О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
гр. София, 21.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 38 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата Е. Р. П. срещу решение № 1948/30.07.2019г. по в. гр. дело № 6336/2018г. на Софийски апелативен съд /САС/, с което е потвърдено решение № 4685/17.10.2018г. по гр. дело № 17/2018г. на Благоевградски окръжен съд, с което е уважен предявеният от Р. М. П. и Р. А. П. иск с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК за прекратяване на допуснатото с решение № 45/10.08.2010г. по гр.д. № 525/2010г. на ОС-Перник пълно осиновяване на детето Е. Р. П. /с предишно име Е. Х. К./, родено на 10. 08. 2003г..
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд неправилно е прекратил осиновяването поради установено дълбоко и непоправимо разстройство на отношенията между осиновители и осиновена, като е игнорирал изцяло желанието на детето да запази връзката със семейството си, дори и ако остане в преходното социално жилище в [населено място]. Поддържа, че САС не е осигурил в пълна степен защита на интересите на участващото в спора дете и е постановил решението си въз основа на субективни критерии, тълкувайки превратно и едностранно приетите по делото доказателства, ценейки заключението на психолого-психиатричната експертиза изолирано от останалите доказателства /протоколи от проведени срещи с обществен възпитател през 2017г. и 2018г., становище на психолога Я. към Местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, социалния доклад и обяснения на социалния работник М. В. в о.с.з. от 26. 09. 2018г./. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, Е. Р. П. релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба и да извърши цялостна преценка на доказателствения материал?“, който счита, че е разрешен в противоречие с т. 19 Тълкувателно решение № 1/2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; 2. „Длъжен ли е съдът да събира доказателства с оглед охрана интереса на детето, за който той следи служебно, във всеки един момент от съдебното производство?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с т. 3 ТР №1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и 3. „Какви са изискванията за трайно и необратимо разстройство на отношенията между осиновен и осиновител и какво е правното значение на причините за това разстройство?“, който намира, че е разрешен в противоречие с решение № 81/05.04.2016г. по гр.д. № 5273/2015г. на ВКС, IV г.о..
Ответниците по касационната жалба /ищци в производството/ – Р. М. П. и Р. А. П., депозират писмен отговор в законоустановения срок, в който заявяват становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за правилност на атакуваното решение.
Прокуратурата на РБ не подава отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, т.е. тя е допустима.
Предявеният иск е с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК за прекратяване на допуснатото с решение № 45/10.08.2010г. по гр.д. № 525/2010г. на Окръжен съд – Перник пълно осиновяване на детето Е. Х. К., родено на 10.08.2003г..
Въз основа на приетите по делото доказателства, въззивният съд е приел за установено, че непосредствено след раждането си ответницата е изоставена от рожденната си майка и настанена в ДМСГД – П., от където с влязло в сила на 23. 03. 2007г. съдебно решение е осиновена от трети за делото лица /С. С. и Л. Д./, като това й първо пълно осиновяване е прекратено с влязло в сила на 11.07.2008г. съдебно решение поради наличие на обстоятелства дълбоко разстройващи отношенията между осиновители и осиновена /осъществяван физически и психически тормоз от осиновителите спрямо детето/. Посочил е, че с влязло в сила решение № 45/10.08.2010г. по гр.д. № 525/2010г. на Пернишки окръжен съд е допуснато пълно осиновяване на 7-годишната Е. Х. К. от ищците – съпрузите Р. и Р. Панделиеви, която в семейството на последните успешно е завършила 4 клас през учебната 2014г.-2015г. в Трето ОУ – [населено място], получавала е множество награди за отлично представяне от музикални конкурси, в периода 2015г.-2017г. като ученичка в Спортното училище в [населено място] е участвала в спортни състезания. При съвкупната преценка на приетите доказателства /писмени, гласни и експертни заключения/ и обясненията на ответницата при изслушването й от първоинстанционния съд, въззивният съд е счел за установено, че от момента на настаняването в дома на осиновителите и особено през пубертета, детето е проявявало агресивно поведение, използвало е нецензурен език, назовавало е родителите си с обидни епитети, случвало се е да краде, както пари от родителите си и съученици, така и стоки от търговски обекти, проявявало е физическа и вербална агресия в училище, носело е със себе си джобно ножче, заплашвало е осиновителите си, включително с извършването на убийство. С много усилия и търпение, ищците са успели да създадат хигиенни навици у детето, каквито липсвали първоначално, да развият положителни негови качества, като поради нежеланието на Е. да посещава занималня, майката Р. П. /учител по професия/ се е занимавала с подготовката му, благодарение на което детето се е научило да пише и чете. Подкрепяли са го в желанието му да се занимава с музика, танци и спорт, като от 2015г. по нейно желание Е. е била записана като ученичка в Спорното училище в [населено място]. Проблемното поведение на детето е продължило, като последвали нови кражби, чести отсъствия от дома и от учебни занятия, употреба на цигари и наркотици. През 2016г. и 2017г. на Е. е предоставяна нееднократно полицейска закрила по ЗБППМН поради опасност да извърши престъпления /хваната е да краде няколкократно стоки от магазин/, а с решение от 2017г. на Местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни – [населено място] спрямо детето е наложена възпитателна мярка – възпитателен надзор на обществен възпитател. През месец ноември 2017г., след подаден сигнал от ищцата П. за отправена заплаха за убийство от страна на Е., последната е настанена в Кризисен център за деца и лица, пострадали от насилие и друга форма на експлоатация – [населено място] и е преместена в друго училище в същия град. Провеждани са множество консултации с обществени възпитатели, психолози и социални работници. От 2018г. Е. е настанена в Преходно жилище – [населено място], като през периода ноември 2017г. – 30.08.2018г., тя и родителите й са осъществили една единствена среща по време на съдебен процес за настаняване на детето в социална институция и един проведен телефонен разговор, като почти пълната липса на контакт се дължи на нежелание на родителите да поддържат такъв, защото считат осиновителната връзка за изчерпана и неподлежаща на заздравяване.
Въззивният съд е обсъдил приетите по делото доказателства /писмени доказателства – социални доклади, протоколи от провеждани почти ежедневни срещи на ответницата с психолог в Кризисен център в [населено място]; гласни доказателства и неоспореното заключение на комплексната съдебно психиатрична и психологическа експертиза/, от които е счел за установено, че детето е типичен екстраверт, със силно изразено желание за себедоказване и изява, което поради ниския интелект на личността в случая, се проявява в агресивно поведение; у него се наблюдава преобърната ценността система и нежелание да възприеме и заимства добър модел за поведение, склонна е към депресивни състояния, тревожност, прибързаност и ирационалност в постъпките си. Съдебните експерти са посочили, че Е. страда от „несоциализирано разстройство“ в поведението, характеризиращо се с устойчиво дисоциално и агресивно поведение, изначална характерова невъзможност за спазване на социални правила и норми на поведение, което е продължение и доразвитие на фигуриращото в медицинския картон на детото „хиперкинетично разстройство“ отпреди процесното осиновяване. Направили са извод, че въпреки големите усилия, положени от ищците да повлияят позитивно на развитието на детето, в поведението на последното има минимално подобрение, като се наблюдава невъзможност семейството да се справи самостоятелно с девиантните му прояви. Уточнили са, че осиновителите разполагат с родителски капацитет, но трудностите в личността на Е. се коренят в неблагоприятния развой на живота й до 7-годишна възраст, като за преодоляването им е необходимо полагането на ежедневни комплексни грижи от специалисти, които родителите не могат да осигурят. Вещите лица /психолог и психиатър/ са заключили, че е по-добре за детето да остане в социалните институции, където за него се полагат адекватни специализирани грижи; не препоръчват да бъде върнато в семейството, където не могат да се справят с проблемите му и не го желаят, а и Е. търси връзка с осиновителите само за материални облаги.
САС установявайки горепосочените правнорелевантни факти за наличието на трайно отчуждение между осиновителите и детето, е приел осиновителната връзка за формална обвързаност, която не е в интерес на ищците и най – вече на ответницата. Счел е, че е осъществено основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК за прекратяване на допуснатото пълно осиновяване – трайно разстройство в отношенията между страните, което не може да бъде преодоляно. Намерил е, че многобройните негативни прояви на Е., отрицателното и агресивно отношение към родителите и буйното й поведение са довели до разрив в отношенията им, като липсва емоционална близост и привързаност и от двете страни. Посочил е, че макар ищците да притежават достатъчен родителски капацитет, при описаните поведенчески прояви на ответницата и несоциализираното разстройство, същите не са в състояние сами, без професионална подкрепа, да създадат нормални семейни отношения с детето и да се справят с неговите характерови особености, а с течение на времето са изгубили воля и желание за развиване на такава емоционална връзка. Счел е, че за изграждането на стабилна връзка е необходимо усилие и желание от двете страни, каквито трайно липсват вече в период от две години, поради което съществуването на осиновяването, разглеждано като създаване на отношения на близост, емоционална връзка и привързаност, наподобяващи отношенията на родител-дете по произход, се явява лишено от смисъл. Въззивният съд е взел предвид, че Е. е настанена в преходно социално жилище, където е социализирана, нейните потребности от грижи, внимание и подкрепа са напълно задоволени, самата тя е заявила, че там се чувства най-добре, макар да желае да продължи връзката й с осиновителите. Споделил е становището на вещите лица-психолог и психиатър, че за детето е по-добре да остане в институцията, а не в семейство, което не му вярва, не го иска и не го подкрепя. Посочил е, че запазването на осиновителната връзка е безсмислено и за осиновителите, които макар да са влагали в отглеждането на детето чувства на обич, привързаност, радост, внимание, вече не го подкрепят и насърчават, за да подпомогнат детското развитие, съответно не получават родителска удовлетвореност, обич от детето, радост от неговото съществуване в техния живот или поне неговата привързаност. С оглед на това е приел предявеният иск за прекратяване на осиновяването за основателен и е потвърдил първоинстанционното съдебно решение.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за спорното право, по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него.
Първият и вторият процесуалноправни въпроси, формулирани от касатора, касаещи задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени оплаквания във въззивната жалба, да извърши съвкупна преценка на всички приети относими доказателства и служебно да събира доказателства с цел охрана законово защитимия интерес на детето в производството за прекратяване на осиновяването, удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалвано по чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо тях не е налице релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според задължителните разрешения в т. 19 ТР № 1/ 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и в т. 3 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, при въззивното производство съдът след преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал извежда своите фактически и правни изводи по съществото на спора, изготвяйки собствени мотиви, независимо от възможността, предвидена в чл. 272 ГПК. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните характеристики на въззивната инстанция като втора такава по съществото на спора. Същевременно дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото, отговаряйки на всички оплаквания във въззивната жалба. Когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /напр. на ненавършилото пълнолетие дете при спор за осиновяване/, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. САС е процедирал изцяло в съответствие с горепосочените задължителни разрешения, като е изложил подробни свои фактически и правни изводи, изследвайки всички приети по делото доказателства, вкл. множеството социални доклади на ТДСП, протоколите от срещите между ответницата и психолози в кризисните центрове, където е било настанено детето, гласните доказателства, неоспореното заключение на психолого-психиатричната експертиза и становищата на осиновителите и осиновената при изслушването им пред първоинстанционния съд. Извършил е съвкупна преценка на целия доказателствен материал, като по пътя на анализа и синтеза е достигнал до решаващия извод за трайно и необратимо разстройство в отношенията между страните, което е основание за прекратяване на осиновяването на основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК. Изследвал е родителския капацитет на ищците, достатъчно изяснен с множеството писмени и гласни доказателства, както и с приетото експертно заключение на психолог и психиатър, при което е направил обоснования извод, че осиновителите са положили всички усилия, на които са били способни, за да осигурят нормална семейна среда на детето, в която то да се чувства обичано, защитено и пълноценно като личност, но с оглед установеното „асоциално разстройство“, дължащо се на преживяните травми отпреди осиновяването му от ищците, тези усилия са недостатъчни, а е нужна комплексна специализирана социална помощ и ежедневна работа с психолог и психиатър, каквито могат да бъдат осигурени в пълна степен в социалните институции, в които е настанена Е.. Установените в процеса правнорелевантни факти, вкл. досежно родителските качества на ищците, са достатъчни за извършване на дължимата от съда преценка за наличие на обстоятелства, които дълбоко и трайно разстройват отношенията между осиновители и осиновена до степен да ги лишават от изискуемото съдържание и да ги превръщат изцяло във формални отношения, за да се приеме за осъществено основанието по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК. При това положение, макар да разполага с такова правомощие, въззивният съд не е следвало да събира служебно доказателства, вкл. експертни заключения, с оглед защита интереса на осиновеното дете. Същият е в достатъчна степен съобразен, доколкото е категорично установено, че осиновителната връзка съществува само формално, без контакти между страните от м. ноември 2017г., при категорично нежелание на ищците тя да бъде продължена и колебливо желание на ответницата тя да бъде запазена, но за предпочитане извън семейната среда, при което прекратяването на осиновяването е изцяло в интерес на осиновената, за която в социалните институции ще могат да бъдат положени максимални усилия за подобряване на здравето и интеграцията в обществото. Съобразно гореизложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по процесуалноправните въпроси.
Третият материалноправен въпрос осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е от значение за решаващите правни изводи на въззивния съд за уважаване на иска с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК. Предвиденото в чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК основание за прекратяване на осиновяването изисква осъществяването на обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновители и осиновен, които обстоятелства може да са различни и не могат да бъдат посочени изчерпателно, а подлежат на изследване във всеки конкретен случай. Те могат да са проява на виновно поведение на една от страните или и на двете, или да не са свързани с такова виновно поведение, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. За преценката по чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 СК е без значение наличието или отсъствието на вина у някоя от страните, а от значение е единствено установяване на дълбоко и трайно разстройство на отношенията между осиновители и осиновен, при което съществуването на осиновителната връзка е само формално. В горепосочения смисъл е безпротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение № 924/04.10.1995г. по гр.д. № 672/1995г. на ВКС, Второ г.о.; в решение № 974/30.01.2004г. по гр.д.№798/2003г. на ВКС, Второ г.о.; в решение № 170/22.08.2013г. по гр.д. № 902/2012г. на ВКС, Четвърто г.о.; в решение № 81/05.04.2016г. по гр.д.№5273/2015г. на ВКС, Четвърто г.о. и в определение № 290/29.03.2019г. по гр.д. № 2660/2018г. на ВКС, Четвърто г.о.. В цитираното от касатора решение № 81/05.04.2016г. по гр.д.№5273/2015г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че осиновителната връзка е дълбоко разстроена, ако поради неизпълнение на родителския или синовния дълг, или по други, вкл. обективни причини, страните са се дезинтересирали помежду си, като продължително време не общуват или общуват формално, без разбирателство, грижи, привързаност, положителни чувства и уважение. Тогава осиновителната връзка е изпразнена от дължимото съдържание и съществува само формално, като е необходимо за да бъде прекратена и юридически, това състояние да не е временно и да не може да се превъзмогне с адекватни мерки от страните или от една от тях. В контекста на гореизложеното, в горецитираното решение на ВКС, е възприето, че когато осиновеният не е навършил пълнолетие, осиновяването не може да бъде прекратено само поради единствена причина за разстройване на отношенията – неодобрение на поведението на осиновения от осиновителите му, доколкото последните дължат предприемане на подходящи мерки за възпитание на детето и изграждането му като самостоятелна личност. В конкретния случай, въззивният съд не е прекратил процесното осиновяване единствено поради отрицателното отношение на ищците към поведението на ответницата и към продължаването на осиновителната връзка. Той е изследвал всички правнорелевантни факти, разстройващи отношенията между страните, в тяхната съвкупност и взаимовръзка: добрите родителски качества на ищците и положените от тях максимални усилия за създаване на нормална положителна семейна среда за детето; поведението на детето и неговата характерова, изначална невъзможност да спазва социални правила и норми на поведение, диагностицирана като „асоциално разстройство“ и поставяща го в категорията на дете със специални нужди от ежедневна специализирана работа със специалисти психолози и психиатри; невъзможността на осиновителите да осигурят последната; липсата на контакти и общуване между страните от м. ноември 2017г. и незаинтересоваността им едни от други; категоричното нежелание на ищците за продължаване на осиновителната връзка и колебливото желание на ответницата за продължаването й, но извън семейната среда, предимно с цел материални облаги, както и възможността в социалните институции, където е настанено детето, в най – пълна степен да бъдат задоволени конкретните му нужди, вкл. от комплексна специализирана помощ. Всички тези обстоятелства са обосновали преценката на САС за наличие на дълбоко разстройство на отношенията между осиновители и осиновена, което е трайно и необратимо и е превърнало осиновителната връзка във формално съществуваща, а такава връзка не е в интерес преди всичко на осиновеното дете. Поради това не е осъществено и наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия правен въпрос, а именно противоречие с решение № 81/05.04.2016г. по гр.д.№5273/2015г. на ВКС, Четвърто г.о..
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1948/30.07.2019г. по в. гр. дело № 6336/2018г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: