Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 10.04. 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 22.01.2020 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3291 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба на Д. П. П., срещу въззивно решение № 176 от 30.04.2019 г. по възз. гр. д. № 110 /2019 г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 529 /22.03.2017 г. по гр. д. № 7757 /2016 г. на Плевенски районен съд, с което на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на ответниците Д. П. П., Г. П. П. и К. Н. П., че ищцата В. Д. П. е собственик на ПИ (поземлен имот) № …. , с площ от 710 кв.м., заедно с построените в него жилищна сграда, двуетажна стопанска сграда и външна тоалетна, който заедно с ПИ № ….. е урегулиран в УПИ – …., …., в кв. ….. по плана на [населено място], и е осъдил Д. П. П., Г. П. П. и К. Н. П. да предадат на В. Д. П. владението върху 184 кв.м. намиращи се в югоизточната част на ПИ с № …., индивидуализирана в решението.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна В. Д. П. не е подала отговор на касационната жалба.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за защита на собственост на недвижим имот, за който след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна на предходно въззивно решение № 279 от 13.07.2017 г. по възз. гр.д. № 403 /2017 г., на ОС Плевен с решение № 155 от 18.02.2019 г. по гр.д. № 4623 /2017 г., първо гражданско отделение на ВКС и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд поради съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост: въззивният съд не е изложил мотиви на какво основание приема, че ищцата е изгубила правото си на собственост върху частта от имота, съответстваща на бивш имот пл.н. ….; делото е върнато за ново разглеждане с указание, че от 1964 г. имотите са в регулация и за тях са отредени парцели, което предполага възражението на ответницата за придобиване по давност да бъде преценявано в съответствие с разпоредбите на чл.56 З. (отм.) и чл.200 от ЗУТ.
Воден от задължителните указания, дадени с отменителното решение на ВКС, новият състав на въззивния съд е приел следните правни изводи:
Въз основа на анализ на събраните по делото писмени доказателства е приел, че ищцата е собственик на поземлен имот (нататък и ПИ) с № ….. от 710 кв.м., заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда, двуетажна стопанска постройка и външна тоалетна, за които разполага с нотариални актове за собственост от 2009 г.
Въз основа на анализ на събраните по делото писмени доказателства и приетото заключение на вещо лице въззивният съд е приел, че за [населено място] е приет общ регулационен план, одобрен през 1964 г., за него имотът на ищцата (процесният) е с пл.н. …., а този но ответниците с пл.н. …., те са включени в различни парцели, а през 2004 г. е одобрен кадастрален план, по който бившите имоти ….. и ….. (на ищцата) са обединени в ПИ с № …., а бившият имот ….. съставлява ПИ с № …., бившият имот ….. не е идентичен с ПИ …. . През 2014 г. ответницата Д. П. се е снабдила с к.н.а. по давностно владение за ПИ ….. (процесния) и за ПИ …. .
Въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото гласни доказателства, преценени с обясненията на вещото лице.
Спорните 184 кв.м. се намират в югоизточната част на ПИ 124 (местоположението е индивидуализирано в решението).
Сключеният писмен договор за покупко-продажба (между праводателите на ищцата и ответницата Д. П. може да служи като основание и начало на давностно владение на имота, но ако след покупката купувачът е установил своя фактическа власт върху имота и е започнал да свои същата. Но по делото не е установено ответницата да е владяла процесната реална част, тъй като от свидетелските показания се установява, че Д. П. е владяла имота южно от оградата, а В. П. (а преди нея баща й и дядо й) владее имота на север от същата ограда. Без ищцата да е отстранена от спорната част от имота и без Д. П. да е установила фактическа власт върху имота, тя не би могла да придобие имота по давностно владение. Въззивният съд е изложил мотиви за това, че спорната реална част от ПИ с № ….. е владян последователно и непрекъснато от праводателите на ищцата и от ищцата.
Воден от задължителните указания в отменителното решение на ВКС, въззивният съд е обсъдил възражението на ответницата Д. П. за придобиване по давност на спорните 184 кв.м. и е изложил мотиви (евентуални на изложените преди това) за неговата неоснователност:
Ако се приеме, че тя е владяла от 1974 г. до края на 2000 г., тя не би могла да придобие спорните 184 кв.м. от парцел поради разпоредбата на чл.59 З. (отм.), съгласно която реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да бъдат придобивани чрез правни сделки и по давност. Въззивният съд е изложил мотиви и за невъзможността жалбоподателката да е придобила реалната част по давност и при действието на ЗУТ (в сила от 31.03.2001г.) съгласно неговия чл.200,ал.1.
В изложението си за допускане на касационно обжалване наред с доводи за неправилност на въззивното решение, които не подлежат на разглеждане в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, което се изчерпва с изследване на предпоставките за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят извежда материалноправни въпроси, за които твърди, че осъществяват основания по чл.280,ал.1,т.3 ГПК (че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), без да обосновава предпоставките на това основание съгласно разпоредбата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК и приетото с т.4 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС:
При дадени указания от ВКС за прилагане на посочена правна норма, следва ли въззивната инстанция по своя преценка да приложи и се основава на друга/ги разпоредби на същия закон, в настоящия казус – указание за прилагане на чл.56 З. (отм.), а позоваване на чл.59 от З. (отм.) и чл.54 от ППЗТСУ(отм.)?
Настоящият състав намира, че този въпрос не е обуславящ. Както е посочено по-горе действително в отменителното решение на ВКС са посочени разпоредбите на чл.56 З. (отм.) и чл.200 от ЗУТ, но след като са дадени ясни указания във връзка с прилагането на правилото на чл.59 З. (отм.), предвид обстоятелството, че е направено възражение за придобиван по давност на реално определена част от дворно място, за което е установено, че от 1964 г. е включено в дворищнорегулационен парцел. Следва да се приеме извода, че е допусната техническа грешка при посочването на номера на визираната разпоредба от З. (отм.). Този извод се подкрепя и от съпоставката с другата посочена разпоредба – на чл.200 от ЗУТ.
При иск по чл.108 от ЗС следва ли въззивния съд да изследва и съобрази неприложени дворищнорегулационни планове, така че да се осигури приемственост и сравнително плавен преход между режима на „принудителната“ регулация, действал по З. (отм.) и режима на „доброволна“ регулация, въведен със ЗУТ, и за да избегне за в бъдеще евентуална възможност за несъответствие между имотните и регулационните граници на урегулирани поземлени имоти, каквато е целта на разпоредбите на §6 и §8 от ПР на ЗУТ, съобразно ТР № 3 от 2010 г. от 28.03.2011 г. на ВКС на РБ или изцяло да се съобрази със събраните доказателства относно владението и изложи доказателствата по делото?
Видно от изложеното за задължителните указания на ВКС и мотивите на обжалваното въззивно решение, въпросите не са обуславящи, спорът не е за придаваеми по регулация части, а за придобиване по давност на реално определена част от парцел, а по-късно (след влизане в сила на ЗУТ) от УПИ.
Към това следва да се добави и че основните мотиви за отхвърляне на възражението се основават на извода, че ответницата не е владяла реалната част, мотивите, основани на разпоредбите на чл.59 З. (отм.) и чл.200 ЗУТ са евентуални и са изложени в изпълнение на указанията на ВКС.
В съдържанието на касационната си жалба жалбоподателят се е позовала и на очевидна несправедливост.
Доколкото може да се приеме, че жалбоподателят е имала предвид очевидна неправилност на въззивното решение като отделно основание за допускане на касационен контрол по чл.280,ал.2 ГПК, настоящият състав намира позоваването на него за неоснователно.
Това е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателят не е изложила аргументи за очевидна неправилност, различни от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него).
В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или : При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК.
Поради изложеното следва да се приеме, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателят иска да и бъдат присъдени разноски, но с оглед изхода от това производство, искането и е неоснователно. Другите страни не претендират разноски, нито представят доказателства да са извършили разноски. Поради това разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 176 от 30.04.2019 г. по възз. гр. д. № 110 /2019 г. на Плевенски окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.