1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 172
гр.София, 13.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
единадесети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4491/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Национален дворец на културата – Конгресен център София” ЕАД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3963 от 30.06.2019 г. по гр.д.№ 11379/ 2018 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 42274/ 2013 г., по предявения от И. М. П. против жалбоподателя иск, квалифициран по чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.222 ал.3 КТ, е признато за установено, че „Национален дворец на културата – Конгресен център София” ЕАД дължи на И. М. П. сумата 7 809,20 лв, – обезщетение при пенсиониране с падеж по споразумение № С-474/ 04.10.2011 г. месеци февруари, март, април и май 2013 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 28035/ 2013 г. на Софийски районен съд.
В изложението на жалбоподателя по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване са формулирани процесуалноправните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в решението си по всички дадени указания от ВКС по реда на чл.294 ал.1 изр.2 ГПК?” и „Длъжен ли е, когато обосновава решението си на свидетелски показания, дадени от брачен партньор на страна по делото и в полза на същата тази страна, съдът да подходи с критичност и да обоснове, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му?”. Жалбоподателят счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Ответната страна И. М. П. оспорва жалбата като недопустима с оглед цената на иска, тъй като сумата 7 809,20 лв представлява сбор от четири задължения по 1952,30 лв, всяко от които е под 5 000 лв. Евентуално оспорва наличието на основания за достъп до касационен контрол, като поддържа, че поставените правни въпроси са неотносими към правните разрешения на въззивния съд. Според него касаторът е обвързвал искането си за допускане на касационния контрол с необходимост от проверка на доказателствата, фактическите констатации и мотивите на съда по същество, което счита за недопустимо в производството по чл.288 ГПК. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна възразява, че цената на предявения иск като цяло надхвърля 5 000 лв, но касае четири отделни вземания, всяко от които с цена под 5 000 лв. Вземането е едно – обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение след като работникът е придобил право на пенсия – а обстоятелството, че страните са договорили разсроченото му плащане и че се претендират част от дължимите вноски, не променя неговото естество. Показателен в това отношение е и фактът, че делото вече е било разгледано веднъж от касационния съд, който тогава е бил сезиран от ищеца, без същият да е правил каквито и да е възражения срещу допустимостта на собствената си касационна жалба. Не е възможно достъпът до касационен контрол да е изключен според това коя от двете срещупоставени страни е подала касационната жалба, критериите за изключения от обхвата на касационното обжалване са изцяло обективни (според цената на иска и според естеството на предмета на делото).
Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно.
За да уважи предявения иск, въззивният съд, в изпълнение на указанията в отменително решение на Върховен касационен съд, ІV г.о. по гр.д.№ 2162/ 2017 г., е разпределил доказателствената тежест и е допуснал доказателствените искания на ищеца: за назначаване на съдебно-икономическа експертиза и за събиране на гласни доказателства. В решението си е приел за установено, че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, прекратено на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, считано от 01.05.2011 г., след като ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заповедта за уволнение ответникът наредил в полза на служителя да бъде изплатено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ и чл.49 от действащия в предприятието колективен трудов договор (К.) от 01.12.2009 г. в размер на брутното му трудово възнаграждение за 20 месеца. Във фиша за заплати за месец април 2011 г. на ищеца било начислено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер 41 985 лв, изчислено въз основа на брутно трудово възнаграждение от 2 099,25 лв (1 350 лв. основна заплата и 749,25 лв. допълнително възнаграждение за прослужени години). На 04.10.2011 г. страните сключили споразумение с № С-474/ 04.10.2011 г., в т.1 от което било посочено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 39 046 лв. – обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 К.. В т.2 страните уредили начина на изплащане на така установеното задължение – на равни месечни вноски от по 1 952,30 лева всяка, платими на 10-то число от месеца за периода от 10.10.2011 г. до 10.05.2013 г. Съгласно приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, първото плащане на обезщетението станало на 10.10.2011 г. (при сключване на споразумението от 04.10.2011 г.), а последното плащане било извършено на 10.05.2012 г., като на ищеца били заплатени общо 16 312,50 лв. Дължимите за месеци февруари, март, април и май 2013 г. вноски не били платени. Въззивният съд посочил, че основният спор по фактите между страните е дали ищецът се е присъединил към действащия в предприятието на ответника К.. Приел, че такова присъединяване е извършено с писмено заявление от 11.01.2010 г., върху което било изписано „Получено 12.01.2010 г”, последвано от подпис. Отхвърлил възраженията на ответника за датата на съставяне на заявлението и достигането му до адресата въз основа на показанията на съпругата на ищеца, които счел за правдиви и обективно дадени. Според тези показания ищецът предал заявлението на лице, заемало длъжността секретар на заместник – генералния директор към Техническата дирекция на посочената в него дата. Съдът отхвърлил доводите на ответника относно достоверността на тези показания (като дадени от съпруг на страна и в нейна полза), като посочил, че в тяхна подкрепа са писмени доказателства по делото (заповедта, с която е разпоредено на ищеца да бъде изплатено обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 20 месеца и отразяването на това задължение в издадения от работодателя фиш за заплата за месец април 2011 г). Тези документи обосновавали извод, че заявлението е стигнало до работодателя, щом същият е признал приложимостта на К. в отношенията си с ищеца, а впоследствие волята му била възпроизведена и в сключеното на 04.10.2011 г. споразумение. При наличие на задължение и липса на спор между страните, че ответникът не го е изпълнил, съдът намерил иска за установяване на съществуването на това задължение за основателен.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставените процесуалноправни въпроси обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Съгласно тази практика, въззивният съд е длъжен да съобрази всички дадени указания от ВКС по реда на чл.294 ал.1 изр.2 ГПК, когато касаят приложението на закона. Когато съобразявайки се с дадените му указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, при новото разглеждане на делото въззивният съд събере нови доказателства, той следва да ги прецени в съвкупност с вече събраните преди това доказателства по делото – по свое вътрешно убеждение. Ако при тази преценка въззивният съд приеме за установени нови правно-релевантни обстоятелства, които променят фактическата обстановка по делото, той пак е длъжен да се съобрази с дадените му от ВКС задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон. Съобразявайки се с тях, при новото разглеждане на делото въззивният съд може да достигне както до същите изводи по материалноправния спор по делото, така и до други материалноправни изводи, които са обусловени от променената с новоустановените обстоятелства фактическа обстановка по делото (срв. решение № 378/ 15.01.2016 г. по гр.д.№ 1629/ 2015 г., ІV г.о.). Когато основава решението си на свидетелски показания, дадени от заинтересовано лице, съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му (решение № 131/ 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/ 2013 г., ІV г.о.). Това е съобразено при постановяване на обжалваното решение, поради което не са налице претендираните основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд 3963 от 30.06.2019 г. по гр.д.№ 11379/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: