– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50
гр. София 04.02.2020 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 27.11.2019 (двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 4495 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 4227/30.10.2019 година, подадена от Х. А. Я., против определение № 431/07.10.2019 година на Окръжен съд Разград, постановено по ч. гр. д. № 270/2019 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Разград е потвърдил първоинстанционното определение № 3291/06.08.2019 година на Районен съд Разград, постановено по гр. д. № 1407/2018 година, с което производството по делото е било прекратено поради недопустимост на предявения от Х. А. Я. против Ш. А. Я. иск.
В частната си касационна жалба Х. А. Я. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 3291/06.08.2019 година на Районен съд Разград, постановено по гр. д. № 1407/2018 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Разград.
Насрещната страна по частната касационна жалба Ш. А. Я. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Х. А. Я. е уведомена за обжалваното определение на 21.10.2019 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 4227/30.10.2019 година, като е подадена по пощата на 28.10.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови определението си съставът на Окръжен съд Разград е приел, че както в първоначалната искова молба от 27.07.2018 година, така и в поправената такава от 30.04.2019 година било посочено, че Х. А. Я. е длъжник по изпълнително дело № 20107610400419/2010 година по описа на Г. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Разград, вписан под № *** в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители взискател, по който бил Ш. А. Я.. Основното твърдение на Я. било, че публичното потестативно право на принудително изпълнение на Я. против него не съществувало към момента на предявяването на иска тъй като изпълнителното производството било прекратено по силата на закона. Било поискано да се постанови решение, с което да се приеме за установено по отношение на Я., че Х. А. Я. не му дължи по посоченото изпълнително дело сумите, които били присъдени като обезщетение. Обстоятелството, на което се основавал иска било настъпило прекратително основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като в продължение на две години взискателят не бил поискал извършване на изпълнителни действия поради което било налице условието за прекратяване на индивидуалното принудително изпълнение по изпълнителното дело. Затова въпросът, на който въззивният съд следвало да даде отговор бил допустим ли е отрицателен установителен иск на длъжника против взискателя по висящо изпълнително дело за установяване на несъществуването на правото на взискателя на принудително изпълнение по изпълнителното дело, отделно от възможността за установяване по исков ред на несъществуването на изпълняемото право. В тази връзка правото на принудително изпълнение не било право на кредитора против длъжника, а било процесуално правомощие, по което задължено лице бил изпълнителният орган. За да възникнело и да съществувало правото на принудително изпълнение трябвало да са налице: изпълняемо право-притезание и изпълнително основание-предвиден от закона документ, който доказвал съществуването на неудовлетвореното притезание. За да бъдело надлежно упражнено правото на принудително изпълнение следвало да е налице и изпълнителен лист, който да удостоверявал правото на принудително изпълнение пред изпълнителния орган. Изпълняемото право (притезанието) присъствало като елемент от правото на принудително изпълнение, доколкото то било една от предпоставките за неговото възникване и съществуване. Поради специфичния характер на изпълнителното производство и съществената му разлика от общия исков процес законодателят бил въвел изрично посочени способи за защита срещу незаконното принудително изпълнение, извън които друг вид защита не била допустима. Предвидени били основно два вида защита, в зависимост от твърденията за това, какво е нарушено. Ако се твърдяло, че липсват материалните условия за законност на изпълнителния процес, тогава предвидената от законодателя защита била искова, ако се твърдяло, че са нарушени процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес предвидения основен способ за защита бил жалба срещу незаконното бездействие или действие на изпълнителния орган. Разпоредбите на чл. 435-чл. 438 от ГПК сочели възможността защитата срещу процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение да се осъществи чрез подаването на жалба от определени лица срещу конкретно, лимитативно изброени действия или бездействия на съдебния изпълнител. Разпоредбите на чл. 439-чл. 441 от ГПК сочели възможността за искова защита изразяваща се в това определени лица да могат да предявят специални искове при условията предвидени от законодателя. Защита срещу изпълнението чрез предявяване на иск можела да се осъществи само ако законодателят е предвидил предявяване на специален иск при специални условия. В този случай на търсена защита била изключена възможността за приложение на разпоредбата по чл. 124, ал. 1 от ГПК като самостоятелно основание на предявения иск. Теорията и практиката недвусмислено приемали, че разпоредбата на чл. 439 от ГПК се отнася за възможността на длъжника да оспори вземането-т.е. материалното притезание, или изпълняемото право. Така била озаглавена и самата разпоредба „оспорване на вземането”. Както в първоначалната, така и в поправената искови молби, Х. А. Я. не сочел, че оспорва наличието на изпълняемо право в полза на взискателя, поради което правилно районния съд бил приел, че е сезиран с недопустим иск. В случая Я. търсел защита срещу твърдяна процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение, която не можела да се осъществи с предявяване на иск на самостоятелно основание. Основното негово твърдение било за наличието на предпоставките на чл. 433, ал. 1,т. 8 от ГПК. Законодателят не бил предвидил предявяването на специален иск, с който по исков ред да бъде установена твърдяна процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение, изразяваща се в несъществуване на право на принудително изпълнение. Х. А. Я. можел да поиска от частния съдебен изпълнител прекратяването на изпълнителното производство на посоченото основание, а при отказ да обжалва същия. Всичко това сочело на недопустимост на предявения от Х. А. Я. против Ш. А. Я. иск.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. А. Я. е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Окръжен съд Разград по правния въпрос за това допустим ли е отрицателен установителен иск на длъжник по изпълнителното дело, че не дължи на взискателя по същото сумите, за които е образувано изпълнителното дело, поради прекратяването му на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, без длъжникът да оспорва материалното право като погасено по давност и без съдебния изпълнител да е прекратил изпълнителното дело с постановление. Излагат се съображения, че по отношение на този въпрос е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставка за допускането на обжалваното определение до касационен контрол. Така поставения въпрос е съществен и е включен в предмета на делото, но не обуславя допускането на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК предвижда, че изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Касае се до процесуален срок изтичането, на който води само до прекратяване на изпълнителното производство, но не и до погасяване на материалното право, за чието принудително изпълнение е било образувано това производство. Материалното право не възниква с образуването на изпълнителното производство и не се прекратява с него. То съществува самостоятелно и може да бъде погасено с изпълнението му или с изтичането на предвидения в закона давностен срок и съответното направено възражение на длъжника в тази насока. Самото прекратяване на конкретното изпълнително производство не води до погасяване на правото на принудително изпълнение за материалното право и то може да бъде реализирано принудително в последващо изпълнително производство. Затова изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не води до погасяване на материалното право, предмет на изпълнението, поради което и не обосновава недължимост на същото дори и съдебният изпълнител да не е постановил изрично постановление за прекратяването на изпълнителното производство. Изтичането на този срок препятства само възможността материалното право да бъде реализирано в рамките на това конкретно изпълнително производство като извършените действия на съдебния изпълнител в тази насока ще са незаконосъобразни. В този случай длъжникът може да се брани срещу действията на съдебния изпълнител чрез обжалването им по реда на чл. 435-чл. 438 от ГПК или чрез иск за вреди причинени от съдебния изпълнител по чл. 441 от ГПК и чл. 74 от ЗЧСИ. Изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не може да бъде релевирано като основание за недължимост на материалното право по исков ред тъй като при уважаването на предявения отрицателен установителен иск материалното право би било отречено със сила на пресъдено нещо, без да са били налице предпоставките за погасяването му. Длъжникът разполага с възможността да иска прекратяването на изпълнителното производство на това основание и при отказ да обжалва действията на съдебния изпълнител на основание чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК. Оспорването по исков ред е допустимо само в случаите, когато се оспорва самото материално права, предмет на принудителното изпълнение, но не и когато се оспорва предпоставките за надлежното реализиране на това изпълнение. Така посочените разпоредби са ясни и не се налага тълкуването им, поради което и не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на обжалваното определение на Окръжен съд Разград до касационен контрол.
При служебната проверка на обжалваното определение не се установяват обстоятелства сочещи на евентуалната му недопустимост, а що се отнася до това, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са определили точната правна квалификация на иска (на който факт се позована Х. А. Я.) то следва да се има предвид, че въпросът за правната квалификация е въпрос за правилността на съдебния акт, а не за неговата допустимост. Този въпрос би бил от значение за допустимостта на съдебния акт само в случаите, когато неправилната правна квалификация е довело до разглеждането на иск, който не е бил предявен, какъвто настоящия случай не е.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 431/07.10.2019 година на Окръжен съд Разград, постановено по ч. гр. д. № 270/2019 година, по подадената срещу него от Х. А. Я., частна касационна жалба с вх. № 4227/30.10.2019 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 431/07.10.2019 година на Окръжен съд Разград, постановено по ч. гр. д. № 270/2019 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.