 г. на ОСГК на ВКС. Допълнен и развит и в цитираните от касатора съдебни решения на ВКС, той е в смисъл, че дейността на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, е решаваща, а не контролно- отменителна и е продължение на дейността на първата инстанция, като без да я повтаря се явява нейно продължение. Затова и въззивният съд е длъжен, произнасяйки се по предмета на делото, да изложи свои собствени фактически и правни изводи, формирани въз основа на извършена самостоятелна преценка на събраните пред двете съдебни инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, които следва да намерят отражението си в мотивите на постановения въззивен съдебен акт. С тази практика Варненският апелативен съд, разгледал настоящия правен спор, изцяло се е съобразил. В съответствие с процесуалното правило на чл.269 ГПК, е подложил на обсъждане наведените в жалбата оплаквания, доводи и конкретните заявени от касатора, като ответник, възражения в срока за отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба. Нещо повече, в мотивите на постановеното въззивно решение се съдържат и съждения по уточнени след този срок доводи, заявени от процесуалния представител на страната под формата на становище по доказателствата (л.180), въпреки изразеното от ВОС разбиране, че подобен подход съставлява злоупотреба с процесуални права. Следователно независимо, че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по правилото на чл.272 ГПК Варненският апелативен съд е изложил собствени съждения във връзка с правнорелевантните факти и е формирал правните си изводи, въз основа на самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, възраженията и доводи на страните и техните защитни позиции, съобразявайки очертаните с въззивната жалба и отговора по чл.236, ал.1 ГПК предели.
Правилността на изградените правни изводи и обосноваността на възприетите за установени факти по делото, които всъщност касаторът оспорва, не са предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби, а на осъществявания същински касационен контрол при допуснат достъп до касационно обжалване.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че аргументите на въпрос № 3 са в пълно несъответствие със съдържанието на депозирания от ответника, в срока по чл.131 ГПК, отговор вх.№ 6889 / 02.03.2017 г. (л.82) и отсъствието на създадена процесуална възможност по действия ГПК същият да бъде „поправен и допълнен” чрез изразено в значително по – късен момент писмено становище във вр. с представени в съдебно заседание доказателства и предоставен от съда срок за запознава с тях, както е процедирано по делото.
Поради това и по начина на формулиране въпроси № 3 не само е некоректно поставен, но е и в известна степен хипотетични, доколкото не съответства на фактите по делото и извършените в хода на процеса процесуални действия.
Въпроси № 4,№ 5, № 6, № 9 и № 12 не отговарят на установените в цитираната задължителна съдебна практика критерии – да са включени в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и да са обусловили решаващата правна воля на съда, а чрез нея и постановения краен правен резултат по делото. Израз твърдяните в касационната жалба процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция при възприемана заключенията на изслушаните съдебно- счетоводни експертизи, въпреки несъответствие със събраните доказателства и изискването на НСч.С, те не притежават характеристика на правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Или, поставени с оглед на конкретната фактическа обстановка разрешаването на същите е изцяло предпоставено от преценка на отделните факти и доказателства по делото и осъществяване на дължимия от касационната инстанция инстанционен контрол относно правилността на извършената такава от въззивния съд, което не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Нещо повече, въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, е изпълнила задължението си да обсъди заключенията на изслушаните съдебно-счетоводни експертизи и да мотивира избора си относно възприемането им като непротиворечиви едно спрямо друго и при явно възприемане извода в съдебния акт на ВОС, към мотивите на който е препратено, че допълнително представените в с.з. на експерта книжа, не са се отразили на вече даденото от него писмено заключение. Що се касае до компетентността на самите експерти, изготвили оспорваните заключения – основни и допълнителни, както и дали последните са спазили конкретните нормативни изисквания( ЗС и НСчС), относими към предмета на възложената им задача, е въпрос извън обхвата на настоящето гражданско производство, доколкото именно поради необходимостта от изясняване на възникнали по делото въпроси, изискващи и специални знания из области, извън сферата на дейност на съда, т.е. каквито съдът не притежава, е обусловила и назначаване на съответната експертиза.
Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, според ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за необсъждане на въведените от касатора допълнителни селективни основания.
Въпрос № 8, дори и да е важен – свързан с приложението на чл.181, ал.1 ГПК, няма обуславящо значение за изхода на конкретното дело, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че самият договор за цесия, по отношение на който законодателят не е въвел форма за действителност, е представен като документ с исковата молба, изключва към момента на предявяване на иска той да не съществува, т.е. да няма достоверна дата и да не легитимира ищцовото търговско дружество като цесионер и носител на претендираното вземане.
Въпрос № 10 няма претендираното от касатора самостоятелно обуславящо изхода на делото, значение. Това е така, защото изводът на въззивния съд за съществуване на процесното прехвърлено вземане и непогасяването му от ответника чрез твърдяното извънсъдебно прихващане към релевантния за спора момент, не е обоснован единствено със заключенията на съдебно- счетоводните експертизи, а на извършения самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, което е в пълно съгласие с последователната и трайно непротиворечива съдебна практика на ВКС. Същата, изразена и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 57 от 29. 04.2013 г., по гр.д.№ 354 / 2012 г. на ІV г.о. е в смисъл, че дори и редовно водените счетоводни книга на търговеца в изпълнение на вмененото му с чл.53 ТЗ задължение, които съгласно чл.55 ТЗ могат да служат като доказателство, не се ползват със задължителна доказателствена сила,а вписванията в тях – частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила, не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, следва да бъдат ценени с оглед на всички останали доказателства по делото.
Въпрос № 11 е без връзка с мотивите в обжалваното въззивно решение, в които предвид произхода и начина на формиране цедираното вземане, то въобще не е разглеждано и възприето от въззивния съд за бъдещо и неизискуемо. Поради това изцяло хипотетичен, този въпрос не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК й се следват в размер на сумата 9 016 лв. – уговорено и неоспорено , като прекомерно по см. на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение за изготвен отговор, чието реално заплащане в брой е удостоверено с приложена по делото разписка към договор за правна защита и съдействие № 1.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 265 от 16.11.2018 г., по възз.т.д.№ 333/2018 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА ”КОНСОРЦИУМ РЕМИ ГРУП” АД, гр.В., с ЕИК[ЕИК] да заплати на „ФАКТОРЪТ”ЕООД, [населено място], с ЕИК[ЕИК] сумата 9 016 лв. ( девет хиляди и шестнадесет лева), деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: