1
3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
гр.София, 02.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 523/ 2020 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е образувано по частна касационна жалба на В. Н. Н. срещу определение на Бургаски окръжен съд № 2517 от 20.12.2019 г. по ч.гр.д.№ 1848/ 2019 г., с което е потвърдено разпореждане на Бургаски районен съд от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 1088/ 2016 г. и по този начин е върната въззивната жалба, подадена от частния жалбоподател против решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 1088/ 2016 г., върната е частната му жалба против определение по същото дело от 17.07.2018 г. и е върната частната му жалба против определение от 21.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 71/ 2018 г. на Бургаски апелативен съд.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно както първоинстанционният, така и въззивният съд отхвърлили искането му за освобождаване от задължението за плащане на дължими в производството държавни такси. Според него били налице всички предвидени в процесуалния закон предпоставки за уважаване на това искане. Оспорва и мотивите на въззивния съд, че злоупотребява с процесуални правна, поддържайки доводите си, че непосочването от страна на районния съд на номер на делото, по което е постановил обжалваем акт, представлява отказ от правосъдие. Затова моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спорния предмет, като обсъди всички оплаквания в жалбата и посочи на какво основание ги счита за основателни или не и с приложението на чл.272 ГПК. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.
Въззивният съд е установил, че производството по делото било образувано по искова молба на М. К. Г. против В. Н. Н., предявени били за разглеждане искове по чл.19 ал.3 ЗЗД. С решение от 04.11.2016 г. по гр.д.№ 1088/ 2016 г. първоинстанционният Бургаски районен съд уважил исковете. На 01.12.2016 г. срещу решението била депозирана въззивна жалба (именована „молба“), която съдът оставил без движение за внасяне на държавна такса. Жалбоподателят поискал предоставяне на правна помощ и освобождаване от задължението за внасяне на такси, като с определение № 97/ 21.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 71/ 2018 г. на Бургаски апелативен съд тези му искания били окончателно отхвърлени. В изпълнение на дадените му с това определение указания първоинстанционният съд оставил въззивната жалба на ответника срещу решението от 04.11.2016 г. без движение с указание за внасяне на държавна такса и след като тези указания не били изпълнени, с разпореждане от 23.07.2019 г. въззивната жалба била върната. Въззивният съд посочил, че това разпореждане е правилно, защото макар сроковете за обжалване да се прекъсват с подаване на молба за правна помощ, този ефект настъпва само еднократно, съгласно чл.259 ал.4 ГПК. След като молбите на въззивника за предоставяне на правна помощ и освобождаване от държавни такси не са били уважени, тези срокове вече не са били прекъсвани и при невнасяне на таксата въззивната жалба подлежала на връщане. Правилно била върната и депозираната от В. Н. частна жалба против определение № 97/ 21.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 71/ 2018 г. на Бургаски апелативен съд, което не подлежало на съдебен контрол от по-горна инстанция. За правилно било счетено и разпореждането за връщане на частната жалба на въззивника срещу актове за отказ за предоставяне на правна помощ по делото и за връщане на жалби срещу такива актове. Въззивният съд посочил, че щом ответникът е получил през 2015 г. сумата от 50 000 евро като част от цената на имота, който се е задължил да продаде на ищеца, не е основателно да бъде освобождаван от заплащане на държавни такси по делото. По този въпрос различни съдебни състави се произнасяли многократно в този смисъл и нямало промяна във фактите по делото, за да бъде дадено различно разрешение. За неоснователно било счетено и оплакването, че е налице отказ от правосъдие, защото първоинстанционният съд не указал на ответника кой е номерът на делото, по което е постановено връщане на въззивната жалба и следващи частни жалби. Въззивният съд посочил, че ответникът е подал множество молби и жалби, в който сам е посочил номера на делото, поради което правата му не били нарушени, а напротив, той злоупотребявал с тях.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният процесуалноправен въпрос по приложението на чл.272 ГПК не обуславя обжалваното определение. Въззивният съд не е препратил по реда на чл.272 ГПК към обжалвания пред него първоинстанционен съдебен акт, а е направил собствени фактически констатации и е изложил собствени правни съображения по доводите в частната жалба. Затова въпросът дали би било налице нарушение, ако въззивният съд извърши препращане по чл.272 ГПК, без да изложи собствени мотиви, не е относим към процесуалноправните разрешения в обжалвания акт.
Въпросите свързани със задълженията на въззивния съд като инстанция по същество на спора са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение имат въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща неправила практика. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а практиката по прилагането му – установена, като не е налице необходимост от осъвременяването или промяната й. Според тази практика въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Бургаски окръжен съд № 2517 от 20.12.2019 г. по ч.гр.д.№ 1848/ 2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: