7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
гр. София, 06 февруари 2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3045 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Производството по чл. 288 от ГПК е образувано по касационна жалба на ищеца по делото К. С. Р. срещу решение № 448/10.04.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 295/2019 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като са потвърдени решение № 5003/05.12.2018 г. и определение № 543/11.01.2019 г., постановени по гр. дело № 5382/2018 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Министерството на правосъдието (МП) и Главната дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗЗДискр, както следва: иск за установяване на дискриминационното му третиране от страна на служителите в затвора в [населено място], в нарушение на разпоредбите на ЗЗДискр; искове срещу ответното МП за присъждане на обезщетения в общ размер 29 000 лв. за периода 27.06.2007 г. – 01.06.2009 г., от които: 14 000 лв. за нанесени неимуществени вреди вследствие на бездействие на администрацията на затвора в [населено място] – ищецът да бъде включен в списъците-предложения за извеждане от зоната за засилен надзор и охрана (ЗЗНО, респ. от зоната за повишена сигурност (ЗПС)) в общите части на затвора, за разлика от други лишени от свобода, изтърпяващи същото наказание; и 15 000 лв. за нанесени неимуществени вреди вследствие дискриминационно поведение – противоправно действие на администрацията на затвора в [населено място] – ищецът да бъде включен в списък за лица, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в ЗЗНО (ЗПС), неподходящи за извеждане в общите части на затвора, и противоправно бездействие на администрацията – ищецът да бъде изведен в общите части за изтърпяване на наказанието при съответстващия му „строг“ режим, за разлика от други лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ в затворите в [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място]; както и за присъждане на компенсаторни лихви в размер 9 823 лв. за периода 27.06.2007 г. – 11.04.2016 г.; искове срещу ответната ГДИН за присъждане на обезщетение в размер 70 000 лв. за периода 01.06.2009 г. – 11.04.2016 г. за нанесени неимуществени вреди вследствие дискриминационно поведение – противоправно действие на администрацията на затвора в [населено място] – ищецът да бъде включен в списък за лица, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в ЗЗНО (ЗПС), неподходящи за извеждане в общите части на затвора, и противоправно бездействие на администрацията – ищецът да бъде изведен в общите части за изтърпяване на наказанието при съответстващия му „строг“ режим, за разлика от други лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ в пенитенциарните заведения в [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място]; както и за присъждане на компенсаторни лихви в размер 7 988 лв. за периода 27.06.2009 г. – 11.04.2016 г.; и ищецът е осъден да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от по 150 лв. на всеки от двамата ответници за всяка от двете съдебни инстанции по делото.
С определение № 324/17.09.2019 г. по частно гр. дело № 3044/2018 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 3045/2019 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане в настоящото производство по гр. дело № 3045/2019 г. е и частната касационна жалба по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена също от ищеца К. Р. срещу имащата характер на определение, част от въззивното решение № 448/10.04.2019 г., с която е потвърдено първоинстанционното определение № 543/11.01.2019 г., с което е отхвърлена молбата на касатора-ищец за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение № 5003/05.12.2018 г., с която той е осъден да заплати на двамата ответници посочените по-горе разноски за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Касационната жалба и частната касационна жалба на ищеца Р. са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение по съществото на правния спор, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В частната касационна жалба също се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната с нея част от въззивното решение, имаща характера на определение.
Ответниците МП и ГДИН в отговорите си излагат становища и доводи за неоснователност на жалбите на ищеца.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) при сравняване относно наличието на неравностойно третиране по отношение на лица, осъдени на доживотен затвор, настанени в зона за повишена сигурност (ЗПС), при предлагането от инспектора по социални дейности и възпитателна работа (ИСДВР) към затвора за извеждането им в общите части за изтърпяване на наказанието, следва ли да се вземе предвид оценката на риска от рецидив; и предлагането на лица с по-висок риск от рецидив и с повече наказания за нарушения на вътрешния ред в затворите, в сравнение с лица, които имат по-ниска оценка на риск от вреди и рецидив, счита ли се за неравностойно третиране по смисъла на ЗЗДскр; 2) съставлява ли непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр отношението на затворническата администрация по отношение на поставянето на лишени от свобода, на които е наложено наказание „доживотен затвор“, изтърпяващи наказанието си при специален режим в зоната за повишена сигурност, и такива, поставени на строг режим, изтърпяващи наказанието си също при условията в зоната с повишена сигурност; и 3) представянето на писмени доказателства, установяващи преместването на други лишени от свобода, на които е наложено едно и също наказание „доживотен затвор“ и дори „доживотен затвор без замяна“, изтърпяващи наказанието си в пенитенциарната система на страната, и такива, от които да е видно, че спрямо ищеца не е направено предложение през процесния период за преместването му, следва ли да се приеме за нарушение на разпоредбата на чл. 6, във вр. с чл. 4 от ЗЗДискр и следва ли да се зачита за навеждане на достатъчно категорични факти, които да обърнат доказателствената тежест съгласно чл. 9 от ЗЗДискр. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не излага каквито и да било съображения и доводи, формулираните от него въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението се сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа очевидна неправилност на въззивното решение и в тази връзка се сочи нарушение на чл. 9 от ЗЗДискр, като се излагат съображения, че от доказателствата по делото се установявало, че ищецът отговарял на критериите да бъде изведен да изтърпява наказанието си в общите части на затвора, но това не е направено, за разлика от множество други лица, също изтърпяващи наказанието „доживотен затвор“.
В изложението на ищеца към частната му касационна жалба е формулиран следният правен въпрос: влиза ли в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК практиката на Върховния административен съд (ВАС), включително и по тълкувателни дела; предвид това, следва ли да се приеме като основание за касационно обжалване въпрос, който е решаван противоречиво със съдебни решения от ВАС, спрямо идентични разрешавани в съдебната практика на ВКС; и следва ли практиката, установена от ВАС, да се приеме за задължителна за гражданските съдилища по отношение на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на държавен орган по дела за установяване и обезщетяване на нарушение на антидискриминационното законодателство в качеството на ответна страна, при липса на практика на ВКС в тази насока. По отношение на така формулирания правен въпрос жалбоподателят излага съображения той да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като по този начин навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Касаторът сочи и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като твърди, че въззивният съд разрешил материалноправни въпроси в противоречие с решение № 871/20.01.2011 г. по гр.д. № 1452/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и с решение от 12.07.2007 г. по жалба № 68490/10 (делото С. срещу България) на Съда на Европейския съюз (СЕС), но в тази връзка правни въпроси в изложението му не са формулирани. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа очевидна неправилност на въззивното решение и в частта му, обжалвана с частната касационна жалба, като в тази връзка излага подробни съображения, че ищците, предявили искове по ЗЗДискр не дължат заплащане на разноски на ответниците по тези искове.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на писмените доказателства по делото въззивният съд е установил, че през процесния по делото период в затворите в [населено място] и в [населено място] общо 18 лица, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“, по решение на комисията по изпълнение на наказанията са били преместени в общи помещения с останалите лишени от свобода. Също въз основа на писмените доказателства по делото обаче съдът е установил, че през 2014 г. и по отношение на ищеца е било направено такова предложение за преместване от инспектора по социални дейности и възпитателна работа (ИСДВР) Г. Н., но комисията по изпълнение на наказанията е взела решение, че не са налице основания за преместването му. При това положение, третият правен въпрос в изложението към касационната жалба, който изцяло изхожда от постановката, че спрямо ищеца не е направено предложение за преместването му през процесния период, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на спора по делото, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По аналогични съображения не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по първия правен въпрос. От доказателствата по делото въззивният съд е установил, че по отношение на ищеца оценката на риска за рецидив и вреди е с високи стойности, впоследствие коригирана по някои пунктове към среден риск. Съдът е установил обаче, че по делото липсват конкретни данни относно поведението и преценката на риска спрямо лицата, които в другите затвори (в [населено място] и в [населено място]) са били преместени в общите помещения за изтърпяването на наказанието „доживотен затвор“. При това положение, по делото не е установено, за преместване да са били предлагани лица с по-висок риск за рецидив и с повече наказания за нарушения на вътрешния ред в затворите, в сравнение с лица, които имат по-ниска оценка на риск за вреди и рецидив, каквато е постановката на първия правен въпрос. Поради това и този правен въпрос не е обуславящ решаващия извод на въззивния съд, че отказът на комисията по изпълнение на наказанията да премести ищеца в общите помещения не може да се интерпретира като неравностойно отношение спрямо него по сочения от него признак „лично положение“, нито по останалите признаци по чл. 4 от ЗЗДискр.
Въз основа доказателствата по делото въззивният съд е установил и че в течение на процесния период ищецът е търпял наказанието „доживотен затвор“, при определен му „строг“ режим, в зоната за повишена сигурност. В мотивите към обжалваното решение обаче съдът не е приемал за установено през процесния период в същата зона за повишена сигурност да са търпели наказанието „доживотен затвор“ лица, на които е определен „специален“ режим, нито е обсъждал доказателства в тази насока. При това положение и вторият правен въпрос в изложението към касационната жалба не е от значение за изхода на правния спор по делото и не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното въззивно решение, респ. – не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не е налице и твърдяната от жалбоподателя-ищец, очевидна неправилност на въззивното решение в частта му по съществото на правния спор. Както вече беше посочено, касаторът основава доводите си за очевидно нарушение на чл. 9 от ЗЗДскр, на твърдения и съображения, че по делото било установено, че той отговарял на критериите за преместване в общите помещения на затвора, но не бил преместен, за разлика от множество други лица, също изтърпяващи наказанието „доживотен затвор“. По делото действително е установено, че той отговаря на първия от тези критерии по чл. 127б, ал. 4 от ЗИН (отм.), респ. по чл. 198, ал. 2 от ЗИНЗС (в приложимата ? в случая редакция, преди изменението с ДВ, бр. 13/2017 г.), а именно – поставен е на „строг“ режим. Относно наличието на втория критерий – оценка на риска и на личността му, обаче доводите му се основават единствено на направения от негова страна анализ на доказателствата по делото, но последните – както са обсъдени и от въззивния съд, са в напълно противоположна посока. При това положение няма основание да се приеме, че ищецът е установил по делото факти, въз основа на които да може да се направи предположение, че е налице дискриминация спрямо него, респ. – няма основание да се приеме и че въззивният съд е допуснал очевидно нарушение на чл. 9 от ЗЗДскр.
Въпросът, формулиран в изложението към частната касационна жалба на ищеца, също по никакъв начин не е обсъждан от въззивния съд и не е обуславящ правните му изводи за потвърждаването на първоинстанционното определение, с което е отхвърлена молбата по чл. 248 от ГПК на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, с която той е осъден да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение на двамата ответници по делото. Поради това, не е налице основание касационното обжалване да се допуска и по този правен въпрос. В тази връзка следва да се отбележи и че първата част на този въпрос – относно приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и кога един правен въпрос съставлява основание за допускане на касационно обжалване, е от компетентността единствено на касационната инстанция, поради което тази част на въпроса не би и могла да е обуславяща правните изводи на въззивната инстанция. Освен това, съгласно действащата редакция на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и съгласно изричната разпоредба на новата алинея 3 на чл. 290 от ГПК, практиката на ВКС, формирана от решения по чл. 290 от ГПК, не представлява задължителна съдебна практика, поради което – по аргумент за по-силното основание ясно следва, че и практиката, формирана от решения на ВАС, също не е задължителна практика за гражданските съдилища. При това положение правният въпрос, формулиран в изложението към частната касационна жалба, не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Както вече беше посочено, касаторът не е формулирал правен въпрос, по който да е налице твърдяното противоречие между посочените от него решение на ВКС и на СЕС от една страна, и обжалваното въззивно решение – в частта му, имаща характера на определение – от друга страна. Съгласно посочените и по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване не се допуска при липса на формулиран от страна на касатора правен въпрос като в този случай не е необходимо да се изследват сочените от жалбоподателя допълнителни основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, освен ако не се касае за служебната преценка на касационната инстанция относно валидността и процесуалната допустимост на въззивното решение, но в случая последната хипотеза не е налице.
Не е налице твърдяната от жалбоподателя-ищец очевидна неправилност, и по отношение на обсъжданата част от въззивното решение, имаща характера на определение. Това е така, защото съображенията на въззивния съд за извода му, че при отхвърляне на искове по ЗЗДискр ищецът дължи на ответниците заплащане на разноските за юрисконсултско възнаграждение, са в пълно съответствие със съображенията по приложението на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр, изложени в решение № 192/25.06.2014 г. по гр.д. № 5663/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, която актуална практика на ВКС се споделя изцяло от настоящия съдебен състав.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, включително във връзка с чл. 274, ал. 3 от ГПК – относно имащата характера на определение, част от решението, нито са налице хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебното му допускане.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 448/10.04.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 295/2019 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: