Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
София, 13.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 19.02.2020 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3752 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба от Й. К. Н. срещу въззивно решение № 83 от 11.04.2019 г. по възз. гр. д. № 56 /2019 г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1058 от 12.11.2018 г. по гр. д. № 3364 /2016 г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката Й. К. Н. срещу С. А. И. иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на правото на собственост и предаване на владението на част от имот, находящ се в [населено място]: първи етаж с квадратура 136 кв.м. с идентификатор ….., представляващ част от масивна двуетажна сграда, и е отхвърлен предявеният от Й. К. Н. срещу Община [населено място] иск с правно основание чл.124 от ГПК за установяване, че ищцата е собственик на същия имот
Насрещната страна С. А. И. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна Община [населено място] не е подала писмен отговор.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за защита на право на собственост върху недвижим имот, за които след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Ищцата Й. К. Н. е наследник на своя брат М. К. Д., починал през 2004 г. с обем 1 /2 част от наследството му.
Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по друго дело са отхвърлени искове на М. К. Д. и В. М. срещу „Жилфонд инвест“ Е. за друг имот, но няма идентитет с настоящото дело нито по отношение на страните, нито на имота и не е налице повторно разрешаване на същия правен спор.
Спорът е за права на ищцата по отношение на имот, предмет на отчуждителна процедура по реда на З.(отм.), започнала със заповед № 884 от 03.12.1976 г. на председателя на ИК на ГОНС [населено място], по силата на която са отчуждени за мероприятия на държавата части от процесния имот от ищцата и от нейния брат М. К. Д. – жилищна сграда, в която са съществували две самостоятелни жилища, едното на ищцата, а другото на нейния брат, които са оценени и на двамата е определено имотно обезщетение. Въззивният съд е мотивирал изводите си с обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не се твърди и не са представени доказателства заповедта за отчуждаване по З. (отм.) да е била обжалвана по реда на закона или отменена. По силата на влязлата в сила заповед собствеността върху отчуждените имот е преминала върху държавата, респективно върху общината и имотът е актуван и е завзет от общината и отдаван под наем до 2014 г., когато с договор за продажба на общински недвижим имот е продаден на ответника С. И..
Въззивният съд въз основа на последователно обсъждане на събрани по делото доказателства е приел извода, че по отношение на отменените имоти не е проведено реституционно производство по силата на ЗВСВНОИ по З. и др. благоустройствени закони, което се извършва чрез административна процедура, което да е завършило с възстановяване на собствеността върху процесните недвижими имоти. Исканията на ищцата Й. К. Н. и брат и М. К. Д. до кмета да отмени отчуждаването, направени след влизане в сила на ЗВСВНОИ по З. и др. закони през 1992 г., не са уважени, а обжалванията пред съд са приключили с актове на ВС, с които не е допусната отмяна на отчуждаванията.
Така е обоснован извод, че по отношение на исканията на ищцата и на нейния брат за реституция не е постановен акт за реституция (за възстановяване на собствеността).
Крайният извод на въззивния съд е, че по силата на отчуждаването по З. (отм.) отчуждените собственици са изгубили правото си на собственост и понастоящем ищцата не се легитимира като собственик на процесния имот, поради което предявените искове по чл.108 ЗС и чл.124 ГПК са неоснователни.
Като основания за допускане на касационното обжалване, наред с доводите за процесуални нарушения и други доводи за неправилност на обжалваното решение, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл.288 ГПК, което се изчерпва с обсъждане на предпоставките за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
Приложими ли са конституционните норми с оглед чл.5,ал.4 от Конституцията?
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е обсъждал и не е следвало да обсъжда приложението на цитираната норма от Конституцията на РБ (на чл.5,ал.4), която урежда предимството на ратифицирани и обнародвани международни договори пред нормите на вътрешното ни право. Видно от изложеното за мотивите му, спорът се е изчерпвал с това дали е отменено извършеното по силата на З. (отм.) отчуждаване и съдът е приел, че не е проведено реституционно производство по силата на ЗВСВНОИ по З. и др. благоустройствени закони. Въззивният съд не е обсъждал и не е следвало да обсъжда международни договори, ратифицирани и обнародвани по реда на чл.5,ал.4 от Конституцията.
Ранната преклузия по чл.133 вр. с чл.131 ГПК дисциплиниращ ефект ли има или е фатална за всички видове възражения? Ако имат дисциплиниращ ефект погасяват ли се правните възражения, изводими от събраните по делото доказателства или се погасяват само фактическите и правните неизводими от събраните по делото доказателства? В сила ли е ТР № 1 /2001 г. на ОСГК на ВКС, според което възражението за давност може да се предяви до края на устните състезания във въззивната инстанция? Ако не е в сила ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, с кой нормативен акт е отменено или с кое друго ТР? Ако не е в сила на коя инстанция и стадий от процеса настъпва преклузията за погасителна давност по действащия ГПК?
Групата въпроси относно преклузията на възраженията за давност и зачитането им от съда също не са обуславящи, защото жалбоподателката е ищца, а не ответник и исковете и са отхвърлени, защото въззивният съд е приел, че основанията, на които са предявени исковете (отмяна на отчуждаване), не са осъществени, а не поради основателността на възраженията на ответниците. Ищцата не е основала исковете си на твърдения за придобивна давност и понеже не е ответник, не е предявявала възражения срещу основателността на исковете (възраженията са средство за защита срещу иск). Въобще тази група въпроси няма общо с изводите на съда за основанията и неоснователността на предявените искове.
Към това следва да се добави, че въпросите дали е в сила посочено тълкувателно решение и кое е тълкувателното решение, с което е определен преклузивният срок за предявяване на възражение за погасителна давност по действащия ГПК от 2007 г. (които не са обуславящи) показва непознаване на съдебната практика (отговорът се съдържа в т.4 от ТР № 1 /19.12.2013 г. по т.д. №1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Игнориране на релевантни факти в решението на съда, представени по делото какви правни последици водят след себе си?
Въпросът не е обуславящ, доколкото не е обосновано, нито е установено игнорирането на релевантен факт (от значение за изхода на спора).
Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност – чл.280,ал.2, предложение трето ГПК, като твърди, че в състава на въззивния съд са участвали двама от членовете, за които е било налице основание за отвод, тъй като са участвали в друго дело (№ 25 / 1999 г. на Д.), в което е разгледан същият иск, както и неучастието на жалбоподателя (Й. К. Н.) в откритото съдебно заседание на въззивния съд, което е квалифицирано като нарушение по чл.303,ал.1,т.5 ГПК.
Очевидната неправилност на въззивното решение е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). По делото не се установява твърдението на жалбоподателя двама от членовете на въззивния състав, постановил обжалваното решение, да са били членове на въззивния съд, който е постановил решение по друго дело (№ 25 /1999 г. на Д.), в което да е разгледан същият иск на Й. К. Н. срещу ответниците. Видно от представените преписи от дело № 25 /1999 г. на Д. (л.38 до л.48 по възз. дело), то е административно, като такова е обсъдено и от въззивния съд (стр.9, края на абзац 1 от мотивите) и е приключило с определение за прекратяване (потвърдено с определение по адм.д. № 4870 /1999 г на ВАС). В. явната неоснователност на този аргумент следва от факта, че ответникът С. А. И. се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор от 2014 г. (след 1999 г.). Участието на съдии от състава на съда, който разглежда делото, в разглеждането на друго дело между страните не е предвидено като основание за отвод. Поради което съставът на въззивния съд, постановил обжалваното решение, не поражда съмнение нито за неправилност, нито за друг порок на обжалваното решение. Неоснователен е и вторият аргумент – за лишаване на жалбоподателката от участие в производството пред въззивния съд. Преди да даде ход на делото въззивният съд е констатирал редовното призоваване на страните и липсата на пречки за провеждане на съдебното заседание, в откритото съдебно заседание жалбоподателката е била представлявана от процесуалния си представител (адв. Х. Х.), който е заявил изрично пред съда искането си да се даде ход на делото (същият процесуален представител е подал и касационната жалба). Следователно се установява наличието на предпоставките и липсата на пречките за разглеждане на делото (чл.142 ГПК), а позоваването на разпоредбата на чл.303,ал.1,т.5 ГПК в касационна жалба (по отношение на невлязло в сила въззивно решение) показва неразбиране както на касационното, така и на производството за отмяна на влезли в сила решения.
Отделно от това при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони.
Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна С. А. И. за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 1 100 лева съгласно представения списък на разноските, е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 83 от 11.04.2019 г. по възз. гр. д. № 56 /2019 г. на Окръжен съд [населено място].
Осъжда Й. К. Н. да заплати на С. А. И. сумата 1 100 (хиляда и сто) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.