1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 43
гр. София, 30.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2438 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
В. Д. В. в качеството му на ЕТ „Виядим В. В.“ обжалва решение № 9 от 12.2.2019 г. по т.д. 318/18 г., Апелативен съд – гр. Бургас, с което е потвърдено решение № 18 от 31.5.2018 г. по т.д. 80/16 г. на Окръжен съд Ямбол като с последното е признато за установено по иска на „Първа инвестиционна банка“ АД („ПИБ“ АД), че В. Д. В. в качеството на едноличен търговец дължи по договор № 44 КР АА 2704/10.05.2007 г., Анекс 1от 20.03.2009 г. , Анекс 2 от 31.8.2010 г. и Приложение 3 погасителен план, за които суми е издадена заповед № 3082 от 21.11.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 3744/11 по описа на ЯРС, а именно сумата от 59 359,90 евро главница с лихва от 17.11.2011 г. до окончателното изплащане,за сумата 8 654,34 евро лихви за периода 10.01.2011 г. до 17.11.2011 г. и 708,21 евро такса управление.
Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения – нередовна искова молба. Решението било постановено и в противоречие със закона – липсвало надлежно уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита. Не бил отчетен факта, че изпълнително дело, по което банката не е взискател било спряно и после прекратено. Освен това визираните в договора предпоставки за упражняване на правото кредита да се направи предсрочно изискуем, макар и имащи за последица един и същи резултат, представляват самостоятелни основания и следва да бъдат отчитани като такива при решаване на спорния въпрос, изпълнено ли е изискването преди подаване на заявлението чл. 417 от ГПК. Мотивите относно възприетата счетоводна експертиза са кратки и не дават възможност да се приеме, че следва да се уважи иска. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд излагали конкретни аргументи по отношение на извършени плащания от 10 721,60 лв Поради това се нарушавали правилата за установяване на фактите. Освен това по въпроса за усвоените съдебни разноски от 10 665,79 лв не били представяни, а било работено само по данни от програмния продукт на банката и не могли експертите да обосноват рентабилността им. Съдът не бил отговорил и съобразно правилото на чл. 269 от ГПК защо за приетата за непогасена главница се дължи законна лихва от датата на издаване на заповедта по чл. 417 от ГПК. Излага съображения, че според него в заключението и последващото изброяване на разпределение на сумите по конкретните банкови сметки се установявало, че последното погасяване на законна лихва е към 20.10.2016 г., изпълнителното дело по издадената заповед било образувано едва през 2017 г. Ответникът бил осъден да плати втори път законна лихва върху непогасения остатък от главница по първоначалната дата – датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, а не от датата, до която се приема, че този вид задължение е погасено. Отново липсвали мотиви на съда по повдигнатия проблем, което затруднявало проверката на съдебния акт.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са посочени следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебния акт да обоснове изводите си за обстоятелствата, които са правнозначими за правилното решаване на спора, въз основа на надлежно събраните по делото доказателства, както и да изложи своята позиция по всички наведени във въззивната жалба аргументи , както изискват чл. 12 и чл. 235 от ГПК? Сочи противоречие с решение № 331/4.7.2011 г. по гр.д. 1649/10 г. на 4 ГО, решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. 34/2013 г. на 2 ТО. Съдът не бил обсъдил възражението за нередовност на исковата молба, по която е образувано производството. Следвало да се отговори допустим ли е иска, въз основа на който е образувано съдебното производство при условие, че приложеното заявление по чл. 417 от ГПК извлечение от сметки не съответства на изискванията на чл. 60, ал.2 от ЗКИ. Този порок отстраним ли е в производството по чл. 422 от ГПК? Не било изпълнено от банката задължението й , основано на чл. 60 от ЗКИ да посочи точно броя на неиздължените вноски. Съдът не бил констатирал нередовността и не бил предприел необходимите за отстраняването й действия, за което е длъжен да следи и служебно, но се бил произнесъл по съществото на спора по нередовна искова молба. Това процесуално поведение било в противоречие с решение № 76 от 27.05.2015 г. по гр.д. 6240/14 г.
2. Допустимо ли е ако съдебното производство по чл. 417 от ГПК и последващото по чл. 422 от ГПК се основават на предсрочна изискуемост на конкретно основание, то при разрешаване на един от основните въпроси за предмета на спора-банката надлежно уведомила ли е кредитополучателя, че обявява целия кредит за предсрочно изискуем до сезирането на съда със заявление по чл. 417 от ГПК да се приеме, че обявената предсрочна изискуемост на този кредит на друго основание, различно от заявеното в горецитираните съдебни производства е достатъчно, за да се приеме, че това задължение на банката е надлежно изпълнено? Надлежно ли банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем след уведомяването й, че спрямо обезпечаващото кредита имущество е насрочен опис на същото, към кой момент следва да се изследва и прецени наличието на предпоставките за това конкретно основание – при предприемане на обезпечителни действия спрямо обезпеченията или след приключване на продажбата и осребряване на обезпечаващото имущество? Но дори и да се финализира осребряването по силата на договорното обезпечение цената на ипотекирания имот привилигировано обезпечава задължението по кредита, то допустимо ли е обявяването на предсрочната изискуемост на това основание, защото тази клауза поставя в неравноправно положение кредитополучателя , а тези клаузи съдът е длъжен служебно да следи относно тяхната нищожност? Не било коментирано възражението, че неоснователно съдът не кредитира вносни бележки на стойност 10 721,60 лв.
3. Допустимо ли е фактическите твърдения да бъдат приобщавани чрез експертиза, следва ли да се кредитира експертно заключение в което поради липса на аргументативна част по поставените въпроси не може да се провери правилността на експертното заключение, както и наличието на вътрешни противоречия в заключението достатъчно основание ли е същото да не бъде кредитирано? Длъжен ли е съдът да отчете процесните вноски бележки както новонастъпили факти по чл. 235, ал. 3 от ГПК както се сочи в ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Фактът за наличие на друго правоотношение бил заявен едва в експертизата. Счита, че е налице нарушение на т. 9 от ТР 4/2013 г., съгласно което следва да се отчетат настъпилите след заповедта плащания. Освен това можел да обсъди заключението или при негодност да допусне ново заключение.
4. Допустимо ли е съдът да основава заключението си на погасителен план, който не е подписван от страните? Решението по този въпрос не било разрешено в съответствие с решение № 6 от 12.6.2017 г. по гр.д. 50 203/16 2 ГО. Съдът бил уважил иска, допускайки да се начисли два пъти лихва върху главницата. При отчитане на новонастъпили плащания след издаване на изпълнителен лист в заповедното производство до момента на образуване на изпълнителното дело принудително събиране на присъденото задължение с тези суми следва ли да се погасява присъдена законна лихва и ако да в производството по чл. 422 от ГПК неиздължения остатък от кой момент следва да се присъди лихва?
5. При призоваване и уведомяване на едноличния търговец в качеството му на процесуална страна следва ли да намери приложение чл. 50 ГПК вр. чл. 30, допустимо ли е книжата да се връчват на родственици? Счита, че мотивите на съда по липсата на нова правосубектност на едноличния търговец са в противоречие с ТР 2 от 27.12.2001 г. по тълк.д. 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 56 от 17.06.2014 г. по т.д. 2705/2013 г.
По отношение на всички въпроси касаторът обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Сочи още основание по чл. 280, ал.2 пр.3 от ГПК – очевидна неправилност. Размерът на дълга бил неправилно определен.
Моли да се допусне касационно обжалване.
Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Счита, че касационната жалба е и неоснователна.
„Виядим“ ЕООД – е заявил становище, че се присъединява към касационния жалбоподател. Но спрямо този ответник с определение, инкорпорирано в първоинстанционното решение производството по делото е прекратено. Определението е влязло в законна сила.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, взе предвид доводите на страните и за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на страната на 27.02.2019 г. Касационната жалба е подадена на 27.03.2019 г. по пощата като съобразно чр. 62, ал.2 от ГПК срокът по чл. 283 от ГПК е спазен. Касационната жалба е подадена от страна, легитимирана да обжалва въззивното решение.
Интерес от обжалване на решението има касатора. Спрямо „Виядим“ ЕООД производството по делото е прекратено.
С обжалваното съдено решение № 9 от 12.2.2019 г. по т.д. 318/18 г., Апелативен съд – гр. Бургас е потвърдено решение № 18 от 31.5.2018 г. по т.д. 80/16 г. на Окръжен съд Ямбол, като е признато за установено по иска на „Първа инвестиционна банка“ АД („ПИБ“ АД) с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че В. Д. В. в качеството на едноличен търговец „Виядим – В. В.“ дължи по договор № 44 КР АА 2704/10.05.2007 г., Анекс 1 от 20.03.2009 г. , Анекс 2 от 31.8.2010 г. и Приложение 3 погасителен план и за които суми е издадена заповед № 3082 от 21.11.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. 3744/11 по описа на ЯРС сумата от 59 359,90 евро главница с лихва от 17.11.2011 г. до окончателното изплащане, за сумата 8 654,34 евро лихви за периода 10.01.2011 г. до 17.11.2011 г. и 708,21 евро такса управление. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит № 44 КР 2704/10.05.2007 г., по силата на който е предоставен от банката на кредитополучателя В. сумата от 70 000 евро. Кредитът е усвоен. С 3 анекса са изменяни условия на договора. Вземанията били обезпечени с поръчителство между банката и „Виядим“ ЕООД. Прието е, че с оглед т. 28 и т. 29 от договора и поради настъпване на условията на договора банката е изпратила нотариална покана, с която е уведомила длъжника за това, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Прието е, че е издадена заповед по чл. 417 т . 2 от ГПК за сумата 60 175,40 евро – главница и 8 654,34 евро лихва от 10.1.2011 г. до 17.11.2011 г. и такси то 7 081,21 евро такси. Поради подадено възражение в срок е предявен искът с правно основание чл. 422 от ГПК. Изцяло са споделени изводите на първоинстанционния съд по чл. 272 от ГПК. Установено е договорно правоотношение по сключения договор за кредит и издаването на заповед за изпълнение на парично задължнеи епо чл. 417 , т. 2 от ГПК. Прието е ,че е уведомен длъжникът за предсрочна изискуемост на кредита по т.28 и т. 28.1 б. в . Прието е, че с 3 Анекса има установяване на вземанията, промяна на лихвения процент и допълнителни обезпечения и условия за погасяване на кредита. Освен това и сключването на споразумение от 28.03.2012 г. между страните, като са се съгласили, че в срок от 82 месеца кредитът ще се погасява на месечни вноски в размер на 2 200 лв всяка и една последна изравнителна вноска. Уговорено било, че при неплащане на която и да било месечна вноска и дължима към нея лихва в срок до 5 работни дни след падежа съгласно погасителния план както и при отклонение в размера на вноските от страна на В., споразумението автоматично се прекратява. С помощта на вещо лице е прието, че още първата вноска не е погасена и това е довело до автоматично прекратяване на съгласието и изискуемост на вземанията по договора за кредит. Прието е, че към датата на заявлението размерът на главницата е 59 359,90 евро, 8 180,42 евро такса управление – 593,60 евро, а към заключението има и законна лихва още по-голям размер.
Въззивният съд е приел, че банката е имала прав ода обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем съгласно т. 28, т. 1 б. в . Прието е, че предпоставките – кредитополучателят е допуснал да наложат ограничения на правата му върху собствен недвижим имот или върху недвижимия му имот бъде наложена възбрана или вещна тежест. Уведомяването за предсрочна изискуемост е прието за редовно връчено при спазване на реда, различен от този като физическо лице. Прието е за неоснователно възражението, че не е надлежно уведомяване, като е прието, че не се дължи такова като на физическо лице. Счетено е, че съдът въз основа съвкупния анализ на доказателствата, наред с експертизите е установил съществуването на вземането.
С оглед формулираните въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че на първо място доводът за недопустимост на въззивното решение следва да се обсъди с оглед основанието по чл.280, ал. 2,пр. 2 от ГПК. С цитираната норма е преценено от законодателя, че преди да установи допускане на решението до касационно обжалване поради разрешаване на правен въпрос, в противоречие с посочените в чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 от ГПК основания, следва да се прецени дали въззивното решение страда от такъв порок, който засяга неговата валидност и допустимост. В случай, че се установи вероятност да е налице такъв порок касационната инстанция следва да допусне решението до обжалване. С оглед твърдението на касатора, че може да е налице тази хипотеза, настоящият съдебен състав при преценка на изложените доводи намира, че не е налице. Искът е предявен в срока по чл. 422, ал. 1 от ГПК от кредитора, заявител в заповедното производство, в чиято полза е издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК след подадено възражение от длъжника, видно от данните в частното производство. Въпросът за редовността на исковата молба в случая се обвързва и с издадената заповед по чл. 417 т.2 от ГПК за изпълнение на парично задължение. Предмет на иска е установяване на вземането по заповедта. В случая ясно е очертано основанието на иска – изпълнение на парично задължение – връщане на отпусната на основание договор за банков кредит сума. Твърди се настъпило неизпълнение, издадената заповед по чл. 417 от ГПК., както и обявяване на предсрочна изискуемост на кредита по чл. 28, т. 2 б. а от договора за банков кредит. Исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 от ГПК. Налице е точно посочване на произхода на вземането и искане да бъде установено съществуването му предвид издадената заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК на основание обявената предсрочна изискуемост и издадената заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за издаване на изпълнителен лист. Липсва основание да се приеме, че е налице вероятност решението да е недопустимо поради нередовност на исковата молба.
Също така липсва посоченото основание очевидна неправилност, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, на съдебното решение, обосновано с неправилно възприемане заключението на вещото лице, въз основа на данни, които са непроверени, дадени от счетоводството на ищеца. Изчисленията били въз основа на по-висока от уговорената лихва. Соченото основание като достъп до касационно обжалване не е тъждествено с неправилността на основание чл. 281 т. 3 от ГПК. Очевидната неправилност е порок на съдебното решение, който е свързан със съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или необоснованост, както и може да се изведе от самия съдебен акт, без да е налице същинска проверка на правилността на решението. В случая такава очевидна неправилност не е налице. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при явно нарушение на закона или не е приложена правна норма, която не съществува или в противоположното й значение. Всяка неправилно решение, извън посоченото основание, дори и необоснованост на съдебното решение изискват проверка в производство по чл. 290 от ГПК след призоваване на страните. В случая няма допуснати толкова съществени пороци на съдебното решение, които да обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.
Относно практиката по приложение на чл. 12 и чл. 235 от ГПК относно обсъждането на доказателства по делото и връзката с редовността на исковата молба, както е мотивиран първи въпрос, въпросите следва да се разделят. Вече бе посочено, че не е констатирана нередовност на исковата молба в случая не може да се направи друг извод. Липсва основание да се приеме, че е налице нередовност на исковата молба и поради допуснато съществено процесуално нарушение така разрешеният правен въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, изразена в решение № 76 от 27.05.2015 г. по гр.д. 6240/14 г., ВКС, I ГО, посочено от касатора. По отношение на обсъждане на доказателствата, съобразно задължението на съда по чл.12 и чл. 235 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че липсва това основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Допускането на решението до касационно обжалване изисква поставеният от касатора въпрос да е включен в предмета на спора и да е разрешен от въззивния съд като това е обусловило изхода на делото, съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая въпросът за обсъждане на доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност е въпрос, който е включен в предмета на делото. Но този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на Върховния касационен съд. Съобразно същата, част от която е посочена от касатора, въззивният съд дължи като съд по съществото на спора собствено разрешение по предмета на делото, като изложи ясно и конкретно анализ на доказателствата и посочи собствени фактически и правни изводи, които изрази в мотивите си. В конкретния случай това изискване е спазено. Съдът е изложил кои факти възприема от представените доказателства, анализирал е същите и е достигнал до същите правни изводи , приемайки неоснователност на доводите, заявени във въззивната жалба. По този начин не е разрешил посочения въпрос в нарушение на константната практика на Върховния касационен съд на Р България. Поради това липсва основание за допускане на решението до касационно обжалване по първия посочен въпрос.
По отношение на втория посочен правен въпрос. По отношение на предсрочната изискуемост въззивният съд е приел, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на основание чл. 28 т. 1 б. в от договора, а именно – „кредитополучателят допусне да се наложат ограничения на правата му върху собствени недвижими имоти или върху неговите недвижими имоти бъде наложена възбрана или вещна тежест“. Прието е, че в нотариалната покана е отправено изявление за обявяване на банковия кредит за предсрочно изискуем на това посочено основание. В заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК е посочено като основание неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите вноски и поради тази причина кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Основанието на иска е договорът за кредит. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д. 8/17 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост на вноските, станали предсрочно изискуеми са вземания възникнали на основание договора за кредит. Позоваването на предсрочна изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК. Поради това и предмет на установителния иск е вземането, като на изследване подлежат обективните и субективните предпоставки вземането да се приеме за съществуващо поради настъпил срок за изпълнение или поради настъпване на падежа на задължението или поради наличие на предпоставки цялото вземане да е изискуемо веднага. При така формираната задължителна съдебна практика, в случая въззивният съд по посочения въпрос, включен в предмета на спора и обусловил изхода на делото, не се е произнесъл в отклонение от тази практика. Въззивният съд е установил предпоставките да се обяви предсрочна изискуемост на кредита, действително на посоченото по-горе основание. Обосновал е извод ,че изявлението е достигнало до ответника. От данните по делото е направил извод ,че действително е имало основанието за обявяване на кредита за предсрочно изискуем – наличие на друг процес, с който срещу длъжника е насочено изпълнение и съответно възбранени негови имоти. Независимо какво е развитието на този процес, право на кредитора, предвидено в договора, задължителен за страните, е да обяви кредита за предсрочно изискуем поради възможност да се намали имуществото на длъжника, служещо за обезпечение на кредиторите, на основание чл. 133 от ЗЗД. Следователно първата част от посочения втори въпрос е разрешен от въззивния съд съобразно включването му в предмета на делото. Разрешаването не е станало в противоречие с посочената задължителна практика.
По отношение на частта от правния въпрос, свързана с договорното обезпечение, което привилигировано обезпечава задължението по кредита – неравноправно положение на кредитополучателя и в този случай клаузата, която е послужила за основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем чл. 28 т. 1 б. Б от договора, не поставя ли кредитополучателя в неравноправно положение. Както бе посочено допускането до касационно обжалване е факултативно, законодателят е предвидил предпоставките, при които се допуска същото. Извън тези предпоставки съдът не може да допусне касационно обжалване. В случая договорът за банков кредит е търговска сделка. Сключен е от кредитополучателя в качеството му на търговец. В случая няма императивна правна норма, за която съдът да следи служебно съобразно разясненията в т. 1 от ТР 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Неравноправните клаузи в договорите за кредит се отнасят за физически лица, съобразно Директива 93/13 или в ЗЗП или ЗПК. Въведената система на защита почива на предположението за по-слаба страна при сравнение между страните по сделката. В случая не е приложима тази правна уредба поради това, че кредитополучателят е сключил договора за банков кредит в качеството му на търговец. Ето защо отсъства задължение за служебно прилагане на императивни правни норми. От друга страна, възможността на основание чл. 136, т. 3 от ЗЗД кредиторът да се удовлетвори при публична продан от стойността на ипотекирания имот в така посочения от законодателя ред, не изключва правната възможност уговорена между страните да се обяви кредита за предсрочно изискуем. По определение на закона – чл. 133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника е на разположение на кредиторите да се удовлетворят. Наличието на ипотека като обезпечние за удовлетворение на кредитора за породеното от договора за кредит задължение, не изключва възможността кредиторът да се удовлетвори и от друг имот, на основание посочената законова разпоредба. Но този въпрос не е разрешаван от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че е налице изискуемост на задължението на основание неизпълнение на сключения между страните договор и поради прекратяване действието на споразумението и не е излагал съображения по така поставения въпрос. Ето защо като въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил изхода на делото, не може да представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на подвъпроса относно вносните бележки на стойност 10 721,60 лв настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд, обсъждайки заключението на вещото лице, е извършил преценка как се отнасят тези суми и представляват ли доброволни плащания от страна на длъжника. Поради това настоящият съдебен състав не приема за разрешен правен въпрос, така поставения относно некредитиране на вносни бележки относно суми на стойност 10 721,60 лв.
По отношение на правен въпрос 3. Въпросът, така както е поставен разкрива тезата на касатора по отношение заключенията на вещите лица. Този въпрос не съставлява правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от възивния съд. Основният извод на въззивния съд относно дължимостта на сумата е прекратяване действието на споразумението от 28.03.2012 г. между страните за разсрочено плащане и наличието на изискуеми и неизплатени задължения по договора за кредит след сключването на трите анекса, с които е договорено различно падежиране и са установени размерите на задълженията, на основание договора за кредит. От данните по делото не могат да се установят така направените оплаквания от страна на касатора за заключението. В този смисъл съдът не е разрешил поставения правен въпрос относно експертизата и правилността на заключението.
По отношение отчитане на плащанията следва да се направят следните разграничения. На първо място плащания, направени от кредитополучателя и на второ място принудително събрани суми в изпълнителния процес относно вземането. Доброволните плащания, следва да се отчетат като факт, настъпил в процеса съгласно правилото на чл. 235, ал.3 от ГПК, така както е разяснено в т. 9 от ТР 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид това разграничение в конкретния случай по отношение на сумата 10 721,60 лв, обсъждайки заключението на вещото лице относно доброволните погасявания, въззивният съд е приел, че са отчетени тези плащания. Разрешаването на този въпрос не е извършено в нарушение на посочената съдебна практика. Относно заключението на вещото лице следва да се отбележи, че съдът е обсъдил заключението на вещото лице, както и посочените в него специални данни, необходими за установяване на фактите по делото. Отчел е посоченото, че част от вносните бележки касаят суми, внесени по сметки, различни от сметката, по която е отчитан процесният кредит, а по сметки, по които са отчитани други кредити. Именно поради това, че фактът на други задължения е отразен само по този начин впроцеса Въпросът за други погасявания не е разрешаван от въззивния съд. Взети са предвид само тези задължения, които са по конкретния договор. С оглед изложеното посоченият от касатора въпрос макари да е разрешен от въззивния съд не е нарушил предмета на заявената защита и са отчетени само тези плащания, които засягат процесния договор. Липсва разрешаване в противоречие на цитираната от касатора константна съдебна практика. По отношение на погасяване на лихвите и съобразяване принудителното събиране на сумите от съдия-изпълнител както бе посочено с оглед разясненията в т. 9 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС вземането се установява към момента на приключване на устните състезания. В случая е издадена заповед по чл. 418, ал. 1 от ГПК, тази заповед подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са основание на издадения съдебен акт – разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес. Установява се вземането, но принудително събраните суми в изпълнителното производство не се проверяват. На основание чл. 418, ал. 1 от ГПК l случай, че се установи това вземане, принудително събраните суми след осребряване на имуществото, не се вземат предвид от съда, защото са събрани на основание заповедта. Поради това поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената задължителна практика на съда.
По отношение на посочения правен въпрос 4, настоящият съдебен състав намира, че въпросът за погасителния план е включен в предмета на делото, но не е обусловил решаващите изводи на съда, за да уважи иска на банката срещу кредитополучателя. Основно съображение за уважаване на иска е прекратяване действие на споразумението от 28.03.2012 г. , връчване на уведомление до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и настъпване на падежа на задълженията – крайният срок, в който кредитът е следвало да бъде издължен. Съдът е приел, че е настъпил и последният ден на падежа на задълженията по договора за банков кредит и е приел с оглед изчисленията на вещите лица какви са дължимите суми. В този смисъл посоченият правен въпрос относно погасителния план и неговото подписване макар и да е включен в предмета на делото не е решаващ за обосноваване изхода на спора. Посочената практика на ВКС в този смисъл не може да се приложи към разрешението на въззивния съд.
По отношение на поставения правен въпрос 5 както бе посочено решаващият извод на въззивния съд е свързан с изискуемостта на вземането. Макар и да е направено изрично възражение за редовното връчване на уведомлението, т.е. въпросът е включен в предмета на делото, въззивният съд е приел, че е редовно връчването. Но поради това, че така посоченият въпрос не е обусловил решаващата воля на съда по отношение изхода на делото, не може да се приеме, че съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ще следва да се присъдят разноски на банката в размер на 450 лв, представляващо юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 от 12.02.2019 г. по т.д. 318/18 г., Апелативен съд – гр. Бургас.
ОСЪЖДА В. Д. В. в качеството на ЕТ „Виядим -В. В.“, [населено място], [улица], вх. В, ап. 179 да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“, [населено място], [улица] , ЕИК[ЕИК], представлявано от Н. Н. и С. П., в размер на 450 лв, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: