1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
гр. София, 14.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3932 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7494/28.08.2019 г. на Български хелзинкски комитет (БХК) и Европейски център за правата на ромите, регистриран в Унгария (ЕЦПР), представлявани от адв. И. С., срещу въззивно решение № 233/25.06.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 315/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което като е потвърдено решение № 383/26.03.2019 г. по гр.д. № 2770/2017 г. на Районен съд – Пазарджик, са отхвърлени предявените от касаторите против „Многопрофилна болница за активно лечение – Пазарджик“ АД искове по чл. 71, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за защита от дискриминация, вр. с § 1, т. 6 ДР на ЗЗДискр. – да се установи, че практиката на физическо отделяне в обособени стаи на родилките от ромски етнически произход от етническите българки в АГО на болницата представлява расова сегрегация по смисъла на § 1, т. 6 ДР на ЗЗДискр. и съответно форма на дискриминация по смисъла на чл. 5 ЗЗДискр., която е в нарушение на чл. 4 ЗЗДискр.; да се осъди болницата да се въздържа в бъдеще от всякаква подобна практика на сегрегация; да се осъди болницата да възстанови положението отпреди нарушението и да се публикува диспозитивът на решението в посочен от касаторите български ежедневник.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като считат, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите – за разпределението на доказателствената тежест по чл. 9 ЗЗДискр., когато се твърди нарушение, представляващо „расова сегрегация“ по см. на §1, т.6 ДР на ЗЗДискр. и кои елементи от фактическия състав на расовата сегрегация следва да се докажат от засегнатото лице; трябва ли доказването от страна на ищеца да е пълно и главно, или е достатъчно да се докажат фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че лицето е жертва на дискриминация и „от какво естество следва да са доказателствата за установяване на „расова сегрегация“ и „подбуждане към дискриминация“. Сочи се, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – реш. № 511/27.07.2010г. по гр.д. № 587/2009 г., III г.о., реш. № 115/ 02.08.2013 г. по гр.д. № 626/2012 г., IV г.о., опр. № 1022/03.11.2017г. по гр.д. № 744/2017 г., IV г.о., опр. № 1215/15.11.2012 г. по гр.д. № 533/2012 г., IV г.о. на ВКС (чл.280, ал.1, т.1 ГПК); решени са в противоречие с Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29 юни 2000 г., Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г., Директива 2004/113/ЕО на Съвета от 13 декември 2004 г., Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 г. и практиката на СЕС по делата Susanna Brunnhofer v. Bank der osterreichishchen Postsparkasse AG, Centrum voor gelijkheid van kansen en voor racismebestrijding v. Firma Feryn NV, Asociatia Accept v. Consiliul National pentru Combaterea Discriminarit (чл.280, ал.1, т.2 ГПК); както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответната страна по жалбата – „Многопрофилна болница за активно лечение – Пазарджик“ АД, представлявана от адвокат Г. П., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и евентуално – за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че през 2016 г. е проведено проучване от БХК с жени ромки, родили последното си дете в държавна или общинска болница в последните три години, като 20 от тях – раждали в АГО на ответната болница. В изследването 19 от жените споделили, че са били настанявани отделно от етническите българки. На 30.05.2016 г. и на 01.06.2016 г. БХК провел ситуационен тестинг – практически експеримент, осъществен чрез телефонни разговори между служител на БХК – св.Б. Д. и двама лекари от АГО – свидетелките д-р П. и д-р Б.. В разговорите св.Д. се представил като партньор на бременна жена, чието раждане предстои и попитал дали в АГО настаняват българки и ромки в една стая, на който въпрос и двете лекарки отговорили, че не смесват контингентите, че персоналът следи за това и има стаи само за българки, и такива за ромки. Разпитани в съдебно заседание свидетелките д-р П. и д-р Б. са заявили, че нямат спомен да са провеждани подобни разговори, нито болницата има практика да разделя постъпващите в АГО жени по етнос. Съобразявайки разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. за разпределение на доказателствената тежест по предявения правен спор, въззивният съд е посочил, че в случая ищците са представили факти, обуславящи предположение за дискриминационно поведение от страна на ответника спрямо жените ромки. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в съвкупност, съдът е приел, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, с проведеното пълно и главно насрещно доказване е опровергал тази вероятност. Посочено е, че от разпита на всички ангажирани от ответната страна свидетели ( в т.ч. и пациентки на болницата), както и от писмените доказателства (медицинската документация на приеманите в АГО жени за изследвания период), се опровергават изцяло твърденията на ищците за тенденциозно разделно настаняване на жени от ромски произход и жени с български етнически произход. Прието е, че жените са настанявани в съответните болнични стаи по медицински критерии – съобразно тяхното здравословно състояние (жени с патологична бременност; жени, приети за раждане; оперирани или болни с вирусно заболяване и др.) и необходимите им медицински грижи, а в случай на заявено желание за ползване на В. стая (и срещу допълнително заплащане) – настаняването е извършвано отделно. Не се установява нито акт, нито практика в болницата, чрез която деленето на пациентки в АГО да се извършва по расов или етнически признак, нито ищците конкретно са посочили жени, по отношение на които работещите в АГО да са проявили дискриминационно отношение за времето на престоя им в болницата. В заключение е посочено, че „расова сегрегация“, според легалното определение по §1, т.6 от ДР на ЗЗДискр., е издаването на акт, извършването на действие или бездействие, което води до принудително разделяне, обособяване или отделяне на лице на основание на неговата раса, етническа принадлежност или цвят на кожата. Изолацията на основание раса, етническа принадлежност или цвят на кожата е неприемлива, когато не е резултат на формирана свободна воля на индивида, при положение, че всички обстоятелства свободна воля да бъде формирана са налице. Тогава разделянето, обособяването или отделянето е „сегрегация”. Определението „принудително разделяне“ не следва да се приема формално, само като отсъствие на принуда в тесния смисъл на думата, а както това понятие е изяснено в практиката на ЕСПЧ. В случая, анализирайки пълно представените по делото доказателства съдът е счел, че претенциите на ищците са неоснователни, тъй като не се установява да е налице акт, действие или бездействие от страна на ответника, което да е довело до принудително отделяне на жена от ромски произход от останалите жени, с което да е нарушено правото й на равно третиране.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че поставените от касаторите въпроси са правно релевантни, но предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по чл. 9 ЗЗДискр. е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено. В решение № 511/27.07.2010г. по гр. д. № 587/2009 г., ІІІ г. о. е прието, че с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. В този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното – че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено (в с.см.- решение № 1002/ 07.01.2010 г. по гр. д. № 3800/2008 г., ІV г.о., решение № 115/ 02.08.2012 г. по гр. д. № 626/2012 г.,ІV г.о., решение № 62/ 19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/ 2013 г., ІV г.о., решение № 183/08.06.2013 г. по гр. д. № 7381/2014 г., ІV г.о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/ 2009 г., ІІІ г. о., решение № 85/ 13.09. 2016г. по гр.д. № 4328/2015 г.,ІV г. о. на ВКС и др.). Въззивният съд не е разпределил доказателствената тежест между страните по различен начин. Обсъждайки ангажираните от страните доказателства, съдът е приел, че въведените от ищците факти, допускащи вероятността за дискриминационно отношение спрямо жените от ромския етнос са напълно опровергани от проведеното главно насрещно доказване от ответника, а други факти ищците не са установили и доказали по делото.
Не е налице противоречие на въззивното решение и с цитираните от касаторите директиви и практика на СЕС (чл.280, ал.1, т.2 ГПК). С приемането на ЗЗДискр., съгласно чл.288 ДФЕС, са транспонирани разпоредбите от тези директиви, в т.ч. и с промените на ЗЗДискр., приети със ЗИД на ЗЗДискр. – обн. ДВ бр.26/07.04.2015 г. В практиката на СЕС, касаеща доказателствената тежест по дела за дискриминация (вж. – чл.8,§1
от Директива 2000/43/ЕО на Съвета от 29 юни 2000 г. относно прилагане на принципа на равно третиране на лица без разлика на расата или етническия произход; чл.10, § 1 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите; чл. 19, § 1 от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите), също константно се приема, че когато едно лице се счита засегнато поради неприлагането спрямо него на принципа на равно третиране и докаже пред съда или друг компетентен орган факти, които позволяват да се допусне съществуването на пряка или непряка дискриминация, в тежест на ответника ще бъде да докаже, че не е имало нарушение на принципа на равно третиране. Оценката на фактите, от които може да бъде предположено съществуването на пряка или непряка дискриминация, остава въпрос от компетенциите на съответния национален орган в съответствие с националното право или практика (вж. – решение от 19 октомври 2017 г., Otero Ramos, C-531/15; решение от 3 октомври 2019 г., C-274/18; решение от 19 април 2012 г., C-415/10 – Galina Meister срещу Speech Design Carrier Systems GmbH и др.).
По въпроса, касаещ расовата сегрегация като форма на дискриминация (§1, т.6 ДР ЗЗДискр.) и нейното доказване в процеса, не е налице поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Разпоредбите от закона са ясни и по приложението им има създадена съдебна практика на ВКС. В решение № 85/13.09.2016г. по гр.д. № 4328/ 2015 г., ІV г.о. е посочено, чл. 9 ЗЗДискр. дава изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация, като цитираната разпоредба е приложима за всички форми на дискриминация. В чл.5 ЗЗДискр. расовата сегрегация е изрично посочена като форма на дискриминация, поради което разпределението на доказателствената тежест в съдебен процес, основан на твърдения за расова сегрегация се извършва в съответствие с процесуалното правило на чл. 9 ЗЗДискр. Законът не поставя ограничения във вида доказателства, които ищецът може да сочи за да установи дискриминационно нарушение, осъществяващо състава на „расова сегрегация” по смисъла на §1, т.6 ДР ЗЗДискр. Преценката дали представените доказателства могат да обосноват извод за наличие на твърдяната форма на дискриминация е конкретна и се прави с оглед всички обстоятелства по делото.
Не е налице и поддържаното основание за селекция на жалбата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 – то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. При приетото по-горе във връзка със сочените от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, твърдяната очевидна неправилност на въззивния акт, аргументирана с постановяването му в противоречие с правилото по чл. 9 ЗЗДискр., не би могла да бъде констатирана.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за настоящото производство е основателно и доказано за сумата 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 233 от 25.06.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 315/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА „Български хелзинкски комитет“ и „Европейски център за правата на ромите, регистриран в Унгария“ да заплатят на „Многопрофилна болница за активно лечение – Пазарджик“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски в размер на сумата 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.