ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 41
София, 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 3002 по описа за 2019 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. У. от [населено място], чрез пълномощника му адв. А. Д. срещу решение № 324 от 14.03.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2040/2018г. по описа на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено решение № 1798 от 16.05.2018г., постановено по гр.д. № 9657/2017г. по описа на Пловдивския районен съд, 4-ти гр. с-в и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от М. К. У. срещу Д. П. У. иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл. 240, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 25 000 (двадесет и пет хиляди) лв., представляваща неизплатено задължение по договор за заем от 15.04.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2017г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 214/13.01.2017г. по ч.гр.д. 311/2017г. на РС-Пловдив като неоснователен и недоказан.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба Д. П. У. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв. И. С.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение, Пловдивският окръжен съд е отхвърлил предявения от М. К. У. иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл. 240, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на Д. П. У., че същата дължи на М. К. У. сумата от 25 000 лв., представляваща главница по договор за заем от 15.04.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2017г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 214/13.01.2017г. по ч.гр.д. № 311/2017г. на РС-Пловдив като неоснователен и недоказан.
Въззивният съд приема, че фактическият състав на договора за заем се състои от няколко елементи, които следва да бъдат доказани в производството по иск с правно основание чл. 422 от ГПК: съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа и реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Така посочените елементи следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване от заемодателя – ищец. В случая обаче единствено чрез гласни доказателства събрани по делото може да се установи дали е имало съгласие за предаване на паричната сума, които обаче в тази им част са противоречиви и следва да бъдат разглеждани в светлината на чл. 172 от ГПК, тъй като Р. У. е бивш съпруг на ответницата и по делото са налице данни за изострените им отношения, а свидетелките Паскови са близки роднини на ответницата. Въззивният съд приема, че по делото липсват други доказателства за предаване на сумата от 25 000 лева от ищеца на ответницата, поради което приема, че искът е недоказан и неоснователен.
Касаторът поддържа нарушение на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд и необоснованост.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторът сочи касационно основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът счита, че въззивният съд не е изпълнил задължението си в мотивите си да обсъди както всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи на страните от значение за правния спор.
Според касатора, това не е сторено от въззивния съд в противоречие с ТР 1/2001г. по гр.д. 1/2000г. на ОСГК, както и решения по чл. 290 ГПК: решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. 1106/2010г., ВКС, ІІ т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. 866/2012г., ВКС, І т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. 823/2010г., ВКС, ІІ т.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. 1857/ 2010г., ВКС, ІV г.о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. 811/2012г., ВКС, ІІ т.о., решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. 1245/2013г., ВКС, ІІ т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. 674/2014г., ВКС, ІІ т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. 3734/2013г., ВКС, І т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. 1544/2014г., ВКС, ІІ т.о., решение № 180 от 11.01.2016г. по т.д. 1618/2014г., ВКС, ІІ т.о., решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. 2483/2014г., ВКС, ІІ т.о.
Касаторът поддържа, че неправилно окръжния съд не е разпоредил на страната Д. У. да представи намиращ се у нея документ, не е констатирал, че създава пречки за събиране на това доказателство и не е приел за доказани фактите, за които е създала пречки. Сочи противоречие с Определение № 563 от 21.05.2010г. по гр.д. 785/2010г. на ВКС и Решение № 244 от 09.02.2018г. по т.д. 2/2017г. на ВКС, ІІ т.о.
С молба с вх. № 12579/18.04.2019г., касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и е очевидно неправилно, тъй като въззивния съд не задължил страната на основание чл. 190 ГПК да представи изискан документ, не кредитирал извънсъдебните признания на ответника У., а защитните й версии по чл. 176 ГПК, не е изпълнил задължението си в мотивите на решението да обсъди и да се произнесе по поддържаните от касатора доводи за укрит писмен документ от ответницата, който отразява уговорка за връщане на процесните 25 000 лева, а приема, че това е разписка за сключен договор на стойност 8 000 лева между свидетеля Т. П. и Р. У..
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на ОС-Пловдив по следните съображения:
Поставеният първи въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въззивният съд е изложил мотиви по всички възражения и доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Съдът е извършил самостоятелна преценка и е обсъдил всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с правнорелевантните факти по делото и е посочил въз основа на кои доказателства намира за установени едни факти, а други за неустановени.
Поставеният от касатора втори въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се дефинира като такъв, обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По същество този въпрос изразява доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора.
За пълнота на изложението, въззивният съд е процедирал в съответствие с установената съдебна практика по въпроса, като е приел, че разписката за дадена сума от 8 000 лева на Р. У. от Т. П. не е относима към настоящия спор, тъй като касае различни страни от страните по делото. При положение, че по делото липсват обективни данни за съществуването на документ за предаване на процесната сума от 25 000 лева, съдът не може да възлага задължение за представянето му, неизпълнението на което да води до последиците по чл. 161 ГПК. Може да се изиска само документ, който се намира у страната по делото съгласно чл. 190 ГПК. В този смисъл Определение № 563 от 21.05.2010г. по гр.д. 785/2010г. на ВКС.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност, като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК не се припокрива (не е идентично) с основанието по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на въззивното определение, поради което и тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол не е налице.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 324 от 14.03.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2040/2018г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.