1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
София, 19.02.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. дело № 2460 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, София, чрез адв. А. И. обжалва решение № 704 от 26.03.2019 г. по в.гр.дело № 6044/2018 г. на Апелативен съд – София, с което е отменено решение на Софийски градски съд от 19.07.2017 г. по гр.д. № 8935/2017 г. в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от М. П. Д. иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от телесни увреждания, причинени при ПТП, настъпило на 27.12.2015 г. за сумата над размера от 2000 лв. до размера от 5000 лв., и вместо това дружеството – касатор е осъдено да заплати на М. Д. още 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от горепосоченото ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от датата на увреждането – 27.12.2015 г. до окончателното плащане.
Счита, че решението е неправилно по отношение на определения размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди счита, че е налице основание за допускане на касационното обжалване, визирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради това, че постановеното и обжалваното решение е в противоречие с разрешенията в задължителната и константната практика на Върховния касационен съд, изразена в ППВС № 4/1968 г.; решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. № 43/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 33 от 21.03.2015 г. по т.д. № 543/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 36 от 08.03.2016 г. по т.д. № 507/2015 г. на ВКС, І т.о. Сочи, че не били отчетени всички съществени обстоятелства, касаещи размера на търпените вредоносни последици. Излага подробни съображения относно установените факти по делото. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се присъдят разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.
Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1. „Спазен ли е и приложен ли е принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/68 г.“;
2. Въпрос относно критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 от ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане. Сочи като допълнително основание по така поставения въпрос нарушение на константната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 93 от 23.06.2011 г. по гр.д. 43/10 г., 2 ТО, решение № 33 от 21.03.2015 г. по т.д. 543/14 г., решение № 3 6от 08.03.2016 г. по т.д. 507/15 г.
Ответникът М. П. Д. чрез адв. Т. П., оспорва основателността на депозираната касационна жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд се обжалва само от М. Д. в частта относно размера на дължимото й обезщетение. Застрахователят не е обжалвал решението в частта относно приетите за налични елементи на фактическия състав на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., а именно, че на 27.12.2015 г. М. Д. е претърпяла пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е получила травматични телесни увреждания, изразяващи се в контузия на главата с две разкъсно-контузни рани челно вляво, които са причинили на пострадалата временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие, ЗД „Бул Инс“ АД е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил „Форд Г.“, с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от П. Н. П.. От събраните по делото писмени и гласни доказателства в първоинстанционното и въззивното производство, въззивният съд е приел, че се доказват претърпените от М. Д. неимуществени вреди като се установяват уврежданията, получени от ответника по касационната жалба при пътно-транспортно произшествие, станало на 27.12.2015 г. Въззивният състав е приел, че М. Д. е получила телесни увреждания, изразяващи се в контузия на главата с две разкъсно-контузни рани челно вляво, причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и натъртвания, охлузвания и кръвонасядания. Пострадалата е получила спешно лечение, изразяващо се в хирургическа обработка и зашиване на разкъсно-контузните рани, след което е проведено консервативно лечение в домашни условия, като лечебният и възстановителният период са продължили общо около 15-20 дни. След това, според въззивния съд е настъпило пълно възстановяване на пострадалата. Апелативният състав е констатирал още, че от разкъсно-контузните рани са останали два трайни козметични белега на челото в ляво, които биха могли да се коригират със средствата на пластичната хирургия. Според въззивния съд, ищцата е търпяла болки и страдания за период от около 20 дни, които са били най-интензивни непосредствено след травмата, след хирургическата обработка на раните, и при свалянето на конците на 8-мия ден. Притеснението на ищцата от остатъчните козметични белези на челото, според апелативния съд, не било значително по интензитет, доколкото по делото не се установява да е повлияло върху нормалния й начин на живот и да е довело до промяна на нейните навици и социални контакти. Освен това, съдът е съобразил също, че към момента на процесното ПТП пострадалата е била на 31 г. – млада възраст, която е способствала за бързото и пълно й възстановяване, но същевременно, с оглед и пола на пострадалата е обусловила и относително по-голяма чувствителност към загрозяващи дефекти на лицето. Поради това, въззивният съд е приел, че съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и критериите за справедливост, разяснени с ППВС №4/68 г., справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, следва да се определи в размер на 5000 лв., който размер, според апелативния състав, кореспондира на установените по делото болки и страдания на пострадалата, икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и на съдебната практика по сходни случаи.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По отношение на посочените от касатора ЗД „Бул Инс“ АД въпроси, настоящият съдебен състав намира, че е дадено разрешение на въпроса за справедливото дължимо обезщетение на увреденото лице, чиито вреди са причинени от пътно-транспортно произшествие, извършено виновно от виновен водач на автомобил, за чийто действия по силата на договор за застраховка отговаря ЗД „Бул Инс“ АД. Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил извода на съда относно следващия се размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди. Съдът изрично е изложил мотиви, че размерът на следващото се обезщетение с оглед момента на увреждането 27.12.2015 г. с оглед претърпените болки и страдания, подробно описани следва да се определи в размер на 5000 лв. Поради това е налице общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Но в случая липсва допълнителното сочено основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, така както е мотивирано от касатора, противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, изразена в Постановления на Пленума на Върховния касационен съд и константната практика на Върховни касационен съд в посочените от касатора съдебни решения. Въззивният съд, съобразно действителното съдържание на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено в ППВС № 4/68 г., е определил размера на следващото се обезщетение по справедливост. Приел е, че справедливостта не е абстрактно понятие, а е обусловено от конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението – вид на деянието, начин на причиняване на вредите, характер на увреждането, вид на вредите, физическите страдания и психологическото им преживяване от увреденото лице. Въз основа на събраните доказателства съдът е съобразил всички обективни фактори, които са от значение, за да определи по справедливост обезщетението, не може да се приеме, че не са отчетени всички фактори и не е направена конкретна оценка и преценка в съвкупност.
Въззивният съд е взел предвид механизма, при който е настъпило увреждането, накърняване на здравето без опасност за живота на пострадалата, болките и страданията, претърпени веднага след пътно-транспортното произшествие. В съответствие с константата практиката на ВКС, въззивният съд е отчел и обществено-икономическите условия в страната по време на проявление на вредите, отразени в нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Подробният анализ на всички фактори съобразно разясненията в задължителната и константната практика на ВКС, са определили размера на следващото се обезщетение, без да е налице противоречие с посочените разяснения по тълкуването и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. Разликата в обезщетенията, определени в решенията, постановени по реда на чл. 290 от ГПК с определеното обезщетение от въззивния съд в настоящия случай, не може да обоснове приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК доколкото във всяко от решенията съдът въз основа на всички данни по делото, преценени в тяхната съвкупност е определил по размер справедливото обезщетение, преценявайки отново посочените критерии, така както са разяснени в посочената задължителна практика на Върховния касационен съд на Република България. По изложените съображения не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По отношение на соченото основание по чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че с изменението на ал. 2 на чл. 280 ГПК в редакцията ДВ бр. 86/2017 г. законодателят е предвидил, че въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав не констатира пороци на въззивното съдебно решение, които да могат да обусловят извод за нищожност на решението, както и такива за недопустимост.
В случая касационният жалбоподател е аргументирал основанието за допускане до касационно обжалване на съдебното решение – очевидна неправилност. „Очевидна неправилност“ като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК е необходимо да произхожда от самото решение, без да се налага проверка на неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Такова решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая съдът от обжалваното въззивно решение не може да достигне до извод, че е налице соченото основание. Всяка неправилност, при която следва да се извърши касационна проверка на обжалваното решение, не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 от ГПК. Касаторът счита, че очевидната неправилност следва от „странните медицински документи“ които били представени от ищеца, някои от които не са приети от съда, както и че самата сума е явно несправедлива за обезщетение на вредите. По отношение на документите, настоящият съдебен състав намира, че не може да се приеме наличие на основание „очевидна неправилност“ поради обсъждане на доказателства не по установения ред. Въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице с оглед представените по делото писмени доказателства относно здравословното състояние на ищцата. Обсъждането на доказателствата не може да е основание за очевидна неправилност на въззивното решение в настоящия случай. По отношение на размера на обезщетението, определен от въззивния съд също не може да се направи извод за наличие на явно необосновано заключение в решението на съда по отношение на справедливото възмездяване на вредите. Поради това настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание по чл. 280, ал.1, пр. 3 от ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора разноски на дружеството-касатор не се дължат.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да се заплатят разноски в размер на 500 лв. Доколкото е посочено, че е предоставена безплатна правна помощ поради затруднено материалното й състояние, на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 вр. чл. 36, ал. 2 от Задв ще следва да се заплати адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат Т. И. П. в размер, съобразно защитавания в настоящето касационно производство интерес и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 580 лв.
Върховният касационен съд на Р. България
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 704 от 26.03.2019 г. по в.гр.дело № 6044/2018 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], София, [улица] да заплати на адвокат Т. И. П., ЕГН [ЕГН] , [населено място], [улица], офис 5 сумата от 580 лв, на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 вр. чл. 36, ал. 2 от Задв, адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на М. П. Д..
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: