1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
гр.София, 26.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4096/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Н. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 88 от 07.06.2019 г. по гр.д.№ 172/ 2019 г. (допълнено в частта за разноските с определение № 310/ 19.07.2019 г.), с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 376/ 2018 г. и като краен резултат Прокуратура на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на жалбоподателя на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 12 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди и сумата 3 000 лв – обезщетение за имуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение, за което е оправдан с присъда по НОХД № 1287/ 2011 г. на Старозагорски районен съд със законната лихва върху тези суми от 13.02.2015 г. до окончателното им изплащане и 434 лв разноски по делото, като исковете са отхвърлени за разликата съответно от 150 000 лв и от 9 000 лв, като е отхвърлено и искането за присъждане на законна лихва върху главниците за период 04.03.2013 г. – 12.02.2015 г.
ПРБ не е обжалвала въззивното решение, а жалбата на Е. А. е насочена само срещу тази част от него, с която са отхвърлени претенциите му. Поради това въззивният съдебен акт (за който не съществува вероятност да е нищожен) е влязъл в сила в частта, в която исковете са уважени до размер 12 000 лв и 3 000 лв със законната лихва върху тези суми от 13.02.2015 г.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) за съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и как се оценява всяко отделно негативно изживяване на пострадал от деликт с оглед това съдържание; и за задължението на въззивния съд при иск за обезщетяване на имуществени вреди от неоснователно обвинение да анализира фактическата и правната сложност на наказателното производство и други относими обстоятелства, а не да се ограничи до констатация какъв е нормативно установеният минимум на дължимото за защита срещу това обвинение възнаграждение, както и да изключи от размера му платения от адвоката данък добавена стойност. Счита, че отговорите на тези въпроси биха били от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това излага твърдения за очевидна неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му без съобразяване на установените факти, релевантни за определяне на размера на обезщетенията и при несъобразяване с размерите, присъдени в друг сходен случай с влязло в сила съдебно решение.
Е. Н. А. е подал и частна жалба срещу определение № 310/ 19.07.2019 г. на Пловдивски апелативен съд по гр.д.№ 172/ 2019 г., с която по реда на чл.248 ГПК е допълнено основното решение, като е отменено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 376/ 2018 г. в частта, в която ПРБ е осъдена да заплати на жалбоподателя разноски над 449 лв. Твърди, че доколкото е неправилно решението по същество, то неправилно е и определението, с което съдът разпределил между страните по делото отговорността за разноските.
Ответната страна ПРБ не взема становище по жалбите на ищеца.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за отмяна на акта за допълването му са неоснователни.
За да уважи отчасти предявените искове въззивният съд приел, че на 10.05.2002 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за това, че през периода януари – февруари 2002 г. в [населено място] направил опит да получи без правно основание пари на стойност 114 300 лева с намерение противозаконно да ги присвои, като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай. Взета му била мярка за неотклонение „подписка“. С присъда от 21.05.2012 г. по НОХД № 1287/ 2011 г. на Старозагорски районен съд ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.211 пр.1 вр. чл.209 ал.1 вр. чл.18 ал.1 НК. Тази присъда била отменена по протест на ПРБ от Старозагорски окръжен съд, който с нова присъда от 14.11.2012 г. по ВНОХД № 1240/ 2012 г. отменил оправдателната присъда и признал ищеца за виновен по повдигнатото обвинение. С решение от 04.03.2013 г. по КНОХД № 41/2013 г. на Върховен касационен съд, ІІ наказателно отделение, въззивната присъда била отменена и Е. А. бил изцяло оправдан. За защитата по наказателното производство, водено срещу него, ищецът заплатил по НОХД № 1287 / 2011 г. на адвокат общо 9 000 лв – 2 400 лв за първата, 3 600 лв за въззивната и 3 000 лв за касационната инстанции. Съдът установил от свидетелските показания по делото, че преди започването на наказателното производство срещу него ищецът бил спокоен и уравновесен човек, занимавал се със собствен бизнес. След като му повдигнали обвинение станал неспокоен, притеснен, с влошено психическо състояние. Бизнесът му западнал, авторитетът му бил подронен, настъпил срив в отношенията с родителите и съпругата му, която заминала за Англия при дъщеря си да гледа внучетата си и повече не се върнала. Отдръпнали се приятелите му, хората в Стара Загора започнали да се съмняват в него. От заключенията на съдебно психологичните експертизи съдът установил, че воденото срещу ищеца наказателно производство се е отразило негативно върху всички сфери на неговия живот като довело до поведенчески и емоционални промени и засилена тревожност. И понастоящем са налице нарушения в семейното му, психо-социално и емоционално функциониране. При тези фактически установявания съдът приел от правна страна, че ищецът е претърпял обичайните вреди за лице, обвинено в извършване на престъпление – притеснение, страх, накърнено достойнство, уронен авторитет, негативни изживявания, свързани с обществени реакции по повод обвинението. За недоказани били счетени твърдяните от ищеца специфични вреди – влошени семейни отношения и раздяла със съпругата му, срив на бизнеса му и широко медийно отразяване на воденото против него наказателно производство. От свидетелските показания ставало ясно, че семейството на ищеца се е разделило по други причини, нямащи връзка с наказателното производство. Крахът на бизнеса му бил свързан с необслужване на банкови кредити, който факт също не можел да се свърже с повдигнатото обвинение. Не се установявало също наказателното производство против ищеца да е имало широк медиен отзвук – представените по делото печатни материали касаели личността му, но не й наказателното преследване срещу него. Като отчел тези обстоятелства и съобразил продължителността на наказателното производство, взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка“ и тежестта на повдигнатото обвинение, съдът намерил, че обезщетение в размер на 12 000 лв е адекватна компенсация на претърпените от ищеца неимуществени вреди. По иска за заплащане на имуществени вреди съдът приел, че той също е основателен, но че при определяне на обезщетението то може да се присъди в размер, който е по–малък от действително заплатения, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 2017 г., ОСГК, ВКС. Като съобразил фактическата и правна сложност на НОХД № 1287/ 2011 г. и че то е продължило само 2 години, съдът намерил заплатеното възнаграждение в общ размер от 9 000 лв за надхвърлящо значително минималния размер съобразно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (800 лв. за всяка инстанция). Поради това счел, че заплатеното адвокатско възнаграждение над сумата от по 1 000 лв. за всяка инстанция не е в причинно следствена връзка с незаконно воденото наказателно производство, поради което обезщетение за разликата над 3 000 лв не се дължи.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от жалбоподателя правен въпрос за задължението на въззивния съд при иск за обезщетяване на имуществени вреди от неоснователно обвинение да анализира фактическата и правната сложност на наказателното производство и други относими обстоятелства, а не да се ограничи до констатация какъв е нормативно установеният минимум на дължимото за защита срещу това обвинение възнаграждение, както и да изключи от размера му платения от адвоката данък добавена стойност, не обуславя обжалваното решение. Пред въззивната инстанция ищецът не е поставял въпрос необходимо ли е при присъждане на имуществени вреди, които съставляват разноски за защита срещу неоснователно обвинение, от размера на платеното възнаграждение да бъде приспаднат данък добавена стойност. Съответно обвързаният от ограничението по чл.269 изр.2 ГПК въззивен съд не е разгледал и разрешил такъв въпрос. Поставянето му за първи път в касационното производство е недопустимо, защото той е неотносим към дадените от въззивния съд правни разрешения. Въпросът е необуславящ и в останалата си част, защото съдът по същество не се е ограничил до констатация какъв е нормативно установеният минимум на дължимото за защитата на ищеца адвокатско възнаграждение, а е изложил съображения за продължителността на наказателното производство, по което защитата е била необходима и за характера на повдигнатото обвинение.
Въпросът за съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и как се оценява всяко отделно негативно изживяване на пострадал от деликт обуславя обжалваното решение, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, такова значение имат въпроси, по чието разрешаване няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща практика. Тези предпоставки не са налице, тъй като по поставения въпрос има установена константна практика на Върховния касационен съд, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. Когато спорът е за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди, съдът следва да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като ги посочи в мотивите към решението си и изложи съображения какво е значението им за този размер. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според тежестта на уврежданията (решение № 151/ 13.05.2014 г. по гр.д.№ 5386/ 2013 г., IV г.о.). При претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам, както и подобни изживявания, произтекли от причинени или свързани със съответните ограничения физически страдания (решение № 138/ 08.05.2013 г. по гр.д. № 637/ 2012 г., ІV г.о.). Обезщетението се определя глобално, за всички вреди (т.3, т.11 и т.13 от Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС), а не с оглед отделните негативни изживявания, доказани от пострадалия. Поради това съдът приема, че по поставеният обуславящ въпрос не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и че по него няма основание за допускане на касационното обжалване.
Такива основания не са налице и по твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт; той може да констатира очевидна неправилност само въз основа на самия акт и при достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Касаторът трябва да поддържа съществуването на конкретни пороци на решението, които могат да бъдат квалифицирани като предвидено в закона основание за неговата отмяна и които, ако се установят във фазата на разглеждане на жалбата по същество, биха обусловили отмяната му. В случая жалбоподателят не формулира в изложението твърдения, различни от доводите си за неправилно тълкуване и прилагане на чл.52 ЗЗД. В тази връзка обаче той е формулирал и правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, а доколкото този въпрос е разрешен в съответствие с установената от Върховния касационен съд практика, постановеното решение не може да се окачестви като очевидно неправилно.
Няма основания за отмяна и на определението, с което това решение е допълнено. Въззивният съд, след като е отменил частично първоинстанционното решение досежно иска за обезщетяване на имуществени вреди, е пропуснал да редуцира разноските, които ответникът дължи на ищеца за оказаното му правно съдействие съобразно уважената част от иска. По искане на ищеца той е сторил това с допълнително определение, срещу чиято правилност касаторът не е изложил никакви съображения. Касационната инстанция не намира основания за отмяна на това определение.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 88 от 07.06.2019 г. по гр.д.№ 172/ 2019 г. в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение на Пловдивски апелативен съд № 310 от 19.07.2019 г. по гр.д.№ 172/ 2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: