О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр. София, 27.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.02.2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1746/2019 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 819 от 09.04.2019 г., по гр.д. № 4928/2018 г. Софийски апелативен съд е отменил първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2862 от 08.05.2018 г., по гр.д. № 15392/2016 г., в частта за разликата над сумата от 25 000 лв. до сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. А. В. в резултат на настъпило на 13.04.2014 г. ПТП и при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлил предявения от А. С. В. срещу ЗД „Бул Инс” АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.)в тази му част. Със същото решение е потвърдил първоинстанционното решение, в частта за уважаване на пряката искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ( отм.) за сумата 25 000 лв., обезщетение за причинени на А. С. В. морални вреди.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, като са го обжалвали с оплакване за неправилност – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Всяка от тях в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на подадената от насрещната страна касационна жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Подадените касационни жалби, отговарящи на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността им, са в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и са процесуално допустими, но съдържащото се в тях искане за достъп до касационен контрол е неоснователно, по следните съображения:
За да постанови обжалвания съдебен акт решаващият състав на Софийски апелативен съд, след анализ на събраните по делото доказателства, въведените в процеса доводи и възражения на страните, е приел за доказани предпоставките по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), обуславящи ангажиране пряката отговорността на ЗД „Бул Инс” АД, като застраховател по имуществена застраховка за риска”Гражданска отговорност” на автомобилистите, за обезщетяване неимуществените вреди, претърпени от А. С. В. от смъртта на сина му А. В., настъпила в резултат на пътно – транспортно произшествие на 13.04.2014 г., виновно предизвикано от водач на л.а. „Пежо Р.” с ДК№ ОВ 19- 24 АН Б. В. Д.. При определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за обезвреда въззивният съд е взел предвид ангажираните в двете съдебни инстанции гласни доказателства относно близостта и отношенията приживе на починалия и неговия баща, които подробно е обсъдил, съобразявайки процесуалното правило на чл.172 ГПК, предвид близката родствена връзка между свидетелите и загиналото лице -св.С. А. –негова майка, а св.М. С. –син на ищеца. Предвид констатираното противоречие в показанията на разпитаните свидетели по отношение установяваните чрез разпита им факти Софийски апелативен съд е кредитирал изцяло показанията на св.А. като е приел, че същите са подробни, последователни и се подкрепят от удостоверението, издадено от ДСИ при РС – Тетевен. Съобразно последното ищецът, като длъжник по изп.д.№ 343/1994 г. на СИС при Т., никога не е внасял присъдените за отглеждане на сина му б.ж. на [населено място] област – А. В. суми до прекратяване на същото изп.дело на 09.12.2011 г., поради навършване пълнолетие на лицето. Дължимата издръжка от 50.00 лв., считано от 10.12.2009 г. е изплащана от [община] по реда на Наредбата за изплащане от държавата на присъдената издръжка.По отношение на св.С. е отчетена възможна заинтересованост, доколкото същият е син на ищеца и към момента на разглеждане на делото живее с него в едно домакинство.
С оглед приетите за установени факти по делото – пълно дезинтересиране на бащата –ищец от загиналия му син приживе, считано от раздялата на родителите, настъпила с навършване едногодишна възраст на детето и липса на проявена каквато и да било морална и/или материална подкрепа при отглеждането му, отсъствие на близост, привързаност и контакти, извън случайните им срещи на улиците в селото, въззивната инстанция е изградила правен извод, че справедливият размер на обезщетението за претендираните с исковата молба неимуществени вреди по см. на чл.52 ЗЗД е в размер на 50 000 лв. В съответствие с възприетото за доказано съпричиняване на вредата и определения принос на пострадалия от 50% Софийски апелативен съд е редуцирал следващата се на ищеца сума за обезвреда на неимуществените му вреди на 25 000 лева, прилагайки законовото правило на чл.51, ал.2 ЗЗД.
І.По касационната жалба на А. С. В.:
Тя касае частта на въззивния съдебен акт на Софийски апелативен съд, с която след отмяна на първоинстанционното осъдително решение на Софийски градски съд, е отхвърлена исковата му претенция по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 25 000 лв. до присъдените 80 000 лв. – обезщетение за причинените му неимуществени вреди.
Поддържаните касационни основания по т.3 на чл.281 ГПК са за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че присъденото му обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди се явява справедлив паричен еквивалент по смисъла на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че същото е необосновано занижено и в резултат на извършена от решаващия съд неправилна преценка на събраните по делото гласни доказателства. В тази връзка изразява несъгласие и с уваженото от въззивния съд искане на застрахователя-ответник за допускане разпит на свидетеля С. А. едва във въззивното производство.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ищец по спора обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по отношение на следните определени за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1. „При наличието на какви предпоставки заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може да преодолее преклузията на чл.266, ал.1 ГПК?”; 2. „Следва ли достоверността на показанията на лица по чл.172 ГПК да бъде преценявана с оглед всички доказателства по делото?”.
За илюстрация на твърдяното противоречие се позовава на формирана казуална практика, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 129 от 06.03.2017 г., по гр.д. № 4579/2015 г. на II г.о., № 65 от 16.07.2010 г., по гр.д. № 4216/2008 г. на IV г.о., № 131 от 12.04.2013 г., по гр.д. № 1/2013 г. на IV г.о. и № 100 от 08.05.2018 г., по гр.д. № 1737/2017 г. на IV г.о.
С оглед решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната предпоставка за допускане на касационно обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на същите е позоваването на критериите за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
По смисъла на цитираното от касатора решение № 129 от 06.03.17 г., по гр.д. № 4579/2015 г. на II г.о. в хипотезата на чл.266, ал.2, т.1 ГПК преценката на съда дали са били налице обективни пречки за своевременното ангажиране на доказателствата, е конкретна във всеки отделен случай. Тази преценка се извършва въз основа на твърденията на страната (с които следва да е заявено какви действия е извършила последната в изпълнение на задължението си за добросъвестно водене на делото), данните по делото и събраните от въззивния съд, по инициатива на съответната страна и при условията на равнопоставеност на страните, доказателства за установяване невиновната невъзможност за своевременно посочване на свидетеля и/или да предприемане на необходимите действия за изслушване на показанията му. Следователно дали в конкретния случай преценката на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл.266, ал.2, т.1 ГПК с оглед преодоляване на преклузията по чл.266, ал.1 ГПК, срещу правилността на която касаторът възразява, е била съобразена с процесуалния закон или не, е въпрос от значение за процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт, която не е предмет на инстанционна проверка в производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК. В тази връзка поставеният въпрос, мотивиран с твърдението на касатора за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, не е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Аналогично е и разрешението, касаещо въпроса за достоверността на показанията на свидетелите, посочени в разпоредбата на чл.172 ГПК. Според цитираната от касатора казуална практика на ВКС, показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение, с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Това означава, че когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия, неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след задълбочен анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. Съблюдавайки формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК съдебна практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил показанията на двамата свидетели в тяхната съвкупност и с оглед всички събрани по делото доказателства и е изложил мотиви защо дава вяра на показанията на св.С. А.. Несъгласието на касатора с преценката на събраните гласни доказателства и изградените, въз основа на анализа на конкретния доказателствен материал, фактически и правни изводи на въззивния съд, дори и изразено под формата на въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, с оглед предвидените в чл.280, ал.1 ГПК критерии, подробно разяснени в задължителната съдебна практика – ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения искането на касатора- ищец за достъп до касация следва да бъде оставено без уважение.
І.По касационната жалба на ЗД „Бул Инс” АД:
С касационната жалба на касатора –ответник се обжалва частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд за уважаване на предявения от А. С. В. пряк иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), за сумата 25 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на непозволеното увреждане и съответните деловодни разноски по чл.38, ал.2 ЗА.
Конкретните въведени от този касатор оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, които обуславят исканата касация се свеждат до необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон.
Основаното несъгласие, изразено в касационната жалба, е срещу присъденото в полза на ищеца А. В. обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателят същото за завишено, поради извършената от решаващия съд неправилна преценка за съществувалите приживе между загиналия и неговия баща, настоящ ищец, лични отношения, които обуславят и обема на претърпените от последния болки и страдания.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ответник по спора се позовава едновременно на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и на чл.280, ал.2 ГПК.
Поддържа, че в несъответствие с ППВС № 4/25.05.1961 г., ППВС № 4/23.12.1968 г. и формираната по реда на чл.290 ГПК казуална съдебна практика, изразена в конкретно цитираните в касационната жалба съдебни актове на ВКС, въззивната инстанция е дала разрешение на следните определени за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, които доуточнени от състава на касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до: законовите предпоставки, обуславящи дължимост на обезщетение за неимуществени вреди, до критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди и за точно прилагане на принципа за справедливост, установен в ППВС № 4/25. 05. 1961г., за наличие на законова възможност, с оглед принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, право на обезщетение за неимуществени вреди да имат и близките на починал при непозволено увреждане, които са били с него в лоши лични отношения – родители, изоставили напълно децата си, както и за справедливото определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и с ППВС № 4/ 25. 05.1961 г. и ППВС № 4/23.12.1968 г. при установените по делото факти: неполагане на грижи от страна на бащата, напуснал загиналия приживе още като малолетно дете, без да търси контакти с него, вкл. за традиционните празници Коледа и Нова година, да му помага и да го подкрепя, да говори с него, да преживява липсата му.
Алтернативно касаторът е обосновал достъп до касация с очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Непрецизно поставеният от касатора въпрос по същество се свежда до правото на наследниците на пострадалия от деликт да получат обезщетение за неимуществени вреди, който значим за изхода на делото обосновава общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно по отношение на същия се явява поддържаното допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Същото би било налице, ако въззивният съд се бе произнесъл в противоречие с поставения правен въпрос, разрешен с ППВС № 4/15.05.1961 г., каквото в случая липсва. Налице е единствено противоречие между изводите на въззивния съд и тезата на застрахователя, че при доказано влошени отношения между ищеца и неговия загинал син, последният не търпи неимуществени вреди, поради което не му се следва обезщетение. Освен, че така застъпената теза, принципно е лишена от основание в закона, то видно от мотивите в обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд, съобразявайки свидетелските показания на С. А., наред с останалия доказателствен материал по делото, изрично е отрекъл приживе на загиналия 21 годишен мъж отношенията с ищеца- негов баща да са били лоши. Подчертал е, че макар същите да не са живели заедно и да не са се интересували един от друг и да не са имали необходимост да поддържат контакти, то при среща на улиците в селото са демонстрирали добро отношение един към друг. Следователно отчитайки именно спецификата в отношенията приживе на б.ж. на [населено място], Л. област А. А. В. с неговия баща – ищец по делото и установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, който не е абстрактен, а винаги обусловен от установените по делото конкретни факти и обстоятелства, въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди в значително по- нисък размер от приетия в съдебната практика за обичаен при принудително прекъсване от деликт връзката родител- дете.
Останалите въпроси в изложението, които в същността си са свързани изцяло с твърдяното от касатора неправилно приложение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД от страна на въззивния съд, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и дори евентуално основателни, ирелевантни за предпоставките за допускане на касационното обжалване не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК – арг. от т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
„Очевидната неправилност” – квалифицирана форма на неправилност и установено от законодателя специфично самостоятелно основание за достъп до касация, според последователната практика на ВКС е налице само, ако решаващият съд е приложил несъществуваща или отменена правна норма и/ или е приложил закона в неговия противоположен смисъл, нарушил е основополагащи правила на гражданското съдопроизводство и основни принципи на правовия ред в страната, и/ или е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика, в резултат на което последно се установява явна, ненуждаеща се от преценката по същество на ангажираните по делото доказателства, необоснованост на фактическите изводи в обжалвания съдебен акт, но не такъв е разглежданият случай.
В случая позоваването на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение в същността си представлява оплакване за неговата неправилност, поради допуснато нарушение на закона, която не се идентифицира със самостоятелното и специфично основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Нещо повече, аргументирайки поддържаното основание за селекция, касаторът – ответник, дори не въвежда подобни доводи, а единствено изразява несъгласие с извода на въззивния съд относно липсата на съществували лоши отношения между ищеца и починалия негов син.
Изложеното позволява да се обобщи, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по касационната жалба на А. С. В..
При този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, разноските за производството по чл.288 ГПК следва да останат за страните, така както са направени от тях.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 819 от 09.04.2019 г., по гр.д. № 4928/2018 г., по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: