Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
София, 10.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 11.03.2020 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 4181 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството e oбразувано по касационна жалба, подадена от С. И. П. срещу въззивно решение № 1766 от 12.07.2019 г. по гр.д. № 5752 /2018 г. на Софийски апелативен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която е уважен установителен иск на Т. Д. П. срещу жалбоподателката С. И. П. с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за собственост на апартамент в [населено място], на [улица], индивидуализиран в решението.
Решението на апелативния съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са уважени установителният и ревандикационният искове на Т. Д. П. срещу Д. Х. П. за същия апартамент.
Насрещната страна Т. Д. П. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за собственост на недвижим имот, за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).
Въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, след което е изложил свои мотиви за неоснователността на доводите във въззивната жалба и за правилността на изводите на първоинстанционния съд, както следва:
Ищцата твърди и доказва, че е придобила правото на собственост върху процесния апартамент по силата на сключен във формата на нотариален акт договор за дарение от 17.03.1989 г.,
Правните последици от този договор не са засегнати от правните последици на влязлото в сила решение от 1998 г. по гр.д. от 1997 г., с което е бил развален по съдебен ред (на основание чл.87,ал.3 ЗЗД) договорът за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, по силата на който праводателите на ищцата (родителите и) са придобили процесния апартамент от нейните баба и дядо, поради датата на вписване на исковата молба – 23.04.1996 г. (повече от 7 години след сделката за придобиването му от ищцата) по аргумент от разпоредбата на чл.88,ал.2 ЗЗД. Сключеният през 2009 г. последващ договор за издръжка и гледане между Т. М. П. (бабата на ищцата) и Д. П. (бащата на ищцата) не е породил желаните от страните по този договори противопоставими на ищцата последици също по аргумент от разпоредбата на чл.88,ал.2 ЗЗД, доколкото прехвърлителката на имота Т. М. П. не може да противопоставя на ищцата правните последици от развалянето на предшестващия договор за издръжка и гледане от 07.02.1986 г. Въззивникът П., като приобретател по последващ договор от 2009 г., също не разполага с противопоставими на базата на този договор права срещу ищцата по отношение на процесния имот, защото по отношение на този имот той е в положението на своя праводател.
Въззивният съд е приел също, че по делото не е установено, че жалбоподателят П. владее апартамента на валидно правно основание – придобивна давност, поради което и ревандикационният иск се явява основателен.
Както беше посочено, въззивният съд е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че по делото е установено е, че в процесния апартамент след влизане в сила на съдебното решение на 15.01.1998 г. (за разваляне на договора за издръжка и гледане, сключен с праводателите на ищцата през 1986 г., за което е прието, че не може да се противопостави на ищцата) е живяла Т. М. П. (баба на ищцата) до своята смърт на 28.04.2016 г., а след 1990 г. и нейният син Д. П. (баща и праводател на ищцата), но упражняваната от тях фактическа власт не представлява владение, а се основава на запазено в сключения с ищцата договор право на ползване, което обвързва ищцата, нейния праводател – баща и Д. П. и нейната баба Т. М. П..
Въззивният съд е добавил и следните мотиви: След като постановеното решение по конститутивния иск по чл.87,ал.3 ЗЗД има действие единствено и само между страните, участващи в това исково производство и не може да рефлектира в правната сфера на ищцата по изтъкнатата вече причина – то и е непротивопоставимо, то в отношенията между нея и прехвърлителката Т. М. П. продължава да действа учреденото в полза на прехвърлителката с първия договор за прехвърляне на правото на собственост (от 1986 г.) абсолютно вещно право на ползване, по силата на което прехвърлителката е ползвател, а ищцата гол собственик.
От събраните гласни доказателства по никакъв начин не се установява обективирано намерение от страна на Т. М. П., както и от ответниците поотделно да владеят имота за себе си, предвид обстоятелството, че развалянето на договора за издръжка и гледане (от 1986г.) е непротивопоставимо на ищцата, като тя се легитимира с нотариален акт за собственост, в който изрично е запазено пожизнено право на ползване в полза на двамата прехвърлители Х. и Т. П.. От свидетелските показания се установява единствено фактическото положение на ползване и то в рамките на упражняване на учреденото право на ползване, но не и намерение за своене на имота като свой. Д. във въззивната жалба, че такова намерение представляват сключените две разпоредителни сделки – договорът за издръжка и гледане от 2009 г. и за учредяване на договорна ипотека, е неоснователен, тъй като всяка една от тези сделки е непротивопоставима на ищцата на основание чл.88,ал.2 ЗЗД.
Въззивният съд е споделил и изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения срещу С. И. П. установителен иск за собственост по чл.124,ал.1 ГПК, поради това, че нейната прехвърлителка Е. Х. К. не е притежавала право върху 1 /6 ид.ч. от процесния апартамент на основание наследствено правоприемство, тъй като не е могла да го придобие на това основание след като наследодателят и Х. Д. П. се е разпоредил с него още преди откриване на наследството, т.е. през 1986 г. с договор за прехвърляне на правото на собственост срещу издръжка и гледане в полза на Д. П., а впоследствие същия апартамент е бил предмет на последваща разпоредителна сделка – договор за дарение в полза на ищцата, с което правото на собственост е прехвърлено и съществува и до момента, доколкото не се установява юридически факт, който да е довел до неговото погасяване. Съдът е приел, че възражението на ответника С. И. П. за придобиването на апартамента по давност е неоснователно по изложените вече съображения за неоснователност на възражението за придобивна давност на Д. П..
В изложението за допускане на касационно обжалване на жалбоподателката С. И. П. се съдържат правни въпроси, свързани с елементите на придобивната давност:
Възможността да бъде придобито по давност правото на собственост върху идеални части от наследствен имот, когато упражняващият фактическата власт наследник не е знаел, че наследодателят не е собственик на имота и е упражнявал фактическа власт при зачитане правата му от останалите наследници за период по-дълъг от 10 години;
Преценката на съдържанието на владелческите действия, като елемент от придобивната давност;
Достатъчно ли е реализиране на състава на придобивната давност реализирането на собственическо намерение на владеещия несобственик спрямо трети лица или следва да бъде демонстрирано спрямо невладеещия собственик;
Добросъвестно ли е установеното владение на наследник в случаите, когато не е знаел, че наследодателят му не е собственик; какво е значението на такава субективна добросъвестност на упражняващия фактическа власт по отношение на демонстриране на намерението за своене;
Въпросите не са обуславящи, доколкото по делото не е установено нито жалбоподателката, нито нейната праводателка Е. Х. К. (с която е сключила договор за придобиване на 1 /6 ид.ч. от процесния апартамент на 17.09. 2016 г., каквито по делото е прието, че праводателката не е притежавала) да са упражнявали фактическа власт върху процесния апартамент. По делото е установено, че в процесния апартамент след влизане в сила на съдебното решение на 15.01.1998 г. (за разваляне на договора за издръжка и гледане, сключен с праводателите на ищцата през 1986 г., за което е прието, че не може да се противопостави на ищцата) е живяла Т. М. П. (баба на ищцата) до своята смърт на 28.04.2016 г., а след 1990 г. и нейният син Д. П. (баща и праводател на ищцата), но както беше посочено, въззивният съд е изложил мотиви за това, че упражняваната от тях фактическа власт не представлява владение, а се основава на запазено в сключения с ищцата договор право на ползване, което обвързва ищцата, нейния праводател – баща и Д. П. и нейната баба Т. М. П..
Поради това единствените обуславящи въпроси са дали упражняваната по силата на запазено с договор право на ползване върху недвижим имот фактическа власт представлява владение или държане и ако представлява държане, какви действия са необходими за превръщането му във владение.
Такива въпроси не са изведени, нито по отношение на такива въпроси са обосновани допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, установени с разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 и ал.2 ГПК.
Жалбоподателят извежда и процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а фактическите изводи да основе на установените от доказателствата факти, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика въззивният съд е обсъдил всички доводи на жалбоподателката, въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства за релевантните за спора факти.
Поради изложеното не са налице предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника по касационната жалба за присъждане на направените разноски за процесуално представителство от адвокат в размер на 600 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1766 от 12.07.2019 г. по гр.д. № 5752 /2018 г. на Софийски апелативен съд, г.о..
Осъжда С. И. П. да заплати на Т. Д. П. сумата 600 (шестстотин) лева възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.