О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
гр. София, 14.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 312 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Софийски градски съд срещу решение № 2583/22.11.2019г. по в. гр. дело № 1301/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 412/28.12.2018г. по гр. дело № 463/2018г. на Софийски окръжен съд, ГО, 4 състав, в обжалваната му част, с която е уважен предявеният от ищеца А. Н. Д. срещу касатора акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 17 425 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 329 304.60 лв. – вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, изтекла за периода от 22.04.2014г. /датата на получаване на поканата за изпълнение/ до 28.10.2014г. /датата на подаване на исковата молба/.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Посочва, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че отправеното от ищеца волеизявление, постъпило в регистратурата на Софийски градски съд на 22.04.2014г. представлява покана по смисъла на чл. 84 ЗЗД, поради което неправилно е определил началната дата на забавата на длъжника от момента на получаване на писмото, а не от момента на подаване на исковата молба по чл. 55, ал. 1 ЗЗД с искане за връщане на дадената без основание от ищеца главница в размер на 329 304.60 лв.. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен. Претендира сторените съдебни разноски, като предявява и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, платено за касационната инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по следния въпрос, значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „Следва ли в поканата за изпълнение, отправена по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, кредиторът да индивидуализира претендираното от него вземане по основание, период, размер, кредитор и длъжник с цел длъжникът да може да установи за кое точно вземане се иска изпълнение от него, или е достатъчно да се посочи кой е кредиторът и какъв е размерът на вземането“. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК релевира, че въззивният съд се е произнесъл по формулирания въпрос и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 155/15.01.2015г. по гр.д. № 3518/2014г. на ВКС, II г.о. и решение № 405/24.10.2011г. по гр.д. № 1541/2010 г. на ВКС, IV г.о..
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – А. Н. Д., депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за правилност на обжалваното решение. Не претендира съдебни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, постановен по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лева, т.е. тя е допустима.
Въззивният съд е констатирал, че производството пред Софийски окръжен съд е образувано по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предявен от А. Н. Д. срещу ответника Софийски градски съд, за заплащане на сумата 329 304.60 лв., представляваща сборът от получени без правно основание суми /данък и мораторна лихва върху него, визирани в обвинителен акт по нохд № 338/2012г. на СГС/, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба, както и акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1, ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.10.2013г. до датата на завеждане на исковата молба. Главният иск е уважен изцяло от първоинстанционния съд, а акцесорният – до размера на сумата от 17 425 лв., като е отхвърлен за периода от превеждането на сумите /15.10.2013г./ до датата на отправяне на писмената покана за плащане /21.04.2014г./. Предмет на въззивното производство е било първоинстанционното съдебно решение само в частта, с която е уважен до горепосочения размер акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в останалата част първоинстанционният съдебен акт е бил влязъл в сила като необжалван.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, САС е приел за неоснователно твърдението на ответника, че не е бил редовно поканен да изпълни главното си задължение, тъй като в писмото-покана не се съдържала цялата фактическа обстановка и той не е бил в състояние да индивидуализира основанието на отправената до него претенция. Посочил е, че видно от представената по делото молба от А. Н. Д., адресирана до председателя на Софийски градски съд, с вх. № 49691/22.04.2014 г., е налице изявление от страна на кредитора Д., отправено до длъжника СГС за връщане на конкретно посочени парични суми, постъпили по сметка на съда без основание. Посочил е, че поканата правилно е адресирана до административния ръководител на ответното учреждение, който има правомощието да го представлява и да формира правновалидна воля от негово име, като е уточнил, че в случай, че по сметка на съда постъпят плащания, непредназначени за осъществяване на правосъдието като процесното, председателят не действа като разпоредител с бюджетни средства, не притежава право да извършва преценка по целесъобразност за тяхното разходване, а е длъжен незабавно да възстанови преведените суми без правно основание. Посочил е, че в конкретния случай в искането за връщане са индивидуализирани в достатъчна степен по своя правопораждащ юридически факт и размер недължимо внесените парични суми, като са представени и копия от платежните нареждания за извършените преводи. Освен това в молбата – покана от 22.04.2014г. се съдържа информация, че паричните суми са постъпили в съда по нохд № 388/2012г. по описа на СГС, 30 състав, а видно от платежните нареждания те съставляват „данъчно задължение и мораторна лихва за определен период“, с оглед на което и предвид факта, че съдът не може да установява и събира данъчни задължения, за административния ръководител е било видно, че преведените суми са постъпили по сметката на съда без основание. Заключил е, че отправеното от Д. изявление, постъпило в СГС на 22.04.2014г. съдържа ясна информация относно всички правноиндивидуализиращи признаци на процесните парични суми, твърдение, че са платени без основание, както и изрично искане да бъдат възстановени на наредителя, поради което същото притежава характеристиките на покана по смисъла на чл. 84 ЗЗД и поставя длъжника в забава от момента на получаването й, от който момент се дължи и обезщетението по чл. 86 ЗЗД. С оглед на това е потвърдил първоинстанционното съдебно решение, с което ответникът Софийски градски съд е осъден да заплати обезщетение за забава в размер на 17 425 лв. от датата на получаване на поканата /22.04.2014г./ до датата на завеждане на исковата молба.
Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Поставеният в изложението към касационната жалба въпрос, не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. На такъв конкретен, фактически, въпрос въззивният съд не е отговарял в атакуваното решение. Той е изведен от конкретната фактическа обстановка по делото, така както я е възприел касаторът, а не както е установена по делото от въззивния съд. Решаващият правен извод на въззивния съд е, че процесната покана в достатъчна степен индивидуализира процесното главно вземане, така че за длъжника не остава никакво съмнение за неговите основание, размер и субекти, поради което и тя е породила целените правни последици, поставяйки длъжника в забава. Този правен извод е изведен след задълбочена и съвкупна преценка на конкретните факти, установени с приетите по делото доказателства, по пътя на анализа и синтеза, която включва оценка на съдържанието на молбата – покана от 22.04.2014г. и приложените към нея платежни нареждания за заплащане по сметка на СГС на „данъчно задължение и лихва върху него“ по конкретно нохд, съставляващи предмет на обвинителния акт по него, с оглед прилагане на привилегирования състав на чл. 255, ал. 4 НК. Следователно съобразено е не само съдържанието на молбата – покана, а съвкупност от правнозначими факти, при което принципен отговор на правен въпрос за минимално изискуемото съдържание на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД, с оглед пораждането на присъщите й правни последици, не би бил от значение за изхода на конкретното дело. Изложените оплаквания от касатора са единствено за неправилност на въззивното решение /нарушения на материалния закон и необоснованост/, които е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба – предмет на настоящото производство. При така обективираните оплаквания на касатора в касационната му жалба и неосъществено общо основание за допускане на касационен контрол, касационният съд не дължи обсъждане на посочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Ответникът по касационната жалба не заявява претенция по чл. 78, ал. 3 ГПК, поради което разноски за касационното производство не се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2583 от 22.11.2019г. по в. гр. дело № 1301/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.