О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
гр. София, 19.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 606 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Й. Г. С. срещу решение № 1131/09.10.2019г. по в. гр. дело № 2080/2019г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 2567/19.06.2019г. по гр. дело № 19721/2018г. на Пловдивски районен съд, с което е уважен предявеният по реда на Глава 25, чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК от В. Г. Г. срещу касатора иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД за опразване и предаване на нает недвижим имот с кадастрален идентификатор ………………, представляващ втори жилищен етаж от двуетажна сграда, находящ се в [населено място], [улица], ет. , ведно с 1/2 ид.част от общото избено помещение, 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и 1/2 ид.ч. от поземления имот, в който е изградена, като е реализирана и отговорността на ответника за съдебни разноски пред двете съдебни инстанции.
Касаторът – ответникът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че ищецът не е собственик на процесния недвижим имот, поради което предявеният облигационен иск е неоснователен. Поддържа, че въззивният съд в нарушение на процесуалните правила не е разгледал предявените възражения, че собственик на недвижимия имот е самата тя, тъй като сключените сделки с предмет – процесния имот – договора за продажба с приобретател – ищеца и договора за наем между страните са симулативни. Навежда, че в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, съдът е отказал да спре производството по делото, въпреки наличието на данни за престъпни обстоятелства, от значение за изхода на спора.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдът, при направено възражение от ответника за собственост върху процесния имот като правно основание за оставането в имота, да събира доказателства не само за предявения от ищеца иск за предаване на владението, но и за насрещните направени от ответника възражения срещу иска?“; 2. „Представлява ли нарушение на принципа на дирене на обективната истина отказът на съда да спре гражданското производство по делото на основание чл. 229 ГПК – наличие на престъпление, обуславящо изхода на настоящия спор?“ и 3. „Следва ли да се прогласи за нищожна покупко-продажбата на процесния недвижим имот, щом прехвърлянето на имота в полза на ищеца е извършено само и единствено с цел обезпечаване на предоставен заем в полза на ответницата?“; В приложното поле на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол поради очевидната му неправилност.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – В. Г. Г. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, поради което е допустима. Не са налице обаче поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Предявеният иск е с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, разгледан по реда на Глава 25, чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК.
Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното съдебно решение, е приел за установено по делото наличието на облигационна връзка между ищеца и ответницата, произтичаща от валидно сключен договор за наем на процесния недвижим имот от 01.08.2012г., по силата на който ищецът Г. е предоставил на ответницата С. за временно възмездно ползване процесния имот – етаж от къща в [населено място], срещу задължението за плащане на определена наемна цена. Счел е, че след изтичане на уговорения едногодишен срок, договорът се е трансформирал по силата на чл. 238 ЗЗД в безсрочен, поради което е подлежал на прекратяване с едномесечно писмено предизвестие, каквото съставлява настоящата искова молба за опразване на наетото жилище /предходната покана, връчена на С. чрез ЧСИ П. И., не е породила действие, доколкото съдебният изпълнител разполага с правомощие да удостоверява връчване единствено по образуваните пред него изпълнителни дела, или при изрично възлагане от съда, но не и по принцип/. С оглед доказаното прекратяване на наемното правоотношение и установеното по делото чрез свидетелски показания неизпълнение на задължението на наемателя да освободи и предаде процесния недвижим имот, Пловдивски окръжен съд е намерил предявеният по реда на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД за основателен.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираните в изложението към касационната жалба на ответника въпроси, не са разглеждани от въззивния съд, поради което не се явяват обуславящи за изхода на спора, а част от тях представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не биха могли да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби.
Макар да не е осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото липсва правен въпрос от значение за изхода по конкретния правен спор, за пълнота следва да бъде посочено, че не е осъществено и релевираното от касатора допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно константната съдебна практика, базирана на ясната и безпротиворечива разпоредба на чл. 314, ал. 3 ГПК, по облигационни искове за опразване на наети помещения с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на Глава 25 ГПК, не се допускат възражения за собственост и за извършени подобрения. Други висящи искови производства между страните по искове за собствеността на имота или за недействителност на придобивното основание за ищеца, респективно за недействителност на наемния договор, основана на възражения, изведени от твърдяно право на собственост върху наетия имот, нямат и преюдициално значение спрямо иска за опразване по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Ищецът по настоящото дело извежда активната си материалноправна легитимация от качеството си на наемодател по процесния договор за наем, който при прекратяване на последния договор има право да иска връщане на държането на наетата вещ. Възраженията на ответницата срещу иска се изчерпват единствено с твърденията, че тя владее процесното жилище в качеството си на негов собственик, тъй като договорът за продажба на това жилище, от който черпи права ищецът, е недействителен съгласно чл. 152 ЗЗД, а поради това, че ищецът не е бил собственик на имота към момента на сключване на процесния договор за наем, последният също е недействителен. Такива възражения е недопустимо да се разглеждат по искове с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на Глава 25, чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, по силата на изричната норма на чл. 314, ал. 3 ГПК, тъй като противното би обезмислило бързината на производството. Освен това дори да бяха налични висящи производства между страните по искове за собственост върху процесното жилище или за недействителност на придобивното основание на ищеца за същото жилище, не биха били налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на бързото производство, тъй като освен, че липсва връзка на преюдициалност между тях и иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, по този начин би се допуснало заобикаляне на императивната забрана на чл. 314, ал. 3 ГПК. Същото е относимо и към евентуални предпоставки по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. В горепосочения смисъл са постановените определение №478/28.08.2017г. по гр.д. № 766/2017г. на II т.о. на ВКС, решение №118/02.06.2017г. по гр.д. № 3769/2016г. на ВКС на IV г.о., определение № 1510 от 04.11.2009г. по гр.д. № 1550/2009г. на ІV г.о. на ВКС и др., с които въззивният съд се е съобразил. Наличието на ясна правна норма /чл. 314, ал. 3 ГПК/ и на безпротиворечива съдебна практика по приложението й, ненуждаеща се от осъвременяване, изключва осъществяването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Доколкото касаторът не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и от изложените обстоятелства за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на съдебно решение, не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сумата 1 000 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1131/09.10.2019г. по в. гр. дело № 2080/2019г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение .
ОСЪЖДА Й. Г. С., ЕГН: [ЕГН], да заплати на В. Г. Г., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 000 лв. /хиляда лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.