2
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
София, 24.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3410 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Н. Т., с адрес в [населено място], представлявана от адв. П. С., против въззивното решение № 2235 от 16 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 97/2019 г. по описа на окръжни съд в [населено място], в частта му, с която се отменя решение № 5690 от 24 октомври 2018 г., постановено по гр.д. № 197/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], в частта му, с която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че Т. дължи на „СГМ груп“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], сумата от 1550 лева, и вместо него е признато за установено, че Т. дължи на дружеството сочената сума, с която се е обогатил неоснователно на отпаднало основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по което е образувано ч.гр.д. № 323/2016 г. по описа на районния съд в [населено място], и са присъдени разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че изводите на съда са основани на разходен касов ордер, оспорен по надлежния ред, за който графологичната експертиза е установила, че не е подписан от касатора, от което следва да се заключи, че свидетелските показания за това, че сумата е предадена на касатора и той се е подписал, са недостоверни, но, вместо това, съдът се е позовал на „житейската и правна логика“ предвид работата на касатора като управител на ресторант и намерението му да оптимизира работата на заведението, като закупи съответното оборудване, парите за което се осигуряват от дружеството. Не е съобразено, че касаторът е оспорил да е притежавал такова длъжностно качество при ответника, и не се установява наличието на трудови, служебни или други отношения между страните по делото, а даването на суми на лице, с което не е налице трудово или друго служебно правоотношение, изисква съставяне на документ – в противен случай рискът е за даващия. Обстоятелството, че страните не са били в такива правоотношения с касатора, е заявено още с исковата молба, както и в представения отговор от касатора. Подробно се излагат недостатъци на процесния разходен касов ордер. Поддържа се, че по делото не е установено основанието за предаване на съответните суми от ищеца на ответника, поради което съдът недопустимо е ценил свидетелски показания за доказване предаването на пари, основано на служебни отношения между страните по спора, като свидетелските показания са ангажирани за доказване на основанието за даване на парите, а не само за физическото им предаване. Според касатора, ищецът е основал претенцията си на неизпълнение по граждански договор за изработка, а съдът е уважил част от тази претенция на основание неоснователно обогатяване на касатора, което е недопустимо. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и се поддържа очевидна неправилност на решението.
Ответникът „СГМ груп“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр.София, представляван от адв. Л. Д., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователността на жалбата по същество.
С обжалваното решение въззивният съд приема, че между страните е сключен неформален договор, по силата на който дружеството е възложило на касатора управлението на ресторант в хотелски комплекс през туристическия сезон на 2015 г., с подробно изяснени от свидетелски показания права и задължения – цялостна организация и контрол върху работата в ресторанта, включително оборудването; касаторът е приел изпълнението на договореното, като в изпълнение на задълженията си е оперирал с парични средства от оборота, отчитан му от персонала, разходвал за нуждите на ресторанта и плащал на персонала; предвид заявено от касатора намерение да закупи оборудване за кухнята, по негово искане му били предоставени още 1550 лева, за което бил съставен разходен касов ордер, изготвен от управителя на комплекса, разпитан като свидетел; оборудването не било предадено на дружеството, сумата не била върната и касаторът не продължил да работи за дружеството. Подписът, положен в разходния касов ордер, според заключение на графологична експертиза, не принадлежи на касатора. Отречено е констатацията, че подписът в документа, неположен от касатора, да опровергава предаването на сумата от името на дружеството на касатора, защото показанията, наред с останалите доказателства по делото, сочат на достоверност на показанията, а и то съответства на житейската и правна логика – касаторът, като управляващ ресторанта, да положи усилия за оптимизиране работата на заведението, предлагайки закупуването на описаното оборудване, за което да потърси финансиране от дружеството, и то до му го осигури. Заключено е, че сумата от 1550 лева действително е предадена по поддържания от дружеството начин, дори при игнориране на оспорения касов ордер от доказателствения материал. Посочено е още, че в случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 164 ГПК, изключващи допустимостта на свидетелските показания, а и за предаването на сумата липсва предвиден какъвто и да е правен ред и форма.
Неоснователно се поддържа от касатора, че обжалваното решение е недопустимо, защото съдът не е анализирал претендираното от ищеца основание за осъждане на касатора, и така се произнесъл по недопустим иск с правно основание неоснователно обогатяване, след като приел, че то произтича от граждански договор. Според изложението на обстоятелствата на които се основава искът, касаторът не желаел да се обвързва с трудов договор, поради което било договорено да бъде сключен договор за управление (какъвто не се установява да е сключен), касаторът фактически управлявал ресторанта до 07.07.2015 г., а на 08.07.2015 г. заявил с електронно съобщение, че намиращата се у него сума от 7050 лева (включително сумата от 1550 лева, предадена му от управителя на комплекса) следвало да получи като възнаграждение за извършената работа, поради което я задържал, предвид което дружеството счита, че касаторът се е обогатил неоснователно със сочената сума. В двукратно поправена искова молба се допълва, че касаторът не изпълнил задължението си да закупи оборудване за ресторанта, и като заявил, че не желае да изпълнява задълженията си по договора, дружеството чрез управителя на хотелския комплекс, в телефонен разговор отправило изявление за разваляне на договора поради неизпълнение на ответника. При тези разяснения е посочено, че сумите се претендират на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД – поради отпаднало основание. Твърди се още, че е налице и усложнен фактически състав, при който при изпълнение на задълженията по договор за изработка с касатора е възникнало самостоятелно правоотношение по договор за поръчка за закупуване на оборудване за ресторанта, и отправеното изявление за разваляне на договора следва да се счита като изявление и за разваляне на договора за поръчка – задължението е следвало да бъде осъществено незабавно с оглед правилното функциониране на ресторанта. На ищеца е указано, че в негова тежест е да установи твърдяното облигационно правоотношение, възникнало между страните, на посоченото правно основание, включително отпадането на основанието за предаване на съответната сума, и неизпълнението от ответника. Правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, е определена от съда като такава по чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 410, т. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Въззивният съд в решението си е преценил като правилен изводът, че между страните е бил сключен неформален договор, по силата на който дружеството е възложило на касатора да отговаря за цялостната организация и контрол върху работата на ресторанта, и касаторът е приел изпълнението на работата. Макар да е допусната известна непрецизност в мотивите на въззивния съд, който не е квалифицирал отношенията между страните и не е дал конкретен отговор във връзка с характера на постигнатите между страните договорености, респективно – по основанието за претендиране на сумата от 1550 лева, от съвкупния анализ на всички твърдения е ясно основанието на предявения иск и източникът на облигационното задължение, като краен резултат са разгледани именно надлежно въведените в спора факти и обстоятелства, и съдът не се е произнесъл по непредявен иск.
К. съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита може ли на основание принципите на житейската и правна логика да се установява наличието на служебно правоотношение между две лица. Въпросът не е обусловил самостоятелно изхода на спора. Вярно е, че съдът е съобразявал житейска и правна логика във връзка с изпълнение на договореностите между страните, но това съобразяване е сторено само като допълнителен аргумент във връзка с правдивостта на свидетелски показания. Ето защо произнасянето на касационния съд само по поставения въпрос, без да се разгледа заключението на въззивния съд, че гласните доказателства удовлетворяват в нужната степен предаването на сумата от управителя на комплекса на касатора, не би довело до друг изход на спора.
Въпросът за кредитираните свидетелски показания се повдига с питането може ли да се доказва чрез свидетелски показания наличието на основание за възникване на задължения от ответника, след като документът, който ищецът твърди, че е подписан от същия ответник (касатора) и пред ищеца, е установено, че е неистински. По проблема въззивният съд приема, че не са налице хипотезите на чл. 164 ГПК, изключващи допустимостта на свидетелските показания, както и че за предаването на сумата липсва предвиден ред и форма, и при положение, че разходният касов ордер сам по себе си не е основание за плащане, а това са други отношения между правни субекти. Действително в случая не са налице основанията по процесуалния закон, водещи до недопустимост на свидетелски показания за предаването на сума. Още повече, че е константно разбирането в съдебната практика относно допустимостта на свидетелски показания за установяване на елементите на договор, за който принципно писмена форма не се изисква (в този смисъл решение № 283 по гр.д. № 2117/2016 г., IV г.о., ВКС, и цитираните в него други решения, като в сочените случаи спорът е бил относно елементите на договор за заем). Дали в настоящия спор свидетелските показания са достатъчни за установяване на твърдяното обстоятелство – предаване на сума в изпълнение на договор, както и тълкуването им, е следвало да е въпрос на друго питане. Освен това е необходимо да се посочи, че свидетелските показания са обсъждани в съвкупност с останалите доказателства по делото, при което те са приети за достоверни. Ето защо и по втория въпрос не се налага допускане на касационното обжалване.
По въпроса може ли да се приеме, че е налице искова претенция с основание неоснователно обогатяване при твърдения от страна на ищеца, изложени в исковата молба, че претенцията му произтича от граждански договор за изработка, по-конкретно договор за предоставяне на услуга, изразяваща се в управление на ресторант към хотелски комплекс, за конкретния период – летен сезон, отговор е даден при преценката на твърдението за недопустимост на въззивното решение, и отделен отговор не следва да бъде даван.
Накрая, неоснователно е твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Твърдението не е отделно обосновано, но ако се счете, че аргументите съвпадат с доводите на касатора за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон, соченото основание не се разкрива. Сочените доводи са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК (съображения по чл. 281, т. 2 ГПК са изложени по-горе), но основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено, непосредствено от мотивите на въззивния съдебен акт, без да е необходимо да се преценяват както съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК, така и на доказателствата по делото или процесуалните действия на страните и съда. И при служебната проверка на обжалваното решение касационният съд не констатира наличието на поддържаната хипотеза.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените от него разноски от 500 лева по договор за правна защита и съдействие за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 2235 от 16 май 2019 г., постановено по в.гр.д. № 97/2019 г. по описа на окръжни съд в гр.Благоевград.
ОСЪЖДА Г. Н. Т., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, да заплати на „СГМ груп“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: