ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 120
София, 26. февруари 2020 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 4161 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 171/18.07.2019 на Шуменския окръжен съд по гр. д. № 119/2019, с което е обезсилено решение № 14/17.01.2019 на Новипазарския районен съд по гр. д. № 243/2018, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 40 ЗЗД.
Недоволна от решението е касаторката Т. П. П., представлявана от адв. С. Т. от ВАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за възможността въззивният съд да обезсили първоинстанционно решение, като се позовава на решения и определения на ВКС, които не са задължителна практика съгласно чл. 290, ал. 3 ГПК; допустим ли е иск за прогласяване на недействителност на договор за продажба по чл. 40 ЗЗД, чиято валидност е била предмет на спор, приключил с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС и преклудирани ли са в производството по чл. 108 ЗС всички възражения на страните и по материалноправните въпроси за доказването на знанието и намерението за увреждане и за основанието за прогласяване на недействителност, когато едната страна се е споразумяла във вреда на представлявания и по-специално сключеният при явно неизгодни условия договор за продажба на цена 10 пъти по-ниска от пазарната основание ли е за прогласяване на недействителност на договора, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и прилага противоречива съдебна практика на ВКС.
Ответникът по жалбата И. Ц. С., представляван от адв. Г. К. от САК, я оспорва, като счита, че същата следва да бъде върната като процесуално недопустима, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е предявила иск по чл. 40 ЗЗД срещу ответника – неин внук, който в качеството си на неин пълномощник, е прехвърлил сам на себе си процесните недвижими имоти при разминаване между уговорената и действителната цена. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният иск, като е приел, че сключената сделка не е недействителна, поради противоречие със закона – сключена във вреда на представлявания. От събраните по делото доказателства съдът е установил, че в друго производство ищцата е предявила срещу ответника за процесните имоти иск по чл. 108 ЗС, като в исковата молба е изложила сходни съображения, че при извършване на разпоредителната сделка ответникът е използвал пълномощно, по силата на което тя го е упълномощила за отчуждава имотите, включително и сам на себе си, като въвежда доводи за нищожност на нотариалното удостоверяване и нищожност на сделката, заявени чрез инцидентни установителни искове. С Решение № 15/17.01.2017 по гр. д. № 261/2016 на Новопазарския районен съд са отхвърлени като неоснователни инцидентните установителни искове и иска по чл. 108 от ЗС. Решението е обжалвано и потвърдено с решение № 74/19.04.2017 на Шуменския окръжен съд по гр. д. № 58/2017, което с определение № 32/17.01.2018 на ВКС, II г.о. не е допуснато до касационно обжалване. Ответникът е възразил, че предявеният по чл. 40 ЗЗД иск е процесуално недопустим, като се е позовал на съдебна практика на ВКС (решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 5252/2014 г.; определение № 780/23.10.2014 г., ВКС, IV ГО по ч. гр. д. № 5990/2014 и определение № 456 от 13.06.2018 г. на ВКС, II т. о. по т. д. № 887/2018 г.). Въззивният съд, след като е извършил служебна проверка по чл. 269 ГПК, е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск, като е налице отрицателна процесуална предпоставка за завеждането му – сила на пресъдено нещо по отношение на заявената чрез иска по чл. 40 ЗЗД претенция за недействителност на описаната по-горе сделка. Изложени са съображения, че в производството по чл. 108 ЗС и предявените инцидентни установителни искове между същите страни, за същите имоти е налице влязло в сила решение, с което исковете са отхвърлени, а по посоченото дело, в което настоящият ответник е имал също процесуално качество на ответна страна е противопоставил на ищцата процесната сделка, която е заявил като придобивно основание. При това положение за ищцата е възникнало задължение да изчерпи всички реплики за недействителността и както заявените, така и пропуснатите вече са преклудирани. В случая не са предявени основания, настъпили след приключване на производството по гр. д. № 261/2016, поради което въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е постановено по недопустим иск и следва да бъде обезсилено.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите процесуалноправни въпроси да обуславят решението по делото, но те нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че когато лицето, което претендира да е собственик на една прехвърлена вещ, реши да я ревандикира от лицето, което се легитимира като неин приобретател, то трябва да посочи в основанието на исковата молба фактическия състав, от който претендира да е възникнало неговото право на собственост. Ищецът може да не изчака възражението на ответника в отговора на исковата молба, че той е придобил собствеността по сделка, и още в исковата молба може да направи репликите си срещу действителността на сделката, като няма пречка тези реплики да бъдат предявени с искове. Ако в отговора на исковата молба ответникът се позове на придобивната сделка, ищецът е длъжен в първото заседание по делото да изчерпи всички реплики срещу действителността на сделката. Съдът е длъжен да приеме за разглеждане всички реплики срещу действителността на сделката, предявени с исковата молба, както и всички реплики срещу действителността на сделката, направени в първото заседание по делото. След приключване на първото заседание по делото ищецът не може чрез нови реплики да предявява нови основания за недействителност на сделката и ако съдът погрешно разгледа такива преклудирани основания, постановеното решение по ревандикационния иск ще е неправилно, а ако преклудираните основания са предявени с иск – недопустимо в съответната част. Ако предявеният ревандикационен иск бъде отхвърлен ищецът не може да предяви с нови искове в отделно производство други основания за недействителност, тъй като те ще са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по ревандикационния иск.
По процесуалноправния въпрос за обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението за отхвърляне на ревандикационен иск, по специално допустим ли е, след отхвърлянето на ревандикационен иск, нов иск за прогласяване на нищожността на сделката, с която собственикът се разпоредил в полза на ответника или негови праводатели, с определение № 780/23.10.2014 г., ВКС, IV ГО по ч. гр. д. № 5990/2014 е прието следното: „В обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен ревандикационен иск влиза съществуването на правото на собственост към момента на приключване на съдебното дирене. От силата на пресъдено нещо са преклудирани всички възражения срещу съществуването на правото на собственост, които се основават на факти и обстоятелства, осъществили се до този момент, тъй като ответникът е длъжен да изчерпи възраженията си срещу претендираното право. Признатото право на собственост не може да бъде отречено в нов процес въз основа на такива (преклудирани) факти. В обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което е отхвърлен ревандикационен иск влиза несъществуването на правото на собственост на претендираното основание. Съществуването на правото на собственост не може да бъде признато в нов процес на същото основание, но това не изключва възможността съществуването на правото на собственост да се претендира в нов процес, но на друго основание, тъй като ищецът не е длъжен да изчерпи основанията, от които извежда правото си. Но когато ищецът обосновава правото на собственост на реплики срещу възражения на ответника, той е длъжен да изчерпи своите реплики, тъй като те не са основания за придобиване на правото на собственост, а защита срещу възраженията на ответника. Съществуването на правото на собственост не може да бъде признато в нов процес на основание реплики, които ищецът е могъл да направи срещу възраженията на ответника в предходния процес. Процесуалната природа на предявените искове не зависи нито от начина, по който са предявени, нито от начина, по който съдът ги е приел за разглеждане. Тя зависи от естеството на материалното право, предявено с иска. Инцидентният установителен иск има за предмет правоотношение, което е различно от правоотношението предмет на делото, но има значение за съществуването на спорното право (напр. правото на собственост върху повредената вещ има значение за правото на обезщетение от увреждането й), докато възраженията, репликите, дупликите и т.н. влизат в предмета на делото, независимо как са предявени. Когато възражение, реплика и т.н. е предявено с иск, той по естеството се е насрещен. Напр. при предявени искове за разваляне на договора поради неизпълнение по причина, за която ответникът (купувач) отговаря и за ревандикация на продадения имот, искът за разваляне на договора по естеството си е реплика по възражението на ответника, че той е купил имота от ищеца и вече е негов собственик. Във всички случаи, когато възражения и реплики се предявяват с иск, правното естество на иска е насрещен и никога инцидентен установителен“.
Когато въззивният съд се позовава на практика на Върховния касационен съд, за допускане на касационното обжалване е без значение доколко обвързващата е посочената практика, тъй като съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ( Изм., бр. 86/2017) на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен било в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, било в противоречие с друга практика на Върховния касационен съд.
Останалите въпроси не обуславят решението по делото, тъй като въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим и не го е разгледал по същество.
При този изход на делото на ответника по касацията следва да бъдат присъдени направените от него разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 171/18.07.2019 на Шуменския окръжен съд по гр. д. № 119/2019.
ОСЪЖДА Т. П. П. от [населено място] да заплати на И. Ц. С. от [населено място] сумата 600 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.