О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 47
гр. София, 03.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. № 2428 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Е. Ю“ ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт С. Р. обжалва решение № 58 от 15.07.2019 г. по в.гр.д. № 197/2019 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение на Окръжен съд – Сливен от 09.04.2019 г. по гр.д. № 559/2017 г. в частта, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на „Т. С.“ ЕАД, [населено място], на основание чл. 55 ал.1 пр. първо от ЗЗД, следните суми: 61 296,25 лв., представляваща недължимо платена сума за пренос по електроразпределителната мрежа за периода от 01.05.2016 г. до 31.10.2017 г. за обект И. 4005384; 2 036,80 лв., представляваща недължимо платена сума за периода от 01.05.2016 г. до 31.10.2017 г. за пренос по електроразпределителната мрежа за обект И. 4005298; 3 238,66 лв., представляваща недължимо платена сума за периода от 01.05.2016г. до 31.10.2017 г. за пренос по електроразпределителната мрежа за обект И. 4146008 и 11 183,86 лв., представляваща недължимо платена сума за периода от 01.05.2016 г. до 31.10.2017 г. за достъп до обект И. 4005298, с които суми неоснователно се е обогатил, ведно със законната лихва за забава считано от 08.12.2017 г. до окончателното им заплащане, както и сумата 7 921 лв. разноски.
Счита, че решението е неправилно и необосновано. Излага съображения, че потребителите на електрическа енергия, присъединени към електрическата мрежа на ниво средно напрежение, са клиенти на оператора на „електроразпределителна мрежа“, лицензиран за съответната територия, независимо от правото на собственост на съоръженията, границата на собственост на съоръженията и независимо от сключения между тях и оператора на „електропреносната мрежа“ друг договор за достъп. Счита, че за да се направи преценка, дали се дължи или не, цена за достъп и пренос до електроразпределителната мрежа, водещо е не правото на собственост на съоръженията, границата на собственост на съоръженията и действието на облигационната връзка между страните, а това, на какво ниво на напрежение обектът на клиента е присъединен към мрежата. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се присъдят разноски за касационната инстанция.
Счита, че е налице основание за допускане на касационното обжалване, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради това, че постановеното и обжалваното решение е в противоречие с решение от 22.05.2008 г. по дело С- 439/06 на Съда на ЕО във вр. с Директива 2003/54/ЕО, както и на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия.
Сочи следните правни въпроси:
1.Какъв е критерият за разграничаване между разпределителната мрежа и преносната мрежа; има ли значение чия е собствеността на присъединителните съоръжения с оглед дължимостта на цена за пренос през електроразпределителната мрежа и цена за достъп.
Обосновава, че следва да се допусне въззивното съдебно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 пр. 2 от ГПК поради противоречие на решението със съдебната практика, изразена в решнеие № С -439/06 г. на С..
Ответникът „Т. С.“ ЕАД, [населено място], оспорва основателността на депозираната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна. Подадена е в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, като съобщение с препис от решението е връчен на страната на 22.07.2019 г. Касационната жалба е подадена по пощата на 12.08.2019 г. като срокът е спазен.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че делото е образувано пред първоинстанционния съд по претенция на „Т. С.“ ЕАД, за възстановяване на недължимо платени суми, с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД. Предмет на спора пред въззивната инстанция, е основателността на заплащането на цена за услуги „достъп“ до разпределителната мрежа и „пренос“ на електрическа енергия по същата мрежа, по представени фактури, издадени на ищеца от доставчика им (ответникът) в периода 01.05.2016г. – 31.10.2017 г. за три обекта в [населено място]. Според въззивния състав, ищецът, който е лицензирано дружество, регистрирано на свободния енергиен пазар, е сключил за целите на производствената си дейност безсрочен договор за закупуване на ел. енергия с „Е. България Електроснабдяване“ АД от 25.10.07 г. и от 21.11.13 г. безсрочен договор с „Е. България Е.