1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
София, 07.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело № 3881/2019 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 288 ГПК.
„Прокредит банк България“ ЕАД , трето лице помагач на ответницата Х. А. М., е обжалвала въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 109 от 03.07.2019г. по гр.д.№ 310/2019г..
Ответницата Х. А. М., подпомагана страна, е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касационното обжалване следва да се допусне.
Ответниците Т. Ж. Д. и П. Д. И. са подали писмен отговор чрез процесуалния представител адв. Е.Х., в който изразяват становище, че не следва да се допуска касационно обжалване, обосновано с правилността на съдебния акт.
Касационната жалба е подадена в срок от легитимирана страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключение по чл.280 ал.3 ГПК предвид предмета на делото – установителен иск за собственост, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение Сливенският окръжен съд е потвърдил решението на Сливенския районен съд №321/20.03.2019г. по гр.д. № 4709/2018г., с което е признато за установено по отношение на Х. А. М., че Т. Ж. Д. и П. Д. И. са собственици на сграда с идентификатор ….. по КК на [населено място], на два етажа, със застроена площ 65 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица] при квоти от правото на собственост за ищците съответно 3/4 ид.ч. и 1/4 ид.ч. като производството е проведено при участието на трето лице-помагач на страната на ответницата – „П. банк България“ ЕАД, [населено място].
Въззивният съд е приел, че процесната постройка не е представлявала самостоятелен обект към момента на одобряване на архитектурния проект за изграждането й през 1997г., към момента на сключване на договора за продажба, оформен с нот.акт н.а. № ….., т. ….., д. № …../11.10.2004г. и към учредяване на договорната ипотека по нот.акт № ….., т. ….., д. № …../18.12.2010г. Двата етажа на тази пристройка нямат пряка връзка помежду си, достъпът до втория етаж се осъществява чрез преминаване през старата жилищна сграда, а единственият достъп до сутерена на старата жилищна сграда е от коридора на първия етаж на пристройката. Пристройка е функционално свързана със съществувалата до изграждането й сграда и всички заедно образуват едно многостайно жилище. Същевременно според въззивния съд пристройката не може да се обособи като самостоятелно жилище, поради невъзможността да възникнат два отделни самостоятелни обекта – основната сграда би останала без кухня, баня и тоалетна и ВиК инсталация и не би отговаряла на строителните правила и норми за самостоятелно жилище. В обобщение съдът е заключил, че предметът на договора за продажба от 11.10.2004г. е бил невъзможен по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Невъзможността на предмета на продажбата води до нищожност на договора и сделката не е предизвикала вещно-транслативния си ефект. Имотът е в патримониума на продавачите и към момента правото на собственост принадлежи на Т. Ж. Д. лично и като наследница на Д. И. Д. и на П. Д. И., придобит от нея по наследство от същия наследодател в съотношение съответно 3/4 ид.ч. и 1/4 ид.ч.
При тези мотиви на въззивния съд , правният въпрос, който поставя касаторът :“Нищожно ли е разпореждане с реална част от жилищна сграда ако с оглед приложимите законови изисквания не могат да се обособят две самостоятелни жилища, но е възможно да се обособят два самостоятелни обекта, единият от които да е жилищен, а другият друг вид самостоятелен обект“ не обуславя приложното поле на чл. 280 ал.2 ГПК защото въпросът не е разглеждан от съда в този аспект и по делото няма доказателства за възможността за обособяване на нежилищен обект от двете постройки. Стъпвайки на разясненията, дадени в ТР № 3/2014г. на ВКС, ОСГК , в което се приема, както правилно посочва касаторът, че не са нищожни сделки с реална част от имот, когато фактически и правно съществува възможност тази част да се обособи като самостоятелен обект, въззивният съд е приел, че е налице неотстранима фактическа, а оттам – и правна пречка, за обособяването на пристройката в самостоятелен жилищен обект, тъй като при отделянето й , основната , жилищна сграда няма да притежава техническите характеристика за самостоятелен обект.
Тезата на касатора е, че невъзможността на предмета по смисъла на чл. 26 ал.2 ЗЗД не трябва да се свързва непременно с невъзможността да бъдат обособени самостоятелни обекти с еднакво предназначение, която се обосновава с мотивите на посоченото тълкувателно решение, че за валидно прехвърляне на реална част от жилище или друг обект е необходимо прехвърляната част и останалата част да съответстват на техническите правила и норми за самостоятелен обект без непременно те да са от един вид. В случая обаче въззивният съд е мотивирал подробно невъзможността на предмета на договора за продажба, сключен с нот.акт № …../2004г., с несамостоятелността на основната жилищна сграда, към която е изградена пристройката, за да обоснове невъзможността за разделянето на двете сгради. Ето защо в мотивите на решението липсва обсъждане на поставения като основание за достъп до касация правен въпрос за възможността за обособяване на пристройката като различен по предназначение обект. Тук за яснота следва да се посочи, че според допълнителното заключение на вещото лице за обособяването на пристройката като самостоятелен обект /жилище или друг вид/ е необходимо или конструктивни промени на сградата или изграждане на нова стълбищна клетка отвън на пристройката, като и за двата варианта се изисква съгласие на ищците като собственици на дворното място и на съществувалата първоначално постройка, каквото очевидно те отказват да дадат след като са предявили собственически иск, основанието на който е нищожността на продажбата на реална, несамостоятелна част от сградата.
Правният въпрос: „Кои са характеристиките, които определят една вещ като главна по смисъла на чл. 98 ЗС и може ли пристройка да бъде главна вещ, когато тя обслужва потребността, за която е създадена цялата сграда“, също не е обуславящ за делото, защото в случая решаването на въпроса за валидността на договора за продажба предмет на нот.акт № …../2004г. не се състои в определянето на главната и второстепенната вещ, а във възможността след отделянето на продадената реална част от сграда, така че всяка от двете части да отговоря на строителните изисквания за самостоятелен обект.
По изложените съображения не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК, поради което касационната жалба н следва да се допуска за разглеждане по същество.
При този изход на спора на ответниците Т. Ж. Д. и П. Д. И. следва да се присъдят на основание чл. 78 ал.3 във вр. с ал.10 ГПК поисканите с отговора на касационната жалба разноски, които са в размер на600лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 16.09.2019г.
Воден от горното Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на въззивното решение на Сливенския окръжен съд № 109 от 03.07.2019г. по гр.д.№ 310/2019г.
Осъжда „Прокредит банк България“ ЕАД ЕИК [ЕГН] да заплати на Т. Ж. Д. и П. Д. И. сумата 600 лв. /шестстотин лева/ разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: