О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
София, 31.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети март, две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: БОЙКА СТОИЛОВА
Членове: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4153 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на А. Ф. Ф. чрез адвокат И. Н. от АК-София срещу решение № 3433/13.05.2019 г. по в.гр.д. № 4307/2017 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 02.02.2017 г. по гр.д. № 28889/2015 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявения иск на основание чл.135 ЗЗД да се обяви за относително недействителен спрямо М. Б. Ц., договора за дарение на ? ид.част от апартамент в София, с нот. акт /№/, сключен между Н. М. Ф. и А. Ф. Ф. и дарените Ф. А. Ф. и Я. А. Ф., по отношение на разпоредената от А. Ф. Ф. 1/8 идеална част.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване поради нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, както и че липсва произнасяне по въпроса за законовите основания, определящи ищеца като кредитор по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД и правата на третите лица, придобили имота преди да се легитимира като кредитор.
От М. Б. Ц. чрез адвокат Ц. П. от АК-София е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради липсата на поставен правен въпрос.
Въззивният съд е приел, че ищецът по делото е установил качеството си на кредитор на А. Ф. Ф., което произтича от сключен между тях договор за заем от 26.06.2008 г. и се потвърждава с влязло в сила решение от м.декември 2012 г. по гр.д. № 49688/2010 г. на СРС. Съдът е установил, че дълга не е погасен, поради което ответниците са били наясно, че разпоредителната сделка намалява имуществото на длъжника и правните възможности на кредитора да се удовлетвори от това имущество. Възприето е становището в практиката на ВКС, че всеки правен и фактически акт, с който се намалява имуществото на длъжника, засяга правата на кредитора и го уврежда. Възражението на ответника, че независимо от разпореждането с имота, той притежава и друго имущество, е отхвърлено като неоснователно, тъй като в производството по чл.135 ЗЗД е без значение дали длъжникът притежава друго имущество, ако вземането не е било удовлетворено. Според мотивите на съда, след като са установени по делото материалните предпоставки в хипотезата на чл.135 ЗЗД, предявения иск е основателен.
При проверка на предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обжалваното решение е постановеното от надлежен съдебен състав и в рамките на предоставената от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Доводите за недопустимост на въззивното решение също са неоснователни, тъй като в съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 431/20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ІІІ г.о., решение № 388/02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г. на IV г.о. и ТР № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК, се приема, че съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените в исковата молба фактически обстоятелства и петитум, служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. В случая, касаторът твърди, че пороците на въззивното решение обуславят неговата недопустимост, без да излага конкретни съображения, но по делото липсват нарушения на съдопроизводствените правила, във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, доколкото съдът се е произнесъл в рамките на заявената искова претенция. Предвид изложените съображения, не може да се приеме, че обжалваното решение е процесуално недопустимо.
Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност, тъй като липсва нарушение на основните принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане. Мотивите на решението съдържат конкретната преценка на съда за установените по делото факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не е налице и явна необоснованост на съдебния акт. Липса нарушение на императивни правни норми от материалния или процесуалния закон, въз основа на които да се приеме, че при решаването на конкретния правен спор се засяга търсената от страните защита, с оглед на което не може да се приеме, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
При проверка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и основание по чл.280, ал.1 ГПК поради следното: Съгласно дадените разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето на въззивния съд по материалноправен въпрос или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора, обуславя правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК, касаторът извежда не поставя въпрос, а твърди, че липсва произнасяне по въпрос от значение за изхода на делото, т.е. не е поставен правен въпрос, а оплакванията за липсата на произнасяне, по своята същност представляват доводи за нарушение на материалния закон по чл.281, т.3 ГПК. В случая, въззивният съд е обсъдил релевантните за спора обстоятелства и въз основа на тях е приел, че след като ищецът е придобил качеството кредитор по отношение на ответниците по делото, всяко последващо разпореждане с имущество на длъжника, което затруднява или осуетява реализиране на вземането срещу него, уврежда интересите на кредитора, без значение дали длъжникът притежава и друго имущество, от което той може да се удовлетвори. Тези изводи на въззивната инстанция са изцяло в съответствие със съдебната практика на ВКС – напр. решение № 320/05.11.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1379/2012 г., ІV г.о. решение № 456/25.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1294/2009 г., ІV г.о. и решение № 552/15.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 171/2009 г., ІV г.о., в което се приема, че с иска по чл.135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка, тъй като след уважаване на иска увреждащата сделка ще се счита несъществуваща единствено по отношение на него и само с оглед на това негово качество, което може да отпадне, ако вземането е погасено чрез плащане. П. иск има за цел да охранява интересите на кредитора и само по отношение на него прехвърленото имущество остава в патримониума на длъжника, тъй като цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на неговите кредитори според чл.133 ЗЗД.
От М. Б. Ц. чрез адвокат Ц. П. от АК-София са поискани разноски за адвокатско възнаграждение, но при липсата на доказателства за изплащането им, съдът не присъжда разноски пред настоящата инстанция.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3433 от 13.05.2019 г. по в.гр.д. № 4307/2017 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.