“ ЕАД (чийто правоприемник понастоящем е ответникът по делото), за достъп и пренос на ел. енергия през електроразпределителната мрежа, за снабдяването на три свои обекта в [населено място]. Към втория договор има приложение № 1, което конкретизира присъединените към ел. разпределителната мрежа обекти на ищеца, както и на какво напрежение те са заявени за присъединяване и отчитане. Според същото приложение, процесните обекти „Помпена станция“ и „Припомпваща станция“ са заявени като присъединени и отчитани на ниво ниско напрежение, а единствено резервният ТР 22 е заявен за присъединен и отчитан на ниво средно напрежение. От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че трите обекта са собственост на ищеца, но негова собственост са още и захранващите ги кабели, монтирани от тях до точката на присъединяването им към външния ел. източник, както и съоръженията, които извършват трансформацията на напрежението от 20кУ на 6 кУ, нужно за целите на производствената му дейност. Установено е също, че към подстанция „Речица“ (с високо напрежение-собственост на ,,Е.“ЕАД), е свързан въздушният електропровод „Дъга“ на 20кУ(СН- собственост на „Е. Ю“ЕАД), от стълб № 5, на който се захранва на средно напрежение трафопостът, собственост на Т. – С., чрез въздушен кабел, след който напрежението се трансформира до ниско отново чрез съоръжения на ищеца. Границата на собственост между ел. инсталациите на страните по делото е до проходните изолатори СН към трафопоста, към който е
свързан въздушния кабел на СН, с който се осъществява достъпа на клиента към разпределителната мрежа на доставчика. Според въззивния съд, за обект „Припомпваща станция“, находящ се в [населено място],[жк], до [жилищен адрес] кв.611, УПИ I, пл.№9045, представляващ едноетажна сграда с монолитна стоманобетонна конструкция, захранването се осъществява от ТП “Припомпваща станция“ чрез кабелна линия на СН (20кУ) – извод „Орбита“ от подстанция „Комуна“. Към трансформаторния пост има уредба СН, собственост на ответника, а останалите уредба Т. и уредба НН са собственост на ищеца. Въззивният състав е приел, че границата на собственост върху електрическите съоръжения на страните по делото за обект „Припомпваща станция“ е при линейния разединител към кабелната линия (средно напрежение), захранващ уредба трафопост на 20 киловолта, собственост на клиента.
Въззивният съд, възприемайки заключението на вещото лице, приема за установено, че и двата обекта-станции се отчитат като при пренос на ел. енергия ниско напрежение, но средствата за търговско измерване(СТИ) са монтирани в разрез с изискванията на чл. 120 ЗЕ( не са разположени до или на границата на имота на клиента), а върху вътрешните съоръжения на клиента и освен това се отчитат на НН, а не на СН, каквото е напрежението в точката на достъп до външно захранване.
По отношение на третия обект – ТР 22, влизащ в състава на основното електрическо оборудване на „Т.-С.“ ЕАД и имащ функцията да осигурява резервно захранване в предприятието, когато централата не работи, въззивният състав сочи, че той осигурява връзка между уредбите Закрита разпределителна уредба (З.) на 20 кУ и Комплексна разпределителна уредба (К.) – на 6 кУ.Захранва се по кабел от 20 кУ от З. 20 кУ. Според въззивния съд, кабелът е собствен на ищеца, а закритата уредба е била негова, но от м.май 2003 г. е прехвърлена на „Е.“ ЕАД. В случая се установява директно свързване на ищеца към уредба на електроснабдяващото дружество, а не на ответника. Тук измерването на консумираната ел. енергия се осъществява на ниво СН- 20 кУ, като измервателният уред (електромер)за консумираната електрическа енергия е монтиран в ел. командна зала на ищеца, но е собственост на ответника, а токовият измервателен трансформатор и напреженовият измервателен трансформатор, се намират в килията на извод ТР 22 към З. 20кУ и са собственост на „Е.“ ЕАД. Според договора за прехвърлянето на З., границата на собственост върху електрическите съоръжения към закритата разпределителна уредба са линейните разединители на кабелните изводи от уредбата, към един от които е присъединен и ТР 22.
По спорния между страните въпрос за приложимото материално право, въззивната инстанция е съобразила действащите нормативни актове, които определят механизма на формирането на цената на достъпа, преноса и доставката на електрическа енергия в страната, както и наличната съдебна практика в тази връзка. Според въззивния съд, цената на ел.енергията на регулирания енергиен пазар в България се определя ежегодно от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), съгласно Закона за енергетиката (чл. 21), Правила за търговия с ел. енергия и Наредба № 1 за регулиране на цените на ел. енергията и се формира от два компонента: цена за снабдяване с ел. енергия и цена за разпределяне на ел. енергия. По този начин въззвният съд е съобразил константа практика на ВКС, изразена в решение по т.д. 1054/11 г., ъгласно която дължимостта на цените за достъп и пренос, заплащанани от потребителя, съгласно измереното количество на консумираната енергия, е пряко обвързана от спазването на установени от Правилата за измерване на количество ел. енергия изисквания и договорите за продажба на ел. енергия.
Според апелативния състав, вторият компонент на горната цена има два елемента: цена за достъп, т.е. за управление на електроразпределителната мрежа, формирана на база предоставена/заявена от клиента мощност/, която не зависи от консумацията на ел. енергия и цена за пренос на ел. енергия, която е дължима за поддръжка, реконструкция и разширяване на електроразпределителната мрежа.
Въззивният съд е приел в своето решение, че предмет на спора в настоящото производство е дължимостта на последните два елемента от цената на ел. енергията – за достъпа и преноса, които се наричат още “мрежови услуги“. Според чл. 29 от Правилата за търговия с ел. енергия мрежовите услуги се заплащат от клиенти и производители върху фактурираните количества активна електрическа енергия, в съответствие със средствата за търговско измерване и/или предоставена мощност в местата на измерване, определени в съответствие с Правилата за измерване на количеството електрическа енергия, действащи в процесния период и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по утвърдените от К. цени. Обаче съгласно чл. 29, ал. 4 от Правилата за търговия с електроенергия производители, които захранват собствени обекти по мрежи, които не са собственост на преносното и разпределителното предприятие, не дължат цена за пренос през съответната мрежа. Отделно от това и според чл. 92 от същите Правила, технологичните разходи в мрежата (които се включват в ценообразуването) се определят поотделно за електропреносната мрежа и всяка електроразпределителна мрежа и са зависими от собствеността на мрежата, т.е. се определят в съответствие и с този показател. В случая с оглед представените доказателства и с разяснението на нормата на чл. 120, ал. 2 вр. чл. 127 ЗЕ, разяснени в решение № 75 от 25.03.2013 г. по гр.д. 864/12 г. 1 ГО на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, границата на собственост върху електрическите съоръжения за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителната електрическа мрежа визира граница между електрическите съоръжения, собственост на разпределителното предприятие и тези, собственост на потребител на електрическа енергия. Установено е, че за двете станции границата е преди трафопоста, изграден и собствен на ищеца, където е налице свързване към кабелна линия на ниво средно напрежение, а средствата за търговско измерване са поставени след това на ниво ниско напрежение. Трансформирането на електрическа енергия до ниво ниско напрежение се извършва от понижаващи съоръжения, собственост на ищеца. При това положение и за спаване н ачл. 14, ал. 1 от П. мястото на измерването следва да е на страната с по-ниско напрежение 20 kV на границата на понижаващия трансформатор на клиента.
Поради това, въззивният съд е приел за напълно неоснователно възражението на ответника, че мрежовата услуга „пренос“ на ел. енергия
следва да се отчита, т.е. да се приема за осъществена и когато касае мрежа, която не е негово притежание като доставчик на услугата, още повече, когато мрежата е собственост на клиента на същата услуга.
След като цената за пренос, дължима на доставчик на услугата, се обосновава от сторените разходи и от средствата, необходими за поддръжка, реконструкция и разширяване на електроразпределителната мрежа, която по дефиниция би следвало да е собственост на доставчика, но в случая не е, според апелативния съд, значи тя не би следвало да е дължима от клиента. Той не дължи цената, защото не получава услугата „пренос“ по мрежа на ответника, уговорена в договора им от 2013 г., а по своя.
Според въззивния съд, недължимостта на този елемент от цената произтича още и от това, че пренесената му ел. енергия е некоректно измерена. За обектите с ниско напрежение ищецът получава пренос на ел. енергия от мрежа на ответника, но на ниво средно напрежение, което трансформира в необходимото му ниско напрежение и пренася до вътрешните си обекти със собствени устройства и проводи, а нивото на НН се отчита неправомерно от СТИ, монтирани на неправилно място – вътре в имота на ищеца, далеч от точката на присъединяване и от ситуирани върху собствените му инсталации, извършващи трансформацията на напрежението от СН в НН, вместо да са на или близко до границата на собственост на електрическите съоръжения на доставчика и потребителя.
Въззивният състав е констатирал, че няма данни измерващото средство за ТР 22 да е правилно ситуирано – на границата на собствеността между мрежата на доставчика и тази на клиента. За некоректно измерена и несправедливо формирана цена за пренос на ел. енергия до обектите на ищеца, плащане не се дължи.
По отношение на цената за достъп на ТР 22 до ел. разпределителна мрежа, въззивният съд е приел, че не се дължи, т.к. и тази услуга не е осъществена от ответника. Тя е осъществена от трето лице, с което ищецът има договор от 2007 г. Така въззивният състав е достигнал до извода, че договорът от 2013 г. не е извършвана доставка относно посочените по-горе услуги, поради което те, макар да са фактурирани, не са част от договорената услуга.
По размер съдът е определил недължимите суми, вземайки предвид заключението на вещото лице.
Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението на жалбоподателя за несъобразяване на правото на ЕС при разрешаването на поставения казус, доколкото цитираната от въззивника Директива има други цели и предмет. Според въззивния съд, тя е насочена към създаване и управляване на конкурентен, недискриминационен, сигурен, отворен и екологично устойчив пазар на електроенергия до потребителите. Определението на понятията „пренос” и „разпределение“ е дадено за целите на тази Директива, при изричното отбелязване(чл.10), че тя не разглежда въпроси, свързани със собствеността, а от съдържанието й, според съда, не е видно да има отношение към определянето на справедлива за потребителите цена за услугите, осъществявани от мрежовите оператори, какъвто е въпросът, поставен за разрешаване във въззивното производство. Поради това, въззивният съд е приел, че решението на Окръжен съд – Сливен следва да се потвърди.
Допускането до касационно обжалване се извършва при предпоставките по чл. 280 от ГПК. Служебно съдът постановява допускане до касационно обжалване въззивното решение само когато има вероятност да бъде нищожно или недопустимо, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. Извън тези хипотези касаторът следва да обоснове материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е разрешен от въззивния съд като е и обусловил изхода на делото и по отношение на който е обусловена някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал.1, т. 1-3 от ГПК.
Поставеният от касатора въпрос отговоря на посочените предпоставки, съставляващи общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Въззивният съд подробно е посочил на какво основание приема разграничението между разпределителната и преносната мрежа, монтиране на устройствата с оглед цената на пренос. Но в случая не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Посоченото съдебно решение, постановено от С. по дело С-439/06 г. по отношение на приложение на Директива 2003/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2003 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и отменяща Директива 96/92/ЕО засяга достъпа до мрежи-частна собственост и не допуска вътрешна правна уредба в държавата-членка, която освобождава определени оператори на електроснабдителни мрежи от задължението да предоставят свободен достъп до тези мрежи на трети лица поради съображението, че мрежите са разположени в пространствен обособен район на предприятие и са предназначени за транспортиране на енергия в рамките на предприятието и следващи потребители. В случая цената на достъп до електроразпределителната мрежа не е разглеждана с оглед собствеността върху съоръженията. Определящият извод в посоченото задължително по силата на чл. 267 от Д. решение на С. е достъпът до съоръженията и мрежите, разположени върху собственост на предприятие и предназначени за транспортиране на предприятие към свързани предприятия. В случая, в решението на въззивния съд не са изложени такива решаващи мотиви за осигуряване на достъп през преносната мрежа. Липсва идентичност на разрешения в задължителното решение по преюдициално запитване на сонование чл. 267 от Д. въпрос и разрешеният и поставен от касатора правен въпрос. В решението на С. не е поставен въпросът за дължимост на цена за пренос и достъп до електроразпределителната мрежа, респ. правото на собственост за дължимостта на цената или към нивото на напрежение, към което е свързана мрежата и дължимостта на цената. Поради липса на идентичност между въпросите, не е обосновано допълнително соченото от касатора основание.
Поради липса на обосноваване на основание за достъп до касационното обжалване, не следва да се допуска до обжалване.
При този изход на спора и съобразно искането на ответника се дължат разноски. Но няма доказателства за плащането на сумата от 1 500 лв. В договора за правна защита и съдействие е посочено, че сумата се плаща по сметка. Но доказателства за извършеното плащане не са представени.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 15.07.2019 г. по гр.д. 197/19 г. на Апелативен съд – гр. Бургас.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: