О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
София, 27.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.02.2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1865 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ „М. –М. Й.”, [населено място] против въззивното решение на Бургаски апелативен съд № 32 от 18.04.2019 г., по в.т.д.№ 43/2019 г., с което е потвърдено решение № 44 от 20.12.2018 г., по т.д.№ 14/2018 г. на Окръжен съд – Ямбол за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу „ПОЛИССТРОЙ”ЕООД, [населено място] осъдителен иск по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 146 764.31 лв., представляваща дължимо възнаграждение за извършени СМР в изпълнение на сключен между страните договор за строителство от 01.08.2008 г., които са обективирани в протокол образец 19/14.03.2018 г. и са фактурирани с фактура № 163 / 15. 03. 2018 г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на материалния закона и за необоснованост- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основното несъгласие на касатора е с приетия от въззивния съд момент на изискуемост на вземането му към ответното търговско дружество и обусловеното от същия изтичане на погасителната давност към датата на предявяване на исковата претенция. Счита, че към м.12. 2008 г. –датата на съставяне на протокола, подписан от техническия ръководител на обекта,в качеството му на служител на дружеството- възложител, вземането на изпълнителя за възнаграждение за изпълнените до този момент СМР не е било ликвидно, тъй като с процесния договор, предвид разпоредбата на чл.5 от договора от 01.08.2008 г., не е било договорено определено или определяемо по размер възнаграждение. Следователно към датата на приемане на готовия трудов резултат от техническия ръководител на обекта изискуемостта на вземането – безспорно без съществен индивидуализиращ го белег, какъвто е неговият размер, не е настъпила. Затова и теченето на общия петгодишен давностен срок не е могло да започне от посочения от въззивния съд момент, съобразно общото правило на чл.114, ал.1 ЗЗД, за да е настъпило погасяването му по давност към датата на исковата молба – 22.03.2018 г..
Същевременно, според тезата на касатора, доколкото искът е осъдителен, а ликвидността на вземането е установена в хода на делото от съвкупната преценка на събрани по делото доказателства, но с оспорена и неустановена начална дата на изискуемостта му, то покана за плащане, следва да се счита исковата молба.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, който уточнен от състава на касационната инстанция в съответствие с правомощията й, разяснени в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, свързан с приложението на чл.114, ал.1 ЗЗД, в хипотезата на вземане за възнаграждение, произтичащо от договор за СМР, предмет на предявен осъдителен иск по чл.266, ал.1 ЗЗД.
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС касаторът е посочил постанови по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС : № 17/01. 03. 1974г. по гр.д.№ 93/1973г. на ВС и решение № 103/08.10.2009г. по т.д.№ 68/ 2009г. по І т.о. на ВКС.
Налице е и позоваване на специалното селективно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК –„ очевидна неправилност”.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си представител адв. Г. Г., в срока по чл.287, ал.1 ГПК изразява несъгласие с поддържаните от касатора касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол,по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Бургаският апелативен съд е приел за безспорно установено в хода на процеса обвързването на страните от валидно сключен помежду им договор за строителство от 01.08.2008г., по силата на който „ПОЛИССТРОЙ” ЕООД, в качеството на възложител, но и главен изпълнител на обект „Завод за малц” –гр. Я., с инвеститор „ПИВО ИМПЕКС”АД, е възложил извършването на строително – монтажни работи на ЕТ „М. –М. Й.”, като подизпълнител на същия, които последният е изпълнил, но вземането му за възнаграждение, предвид момента на изискуемостта му, е погасено по давност. При обосноваване на крайния правен извод за неоснователност на предявения иск по чл.266, ал.1 ЗЗД, въззивният съд се е позовал на конкретните поетите от съконтрахентите права и задължения, според които ищцовото ЮЛ- търговец е следвало да изпълни на обекта възложените му видове строителни работи, а дружеството – ответник, да приеме същите и да заплати дължимото за тях възнаграждение.
Посочено е също, че стойността на изпълнените видове СМР и тяхното количество – установима с актове обр.19, е подлежала на ежемесечно разплащане, въз основа на издадена за тях фактура, най- късно пет дни след подписването им. В тази вр. и с оглед направените от ответника възражения- правопогасяващо за давност и за неприемане на процесните СМР с протокол обр. 19/14.03.2018 г. и решаващият състав на въззивния съд, въз основа на преценката на ангажираните доказателства, е приел за безспорен и факта, че всички СМР са били изпълнявани на обекта до 30. 11. 2008 г., след която дата строителната дейност е била изцяло преустановена ,а за установяване състоянието на обекта при спиране на строителството – невъзобновявано до момента на разглеждане на делото, на 09.12.2010 г. е съставен акт, обр.10, подписан от инвеститора „ПИВО ИМПЕКС”АД, гр.Я. и гл.изпълнител „ПОЛИССТРОЙ” ЕООД, [населено място]. С последващ протокол , обр. 19/ 15. 12. 2008 г. главният изпълнител е предал на инвеститора и изпълнените СМР.
При така приетите за установени факти по делото и като позовал на заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза – основно и допълнително, на показанията на разпитаните по делото свидетели, както на приложения по делото ( л.83) ръкописно съставен от техническия ръководител на обекта Г.Д.,служител на ответника, протокол (чернова) от м.12.2008 г. за изпълнените от ищеца, като подизпълнител, СМР в периода м. 11 – м.12, и на протокол обр.19 от 15.12.2008 г. за предадените на инвеститора СМР, Б. апелативен е извел правен извод, че възложените на ЕТ „М. –М. Й.”, [населено място] СМР, извършени в периода м.10 –м.12.2008 г., са били изцяло предадени на възложителя, приел ги без възражения, още през м. 12.2008 г.
Пояснено е също, че дори свидетелят Д. да не е бил изрично овластен да приеме изработеното от законния представител на възложителя, липсата на своевременно направено възражение от страна на управителят на „ПОЛИССТРОЙ”ЕООД и наличието на протокол, удостоверяващ престиране от негова страна на процесните СМР на инвеститора, са достатъчни , за да намери приложение презумпцията на чл.301 ТЗ и да се счете, че осъществените действията без представителна власт са потвърдени.
Поради това и приложеният по делото, безспорно подписан от управителя на ответника, акт обр.19 / 14.03.2018 г., с който са удостоверени изпълнените от ищеца СМР, е възприет от въззивната инстанция за правно ирелевантен относно приемането на възложения трудов резултат по см. на чл. 264 ЗЗД. Осъществяването на същото още през м.12.2008 г., т.е. преди около 10 години и обусловената от него изискуемост на задължението за заплащане на възнаграждение, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, означава, че давностният срок, установен в чл.110 ЗЗД за ищеца е изтекъл още м.12.2013 г. и към датата на исковата молба – 22.03.2018 г. претендираното вземане за възнаграждение по процесния договор, е погасено по давност, както се е поддържало и от ответника.
Съобразявайки законовото правило на чл.264 ЗЗД и разпоредените с него правни последици от приемане на изработеното от възложителя, въззивната инстанция е преценила като ирелевантна датата на съставената от ищеца и приложена по делото фактура № 163/15.03.2018 г. , както за момента на възникване задължението за плащане на възнаграждение от възложителя, така и за настъпилата погасителна давност за претендиране на същото по реда на чл.266, ал.1 ЗЗД, въведена със защитното възражение на ответника. Посочено е, че уговорката за съставяне на фактура не е елемент на договора за изработка, нито е относима към приемане на изработеното, а касае единствено съответно данъчно задължение, различно от задължението за престиране на възнаграждението за изпълнената работа по договор за изработка.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че поставеният от касатора въпрос, макар и непрецизно формулиран, обосновава общото основание за достъп до касация, съгласно критериите, задължително разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно по отношение на същия се явява поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираното от касатора, като илюстриращо твърдяното противоречие решение № 17 от 01.03.1974 г., по гр.д.№ 93/1973 г. на ОСГК на ВС е въобще неотносимо, доколкото касае приложението на чл.90 ЗЗД и началния момент на общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД при сключен под отлагателно условие предварителен договор – прехвърляне собствеността на конкретен недвижим имот, в подлежаща на строеж сграда. Поради това и приетото от ОСГК на ВС, че при задължения под отлагателно условие, каквито не са поетите от възложителя по процесния договор, погасителната давност за вземането на кредитора започва да тече от момента, в който условието настъпи( сградата е завършена), е неприложимо към разглеждания случай.
С решение № 103 от 08.10.2009г., по т.д.№ 68/2009 г. на І т.о. е прието, че давността, съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, като това правило се прилага при зачитане конкретните договорености между съконтрахентите, свързани с настъпване на изискуемостта. Затова и в хипотезата, когато неустойката е с модалитети – условие, срок и пр., изискуемостта на вземането за неустойка настъпва в съответствие с последните.С тази практика, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, въззивният съд се е съобразил, като е обсъдил както конкретната договорна клауза на чл.5, така и момента на приемане на изработеното и въз основа на съвкупната преценка на същите е установил и изискуемостта на вземането за възнаграждение.
Отделен в тази вр. е въпросът, че сама по себе си данъчната фактура не е отлагателно условие по см. на закона, обуславящо настъпване изискуемостта на задължението на възложителя по договор за изработка.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, следва да бъде уважено своевременното направеното от ответната по касационната жалба страна искане за деловодни разноски. Последните, съгласно приложения списък по чл. 80 ГПК, възлизат на сумата 2500 лв, изплатено в брой, съгласно договор за правна защита и съдействие серия Я№ 78946 и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд № 32 от 18.04.2019 г., по в.т.д.№ 43/2019 г.
ОСЪЖДА ЕТ „М. –М. Й.” с ЕИК[ЕИК] да заплати на „Полисстрой” ЕООД с ЕИК[ЕИК] сумата от 2500 лв. деловодни разноски за настоящото производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: