ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 142
София, 02.03.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3838 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат И.Д. като процесуален представител на „Вюрдигес Алтерн” ЕООД Варна срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд от 21.V.2019г. по в.гр.д. № 271/2019г.
Ответницата по жалбата В. И. Б. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат А.П. е заела становище, че не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение, поправено с решение от 16.VІІІ.2019г., ВОС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на РС Варна от 26.ХІ.2018г. по гр.д. № 857/2018г. в осъдителната му част за над 3421.56 евро до 5336.40 евро, представляващи разлика между изплатеното и дължимото брутно трудово възнаграждение, и частично за присъдените разноски, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от В. Б. срещу дружеството иск по чл.128 т.2 КТ за посочената разлика и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 3421.56 евро.
Съдът е приел за установено следното от фактическа страна: страните са били в трудово правоотношение по договор от 20.ІІ.2015г. за работа на ищцата като домашен помощник за дейности, посочени в договора и длъжностна характеристика, за срок 6 месеца, считано от 01.ІІІ.2015г., срещу 900 евро месечно възнаграждение; със заповед от 20.ІІ.2015г. ищцата е командирована в Германия за работа при семейство Холендер от 28.ІІІ. до 30.VІІІ.2015г.; заповедта не съдържа конкретни финансови условия съобразно изискванията на чл.5 ал.3 от НСКСЧ при командироване по чл.121 ал.3 /отм./ КТ – продължителност на работния ден, размера на междудневната и седмичната почивки, почивките в работния ден, размера на платения годишен отпуск, на трудовото възнаграждение, заплащането на извънредния труд, условията на труд; допуснати са гласни доказателства за установяване времетраенето, характера и начина на извършване на работата в срока за командироване, за начина на договаряне с клиентите и попълваните документи, в т.ч. св.Н. – упражнявала същата дейност при същото семейство преди ищцата, според която работното време е 8 часа, но активната работа е около 3-4 часа, с право на един почивен ден в седмицата. Прието е, че събраните доказателства обосновават извод за частична основателност на предявения иск – за разликата между дължимо и неплатено възнаграждение за положен труд, съобразено с установеното в държава от ЕС на основание чл.121 ал.3 /отм./ КТ. Съдът е съобразил минималната работна ставка 8.50 евро на час, въведена със Закона за минималната работна заплата в Германия, в сила от 01.І.2015г., и въз основа на заключение на ССЕ е приел, че размерът на минималното брутно трудово възнаграждение за процесния период при 8 часов работен ден при шестдневна работна седмица е 8976 евро, като дължимата и незаплатена част от тях е в размер на присъдената сума.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви по всички възражения на страните, да обсъди събраните доказателства, да направи преценка на всички правно релевантни факти и да отрази кои факти и въз основа на кои доказателства счита за установени, а други за неустановени, в противоречие с практиката на ВКС /съдът приел, че не следва да обсъжда всички възражения, доводи, факти и доказателства, липсвал анализ на доказателствата и не можело да се направи преценка въз основа на какво съдът достигнал до извод, че се дължи възнаграждение за шестдневна работна седмица и 8 часов работен ден, което се следвало, тъй като не само нямало допълнително споразумение, а въобще нямало трудов договор между страните/. В противоречие с практиката на ВКС бил разрешен и въпросът „следва ли се присъждане като част от брутното трудово възнаграждение и на сумата, дължима за данък общ доход и за осигурителни вноски или тази сума следва да се приспадне от общо начисленото брутно трудово възнаграждение”.
ВКС намира, че така поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване.
По първия въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената практика на ВКС /решения по гр.д. №1377/2017г. ІІ ГО, по гр.д. № 4265/2014г. ІV ГО и по гр.д. № 4750/2014г. ІV ГО/, като е подложил на преценка събраните по делото доказателства, в т.ч. свидетелските показания относно продължителността на работния ден и работната седмица, приемайки въз основа на тях при липса на други доказателства в тази насока, че продължителността на работното време е съответно осем часа и шест дни. Следва да се посочи несъстоятелността на твърдението на касатора за липса на трудов договор между страните предвид влязлото в сила първоинстанционно решение поради необжалването му в частта, с която е прието за установено съществуването помежду им на такова правоотношение, възникнало със сключването на процесния договор. Освен това, въззивният съд е счел, че извън предмета на доказване са обстоятелства, наведени за първи път пред него, че пътни, дневни и квартирни пари са част от получаваното възнаграждение на командирования в държава от ЕС, поради което те не се дължат от командироващия, който извод не е относим към претенцията по чл.128 КТ, а към претенцията по чл.215 КТ, решението във връзка с която не е обжалвано пред настоящата инстанция и не е предмет на касационното производство.
По втория поставен от касатора въпрос не е налице противоречие със сочената практика на ВКС по гр.д. № 6134/2014г. ІІІ ГО, според която работникът не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, но за да се съберат тези публични държавни вземания е необходимо в решението да е посочено дали се присъжда брутно трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащането на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното възнаграждение на дължимите данък и осигурителни вноски. В съответствие с тази практика въззивният съд е присъдил процесната сума /потвърждавайки с решението по чл.247 ГПК първоинстанционното в тази му част/, посочвайки, че тя представлява разликата между заплатеното и дължимото месечно брутно трудово възнаграждение.
По изложените съображения се налага извод, че не са налице предвидените в закона /чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ и твърдяни от касатора основания, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени 500лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 04.ІХ.2019г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, ІV състав, № 626 от 21.V.2019г. по в.гр.д № 271/2019г.
ОСЪЖДА „ВЮРДИГЕС АЛТЕРН” ЕООД Варна да заплати на В. И. Б. от [населено място] 500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: