2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
гр. София, 19.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4302 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Х. К. против решение №107/19.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 264/2019 г. от състав на Окръжен съд – Сливен, поправено с решение №589/08.08.2019 г..
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск е с правна квалификация чл.55,ал.1, пр.1-во ЗЗД е основателен и доколкото крайните изводи на въззивния съд са съвпаднали с изводите на първоинстанционния относно основателността на иска, е потвърдил решението.
Съдът е приел, е че искът следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1 предл. 1во ЗЗД, и неговата основателност се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт, без да е съществувало валидно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство.Прието е, че не се спори между страните пред въззивния съд, че са изтеглени от сметката на ищеца суми с пълномощно в полза на ответника, поради което съдът е приел, че на 09.04.2012 г. ответникът е изтеглил сумата от 12 400 лв., а в периода 25.06.2012 до 17.06.2013 г. е получил от ищеца, по преводи по У. Ю. сумата от 900 евро с левова равностойност 1760,248 лв., като съдът приема за доказано, че обща сума в размер на 14160,25 лв. е напуснала патримониума на ищеца и е постъпила в имуществото на ответника. Въз основа на горното, съдът е приел за доказани първите две предпоставки за основателност на иска, по отношение на третата предпоставка в тежест на ответника е да докаже съществуване на основание, което съдът е приел за недоказано, като е обсъдил подробно възражението и доводите, както и събраните в тази насока доказателства. Поради това недоказано остава от въззивника-ответник в първоинстанционното производство, че той е имал основание да задържи получените от сметката и У. Ю. средства и искът се явява основателен до размера на претенцията 12930 лв. По отношението на възражението за изпълнение на нравствен дълг съдът е приел, че не може да се счита изпълнението на нравствен дълг в размер на 12 930 лв., когато едно пълнолетно лице финансира строеж на къща за родителите си, тъй като пълнолетното лице не дължи на родителите си финансиране на строеж на къщата им. То може да има добрата воля да го направи, но не е длъжно. Прието е, че това са суми далеч надвишаващи обичайното участие на лицето в домакинските ежедневни разходи или не попада в хипотезата, когато дължи издръжка на болни и възрастни родители, като е посочено, че дори и да е обичайно всеки член на семейството да участва в строежа на къщата, собственост на родителите, то негов морален дълг е да стори това. Дори и средствата да не са били изпращани за финансиране на строежа, а за други цели, то не може да се приеме че низходящият родственик, дължи да осигурява на родителите си сума от порядъка на 12 930 лв. и повече, за период от година и три месеца, още повече че по данни на ответника същия е бил крупен земеделски производител и няма данни да е изпитвал нужда от финансова подкрепа. Поради това съдът е приел, че не е налице изпълнение на нравствен дълг.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че решението е очевидно неправилно, като твърдението си, касаторът обосновава с факта на изложеното от въззивния съд, че от една страна искът по чл.55 ЗЗД е един, а от друга страна е приел, че същите са три. Твърди се, че преквалифицирането на иска от въззивната инстанция е довело до нарушение на правото на защита, оттам и решението е очевидно неправилно. Съдът е посочил, че не споделя доводът на въззивника, че преквалификацията на иска в първата или настоящата инстанция може да увреди правата на ответника, който се защитава по иск за неоснователно обогатяване и единствено следва да докаже и при трите му хипотези основанието, на което е получил респ. държи имуществото, като е посочено, че първоинстанционният съд правилно е указал поради това доказателствената тежест в доклада си. Съдът е съобразил практиката на ВС и ВКС, отразена в цитираните от съда решения /ППВС 1/1979 г./, че неоснователното обогатяване има три фактически състава по чл. 55, ал.1 от ЗЗД и един субсидиарен по чл. 59 от с.з. При всички фактически състави става въпрос за един и същ предмет, защитимо благо и вид на търсената защита, а именно връщане на направеното имуществено разместване, което обогатява един стопански субект за сметка на друг без да има воля или основание за това. В този смисъл теорията и практиката се обединяват около становището, че за да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД то следва да се докаже от ищеца – даването на престация, а от ответника основанието, на което същия да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал.1 ЗЗД , а именно начална липса на основание – тогава когато изобщо липсва още към момента на „даването“ облигационна или друг вид правно релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения служещи за основание). В този случай е чистата хипотеза на неоснователно обогатяване, когато доказателствената тежест е в най-чистия си вариант и основното си положение за този правен институт, ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. При отпаднало осонавние става въпрос отново за същия правен институт, но при усложнен фактически състав, а именно – към момента на даването е имало валидно основание за имущественото разместване което е отпаднало в последствие и неговите последици отпадат с обратна сила – развален договор, отменен акт и др. Тогава доказателствената тежест търпи следната промяна: ищецът и ответникът доказват същите неща, но при успешно проведено доказване от страна на ответника за съществуващо основание, искът се уважава ако ищецът докаже и репликата си, че основанието е отпаднало с обратна сила. В другата хипотеза – на „неосъществено основание“, отново към момента на имуществената размяна имаме валидно правно основание за нея, но тя е поставена под условие, изрично уговорено или фактическо, което не се осъществило и на практика се касае за незавършен фактически състав на правно релевантното условие – тогава ищецът отново доказва даването, ответникът наличието на основание, но искът ще бъде основателен само ако се докаже, че основанието е имало условие, което не се е сбъднало.
Въз основа на горното съдът е преквалифицирал иска като такъв с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД, като е приел, че фактите, които подлежат на доказване са същите, за които са дадени и указанията от първоинстанционния съд, поради което не е нарушено правото на защита на ответника, като следва да се отбележи, че в тази насока е и трайната практика на ВКС, при промяна на квалификацията от въззивен съд. Предвид изложеното, решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, като не е налице соченото касационно основание и касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №107/19.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 264/2019 г. от състав на Окръжен съд – Сливен, поправено с решение №569/08.08.2019 г..
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.