2
определение по гр.д.№ 4758 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
София, 10.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4758 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК, във връзка с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. Й., И. С. М., И. Б. Й., Д. Й. К., Б. Й. И., К. С. Й., Д. С. Т., Ц. С. Т., Е. Н. П., Д. З. П. и Й. З. Ц. срещу решение № 256 от 11.07.2019 г. по в.гр.д.№ 232 от 2019 г. на Пернишкия окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1278 от 23.11.2018 г. по гр.д.№ 7684 от 2017 г. на Пернишкия районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на А. Н. Н., З. Ж. М., М. Ж. Б., И. М. И., Г. В. Н., З. С. Г., К. З. Г., Н. З. Ж., Р. М. Н., Д. П. Н. и К. Г. Н. /наследници на Н., В. и Г. Н. Д./, че наследодателят на ищците Ц. П. Д. е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС през 1958 г. на следния имот: ливада с площ от 2 дка, находяща се в землищено на [населено място], общ.П., м.“В.“ при съседи: наследници на С. А. П., наследници на С. В. М., наследници на Н., Г. и В. Н. Д., представляваща сега имоти №…… и № ……… по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], общ.П..
Касаторите твърдят, че решението на Пернишкия окръжен съд е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Касаторите твърдят, че обжалваното решение противоречи на посочена от тях практиката на Върховния касационен съд /т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр.д.№ 6396 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 230 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 978 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 18 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4592 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 241 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 747 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 288 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1145 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 19 от 15.07.2019 г. по гр.д.№ 1620 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 15 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 4604 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следните въпроси:
1. Какви са правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и какви са неговите задължения при преценка на фактическия и доказателствен материал по делото ?
2. Допустимо ли е да бъде отхвърлен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ поради недоказване правото на собственост в случаите, когато е заявено възстановяване на правото на собственост върху различни имоти от наследници на различни наследодатели, което е доказано и с доказателства в административното производство- декларация, нотариален акт и други по смисъла на чл.12 ЗСПЗЗ, както и в съдебното производство, включително и когато е установено, че възстановеният имот на наследодателите на ответниците не е идентичен с притежавания от тях имот преди колективизацията ?
3. Допустимо ли е съдебното решение по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в хипотезите, когато описанието на спорния имот към момента на обобществяването като площ, граници и съседи е отнесен към граници по действащата карта на възстановената собственост, но не и преди създаването на ТКЗС ?
4. По какъв начин следва да се извършва анализ на показанията на свидетелите и длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени гласните доказателства с всички други доказателства по делото и с оглед доводите и възраженията на страните ?
Освен това се твърди, че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Ответниците А. Н. Н., З. Ж. М., М. Ж. Б., И. М. И., Г. В. Н., З. С. Г., К. З. Г., Н. З. Ж., Р. М. Н., Д. П. Н. и К. Г. Н. не вземат становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, което подлежи на касационно обжалване без значение цената на иска на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Касационното обжалване на решението на Пeрнишкия окръжен съд обаче не следва да се допуска по следните съображения: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел, че ищците, чиято е била доказателствената тежест, не са доказали техният наследодателя Ц. П. Д. да е бил собственик на процесния земеделски имот към момента на неговата колективизация през 1958 г. на претендираното основание- придобивна давност през периода от 1930 г. до 1958 г. Приел е, че с оглед твърдения период на владение, съгласно чл.34 от Закона за давността /отм./ ищците е следвало да докажат недобросъвестно владение в продължение на повече от 20 години. Според съда, представеният от ищците нотариален акт № 47 от 1957 г. не установявал придобиване на процесния имот по давност, тъй като се отнасял до други имоти, различни от претендирания- имоти, находящи се в м.“Т.“ и м.“Д.“.
Съдът е обсъдил подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства. Посочил е, че кредитира показанията на разпитаните по делото свидетели, тъй като същите кореспондират с писмените доказателства и са еднопосочни, последователни и логични, а и липсват данни за евентуална заинтересованост на свидетелите. От тези показания обаче не се установявало бащата на наследодателя на ищците П. Д. /както самите ищци твърдяли/ да е установил владение върху процесната ливада в м.“В.“. Показанията на свидетелката В. П. касаели ливада в друга местност и не посочвали достатъчно ясно имота и неговите граници- нито чрез имотите на други лица, нито чрез някакви белези на местността. Според съда, обстоятелството, че наследодателят на ищците е притежавал множество имоти в землището на [населено място], обяснявало разминаванията в наименованията на местностите, посочени от свидетелката В. П.. Относно показанията на свидетеля С. Т. съдът е посочил, че този свидетел описва границите на имота, така както последния е индивидуализиран в исковата молба. Този свидетел обаче установявал единствено, че Ц. П. е косил ливада от около 1,500 дка в м.“В.“, но не и извършване на други фактически действия, които имат признаците на владението, установени в чл.302 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите /постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя/, нито периода на това владение. От единствения факт на косене на ливадата не можело да се приеме, че е налице владение, което да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.
От друга страна, от показанията на свидетелите М. П. и В. Т. пък се установявало безспорно, че наследодателите на ответниците братя Д. са закупили множество имоти в землището на [населено място]. От представения нотариален акт № 111 от 27.02.1943 г. е видно, че един от тези имоти в процесната местност „В.“ е продаден на наследодателите на ответниците от самия наследодател на ищците Ц. П.. Налице били данни и че братът на Ц. П. Д.- Т. П. Д. също е продал на наследодателите на ответниците братя Д. имот в м.“В.“.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС по поставените въпроси:
1. По първия поставен въпрос в посочената съдебна практика /т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр.д.№ 6396 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 230 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 978 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о./ е прието, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаващата, а не проверяващата правораздавателна дейност. Поради това въззивният съд трябва да направи собствени фактически и правни изводи след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да вземе отношение по доводите и възраженията на страните. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд е формирал собствени фактически и правни изводи и се е произнесъл по всички доводи във въззивната жалба. Обсъдил е и в тяхната съвкупност всички относими към спора доказателства: заключението на съдебно-техническата експертиза, писмените доказателства и свидетелските показания.
2,3. По втория и третия поставени въпроси в решение № 18 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4592 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че когато спорът за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ касае точното местоположение на претендираните за възстановяване имоти, предмет на доказване по този иск са старите реални граници на имотите и затова за установяване на собствеността е достатъчен всеки от документите, посочени в чл.12 ЗСПЗЗ. Поради това в този случай съдът не може да отхвърли иска поради недоказване на правото на собственост, а следва да формира извод относно точното местоположение на имотите и съответствието им с процесния имот. Няма противоречие на това решение на ВКС с обжалваното решение, доколкото по настоящото дело ищците не са представили нито един документ по чл.12 ЗСПЗЗ за доказване на правото на собственост на наследодателя им върху процесния имот: Както по делото, така и в материалите по преписката на ОСЗ-гр.П., която е представена в цялост по делото /листове 164 до 213 от делото на първоинстанционния съд/, няма нито нотариален акт, нито делбен протокол, нито протоколи на ТКЗС, нито извлечение от емлячен регистър, нито молба-декларация за членство в ТКЗС, нито счетоводни книги за плащане на рента, нито протоколи и решения за оземляване. Представеният нотариален акт № … от 27.08.1957 г. е за други имоти: в друга местност и с друга площ. От удостоверения на Началника на отдел „ОСКТТЗ“ към [община] и удостоверение от Кметство Р. /листове 212 и 213 от делото на Районния съд/ се установява, че за землището на [населено място] няма запазени емлячни регистри.
В решение № 241 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 747 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. има произнасяне по въпроса кога е допустим спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. По този въпрос няма противоречие на това решение на ВКС с обжалваното решение, в което също е прието, че предявеният по конкретното дело спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим.
В решение № 288 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1145 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице не само когато различни лица претендират да са собственици на един имот, но и когато се спори относно точното местоположение на имотите. В обжалваното решение по същество е прието същото- че в случая е налице спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като и ищците и ответниците спорят за един и същ имот /доколкото ОСЗ е уведомила ищците, че част от техния имот попада в два от възстановените на ответниците имоти.
В решение № 19 от 15.07.2019 г. по гр.д.№ 1620 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че всеки замеделски имот, чиято защита се търси чрез иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ следва да бъде индивидуализиран до степен, която отговаря на възстановеното с административния акт право на собственост, а крайният извод на съда следва да бъде съобразен с актуалния регулационен статут на имота, съответно с КВС или друг план. Индивидуализацията на имота според действащия план на населеното място, при липса на друга възможност за това, не касае нито редовността на исковата молба, нито надлежното упражняване на правото на иск. Приетото в обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС, доколкото въззивният съд не е приел, че исковата молба е нередовна поради ненадлежно индивидуализиране на процесния имот.
4. По четвъртия въпрос в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 15 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 4604 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че въззивният съд прави самостоятелна преценка не само на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и извежда своите фактически и правни изводи по съществото на спора, но и осъществява преценка на правната квалификация на предявените искове. Въззивният съд следва да се произнесе и по всички доводи и възражения на страните и да посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства.
В съответствие с това тълкувателно решение на ОСГК на ВКС и с посочените решения на ВКС, както бе изложено и по-горе, въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и е достигнал до свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Произнесъл се е и по всички доводи и възражения на страните. Посочил е кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. Що се отнася до правната квалификация на предявения иск, между страните не е имало спор, че е предявен иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а и от изложеното в исковата молба няма съмнение, че е предявен именно такъв иск.
В решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. , решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че не е достатъчно съдът само да преразкаже свидетелските показани, но и че следва да прецени тяхната достоверност с оглед съответствието им или противоречието с останалите събрани по делото доказателства. Следва да изложи мотиви защо възприема за достоверни показанията на едни свидетели, а показанията на други счита за недостоверни. В обжалваното решение въззивният съд е извършил такава преценка на свидетелските показания, като подробно и ясно е мотивирал кои свидетелски показания счита за достоверни и какви факти приема за установени въз основа на тези показания.
Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, Закона за собствеността и Закона за наследството, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 256 от 11.07.2019 г. по в.гр.д.№ 232 от 2019 г. на Пернишкия окръжен съд, гражданско отделение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.