5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 04.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3229 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място] чрез прокурор Т. Поповска, против решение № 1310 от 3 юни 2019 г., постановено по в.гр.д. № 712/2019 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 7937 от 17 декември 2018 г., постановено по гр.д. № 6215/2018 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Т. Г., грузински гражданин, сумата от 15000 лева обезщетение за неимуществени вреди – преживян стрес и тревоги, произтичащи от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 142а, ал. 4, предл. второ, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, и по чл. 214, ал. 1, предл. първо, алт. първа, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което Г. е оправдан с влязла в сила на 27.01.2017 г. присъда по нохд № 14440/2010 г. по описа на Софийския градски съд.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната му част страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата; определеният размер на обезщетението е завишен и несъответен на доказаните неимуществени вреди. Подчертано е, че доказаните по делото вреди са присъщи на наказателния процес, но това не е било съобразено от въззивния съд – през същия период срещу ищеца са водени и други наказателни дела, приключили с осъждане, но тези вреди не са отграничени в процеса; периодът на търпене на вредите се характеризира с различни социално икономически условия, по-нисък стандарт на живот и по-ограничени покупателни способности. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът И. Т. Г., грузински гражданин, с адрес в [населено място], не дава отговор на касационната жалба.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд се основава на установеното по делото: на 07.04.2001 г. ищецът е обвинен в извършване на тежки умишлени престъпления против личността и против собствеността и е задържан за 24 часа, продължено до 72 часа; с определение от 11.04.2001 г. съдът налага на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „парична гаранция“ от въззивната инстанция, и ищецът е освободен от ареста на 05.06.2001 г.; наложена му е на 28.04.2001 г. забрана за напускане пределите на страната; след многократно внасяне на обвинителен акт и прекратяване и връщане на делото от съда на прокуратурата, на 08.11.2010 г. е внесен обвинителен акт и е образувано дело, по което са проведени 13 съдебни заседания, на девет от които ищецът се е явил лично; ищецът е признат за невиновен в извършването на повдигнатите му обвинения с присъда от 17.03.2016 г., а присъдата е потвърдена и влязла в сила след въззивно решение от 27.01.2017 г.; наказателното производство е продължило повече от 16 години и ищецът е бил в ареста месец и двадесет дена. Установено е още, че ищецът е осъждан общо три пъти за деяния, извършени през 2006 и 2007 г. Съдът кредитира свидетелски показания, преценявани при условията на чл. 172 ГПК, тъй като са логични и вътрешно непротиворечиви. Според тях, ищецът бил много притеснен от наказателното производство, имал затруднения да работи и да завърши образованието си; искал да се върне в родината си, но заради забраната не можел. За недоказано е прието твърдението за влошаване на здравословното състояние на ищеца в следствие на изживения стрес от воденото наказателно производство. Предвид оправдаването на ищеца, е счетено за неоснователно възражението на прокуратурата, че предприетите мерки са законово определени в НПК и не са незаконосъобразни. Прието е, че ищецът е претърпял силно изживян стрес и притеснения, със сериозно увредено емоционално и психическо състояние, бил притеснен, потиснат, изплашен, асоциален, бил препятстван да завърши образованието си в родината си; отчетено е, че наказателното производство е приключило в съдебна фаза, без той да става причина за отлагане на делото; съобразен е неразумният срок на приключване на наказателното производство и от друга страна осъждането на ищеца три пъти и воденето срещу него за съответния период и други производства, което намалява интензитета на търпените неимуществени вреди, и те са във връзка с всички обвинения, а не само с процесното.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на прокуратурата, съдът е съобразил тежестта на обвинението и развитието на наказателното производство, както и участието на ищеца в него, последиците за физическото и психическото му здраве, липсата на вреди с необичаен или прекомерен характер, водените срещу ищеца други наказателни дела като източник на вреди.
На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение.
Прокуратурата твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо приема вредите за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищеца такива не възприема. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени.
Поддържа се още, че по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ във връзка с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, въззивният съд е допуснал противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 63 по гр.д. № 5124/2015 г., ІІІ г.о., решение № 200 по гр.д. № 1019/2016 г., ІV г.о., и решение № 79 по гр.д. № 2034/2017 г., ІV г.о. В първото от сочените решения съдът е съобразявал, че ищците не са изтъкнали конкретни специфични обстоятелства, налагащи обезщетяване на вреди над обичайните, и предвид повдигнатите обвинения в извършване на тежки престъпления, при продължило десет години наказателно преследване и мярка за неотклонение парична гаранция, е счетено за справедливо обезщетение от по 10000 лева за всеки от ищците; по второто дело съдът съобразява десетгодишния период на водене на делото, наложената мярка за неотклонение парична гаранция, която не препятствала работата на ищеца, и общото ниво на благосъстояние в страната, и приема за справедливо обезщетение от 9000 лева; по третото дело съдът съобразява продължителността на наказателното преследване от 11 години, предявени пет обвинителни акта, ищецът участвал в 11 открити съдебни заседания, престоял в ареста 20 дена, без да е дал причина мярката за неотклонение да се измени, и при влязла в сила присъда и споразумение по две други наказателни дела, и предвид равнището на благосъстояние в страната, приема за справедливо обезщетение от 12000 лева. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с обстоятелствата в процесния случай става ясно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти. Конкретните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от дадения индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира такова сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и този въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1310 от 3 юни 2019 г., постановено по в.гр.д. № 712/2019 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: