О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 74
гр. София, 14.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1290 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЗД ЕИГ Ре” ЕАД срещу решение №2612 от 09.11.2018 г. по в.гр.д.№260/2018 г. на САС, с което след частична отмяна на решение №8004 от 29.11.2017 г. по гр.д.№9954/2016 г. на СГС, „ЗД ЕИГ Ре” ЕАД е осъдено да заплати на Т. С. К. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ сумата от 24 000 лв., допълнително обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.01.2015 г., ведно със законната лихва от 14.01.2015 г. и по касационна жалба на Т. С. К. срещу решение №217 от 25.01.2019 г. по в.гр.д.№260/2018 г. на САС, с което е отхвърлена молбата й за допълване на решение №2612 от 09.11.2018 г. по в.гр.д.№260/2018 г. на САС.
В касационната жалба на „ЗД ЕИГ Ре” ЕАД се излагат съображения, че решение №2612 от 09.11.2018 г. е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните изложени пред него, в това число доводите в отговора на въззивната жалба и в тази връзка конкретно, точно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава правните изводи, различни то тези на първоинстанционния съд. 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. 3. Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един от тях при определяне размера на обезщетението. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация Т. С. К. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
В касационната жалба на Т. С. К. се излагат съображения, че решение №217 от 25.01.2019 г. е неправилно, тъй като в първоначалното решение по делото въззивният съд не се е произнесъл по цялото искане на ищцата, като е присъдил законната лихва върху главницата, считано от датата на ПТП – от 14.01.2015 г., но не е посочил моментът, до който се дължи лихвата, а именно до окончателното й изплащане. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, се навеждат доводи за очевидна неправилност на решението, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Следва ли съдът при постановяване на решението да присъди законната лихва върху обезщетението от датата на увреждането до окончателното изплащане, ако такова искане е основателно и е направено своевременно с исковата молба.
„ЗД ЕИГ Ре” ЕАД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
За да постанови решение №2612 от 09.11.2018 г. въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на ищцата. По отношение на спорния по делото въпрос за размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд, анализирайки всички събрани по делото релевантни доказателства, е взел предвид, че в резултат на ПТП ищцата е претърпяла средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясната тибия /голямопищялна кост/, като е проведено оперативно лечение – кръвна /открита/ репозиция и поставяне на метална остеосинтеза със заключваща L плака и остеопластика. Посочил е, че на 25.07.2017 г. е извършена нова рентгенография на дясната колянна става, при което е установено, че има анатомично зараснала фрактура с данни за остеопороза, дължаща се на недоброто кръвооросяване на костта на базата на високоенергийната фрактура /многофрагментно счупване с депресия на двата кондила на тибията/, като е установена ограничена флексия /сгъване/ на дясната колянна става, а пълно възстановяване се очаква да настъпи едва след изваждането на остеосинтетичния материал и провеждането на рехабилитация. Отчитайки възрастта на пострадалата, броя и вида на получените травматични увреждания, продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, предстоящата операция за изваждането на металните импланти и болките при следващата физиотерапия и рехабилитация, както и обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП – 14.01.2015 г., въззивният съд е достигнал до извод, че размерът на пълното обезщетение, което се следва на ищеца за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 50 000 лв., като е присъдил допълнително обезщетение в размер на 24 000 лв., ведно със законната лихва от датата на ПТП – 14.01.2015 г. С решение №217 от 25.01.2019 г. по в.гр.д.№260/2018 г. на САС, въззивният съд е отхвърлил молбата на ищцата за допълване на решение №2612 от 09.11.2018 г. по в.гр.д.№260/2018 г. на САС чрез посочване на момента, до който се дължи лихвата, а именно до окончателното й изплащане, като е приел, че се е произнесъл по цялото й искане.
Настоящият състав намира, че обжалваните решения не следва да бъдат допуснати до касационно обжалване.
Формулираният от дружеството касатор първи въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, като при постановяване на решение №2612 от 09.11.2018 г. е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по приетите за допустими и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. В решението се съдържа подробен анализ на претърпените от ищцата неимуществени вреди, като въззивният съд е обсъдил релевантните, с оглед разясненията, посочени в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС, факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС /обективирана в приложените от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не може да се допусне и по останалите формулирани от дружеството касатор въпроси.
На следващо място при постановяването на посоченото решение, съдът се е произнесъл и по искането на ищцата за присъждане на законната лихва от датата на непозволеното увреждане, както предвижда и разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД, а липсата на посочване на момента, до който се дължи лихвата, не означава липса на произнасяне по цялото искане на страната, а води до извод, че лихвата се дължи до окончателното й изплащане.
В този смисъл касационно обжалване на решение №217 от 25.01.2019 г. не може да се допусне по поставения от ищцата касатор въпрос, а тъй като при постановяване и на двете решения, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2612 от 09.11.2018 г. по в.гр.д.№260/2018 г. на САС и на решение №217 от 25.01.2019 г. по в.гр.д.№260/2018 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.