4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
гр. София, 16.04.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4785 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „ЕВН център за услуги“ ЕООД срещу решение № 351/10.10.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 601/2019 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 312/12.07.2019 г. по гр. дело № 627/2019 г. на Димитровградския районен съд, са уважени, предявените от Н. М. С. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 74, ал. 4, във вр. с ал. 2, изр. 1 и с ал. 1, пр. 1, и чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е обявена за недействителна, поради противоречие със законовите норми на чл. 68, ал. 3 и ал. 4 от КТ, съдържащата се в сключеното между страните допълнително споразумение № 186/29.11.2018 г. към трудов договор, клауза за уговорен тримесечен срок на трудовия договор – до 28.02.2019 г.; признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, със заповед № 09/11.02.2019 г. на управителите на ответното дружество, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 01.03.2019 г. – поради изтичане на уговорения срок; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „организатор обучение” в отдел „Човешки ресурси“, екип „Обучение и квалификация“ при ответното дружество-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 9 239.40 лв. – обезщетение за оставането на последния без работа поради уволнението му, през периода 01.03.2019 г. – 01.07.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.04.2019 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавна такса по делото.
Касационната жалба на ответното дружество е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя „ЕВН център за услуги“ ЕООД, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният правен въпрос: когато съдът установи, че е налице заплаха или принуда, упражнена от работодателя спрямо работника, с цел извършване на определено действие, следва ли в мотивите към решението си да посочи кои точно действия на работодателя счита за такива, които представляват упражняване на принуда и заплаха. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка се поддържа, че отговорът на този въпрос имал принципно значение не само за изхода на спора по настоящото дело, а и за сходни случаи, което според касатора обуславя и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Н. С., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В мотивите към обжалваното решение окръжният съд е приел, че основният спорен въпрос във въззивното производство е, дали процесното допълнително споразумение, съдържащо недействителната клауза, с която е уговорен срок на трудовия договор, е плод на доброволно постигнато съгласие между страните, и в частност – дали изразената воля на работника-ищец е свободно формирана. Съдът е намерил, че събраните по делото доказателства изрично установяват, че ищецът не е изразил свободно волята си относно промяната на процесното трудово правоотношение от безсрочно в срочно. В тази връзка съдът е установил, че ищецът е обективирал волята си за това изменение в молба-бланка, предоставена му от страна на ответното дружество, по време и в рамките на провеждана процедура по налагане на дисциплинарно наказание спрямо ищеца. Въззивният съд е приел също, че показанията на двамата свидетели по делото, ангажирани от страна на работодателя, ясно сочат, че именно предстоящото дисциплинарно наказание е водещият за ищеца мотив да поиска модифицирането на трудовото правоотношение в срочно. Като косвено доказателство в тази насока окръжният съд е обсъдил и обстоятелствата, че дисциплинарната процедура е останала незавършена – тя е спряла на етапа на дадените от ищеца обяснения от 19.11.2018 г., като до датата на подаването на молбата му от 28.11.2018 г. за промяна на модалитета на трудовия договор работодателят не е издал заповед за дисциплинарно наказание, а очевидно е изчаквал това искане на работника за модификация на трудовото правоотношение, за което му е предоставил бланката. Съдът е взел предвид и установените по делото обстоятелства, че ищецът страда от исхемична болест на сърцето с определена от ТЕЛК 65 % неработоспособност, поради което е обект на предварителната закрила по чл. 333 от КТ при дисциплинарно уволнение, както и че му е предстояло скорошно пенсиониране. Предвид съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че пречупени през нормалната житейска логика, те противоречат на решението на ищеца да иска трансформирането на трудовото правоотношение от безсрочно в срочно, и то – за срок от три месеца, който не съвпада с времето за пенсионирането му. В заключение съдът е приел, че в тази насока по отношение на ищеца е упражнена принуда и заплаха от страна на работодателя, които са истинските мотивиращи фактори за подаването на молбата на ищеца за сключването на процесното допълнително споразумение към трудовия договор. По тези съображения и препращайки по реда на чл. 272 от ГПК към подробните мотиви на първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил и крайните изводи на районния съд за основателността на обуславящия иск по чл. 74, ал. 4, във вр. с ал. 2, изр. 1 и с ал. 1, пр. 1 от КТ, а оттам – и за основателността на обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2, т. 2 и т. 3 от КТ.
Настоящата касационна инстанция намира, че формулираният от страна на жалбоподателя правен въпрос, на първо място, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това е така, защото положителният отговор на този въпрос е очевиден – няма никакво съмнение, че в случаите когото намери, че от страна на едно лице е упражнена заплаха или принуда спрямо друго лице, съдът следва да посочи в мотивите към решението си, кои конкретни деяния е приел за такива, чрез които е осъществена принудата или заплахата. Видно от изложеното по-горе, именно това е направил и в настоящия случай въззивния съд в мотивите към обжалваното решение. Изразеното в касационната жалба и в изложението към нея, несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд относно това, че обсъдените в решението му конкретни деяния (действия и бездействия) на работодателя, в тяхната съвкупност съставляват заплаха или принуда спрямо ищеца, освен че стои извън рамките на формулирания въпрос (питането е единствено относно това дали съдът следва да посочи тези установени от него деяния), то по своята същност това несъгласие на жалбоподателя съставлява оплакване за неправилност на тези изводи в мотивите към обжалваното решение, т.е. – съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, касаторът по никакъв начин не сочи защо счита за очевидно неправилни тези изводи на въззивния съд, а съвсем бланкетно се позовава на това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като съдът не намира то да е налице.
Отделно от горното, формулираният от касатора правен въпрос, с разрешаването на който той свързва и довода си за очевидна неправилност, в случая е и без значение за крайния изхода на правния спор по делото. Това е така, защото чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК въззивният съд е приобщил като мотиви към въззивното решение, и мотивите към решението на първата инстанция, където подробно е обсъдено и е прието, че (наред с установената заплаха за налагане на дисциплинарно наказание) е налице и друго – самостоятелно, формално основание за недействителността на процесната клауза от допълнителното споразумение, с която е уговорен тримесечният срок на трудовия договор. Конкретно – съдът е установил, че в съдържанието на това допълнително споразумение не са посочени, съгласно изричното императивно изискване по § 1, т. 8 от ДР на КТ, конкретни причини, обуславящи срочността на трудовия договор, и съставляващи изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 от КТ, което само по себе си е достатъчно за уважаването както на обуславящия иск за недействителността на процесната клауза, така и на обусловените искове за защита срещу незаконното уволнение. При това положение, дори формулираният от страна на касатора правен въпрос (чийто положителен отговор, както вече беше посочено, е очевиден) да бе бил разрешен от въззивният съд по различен начин, то това не би могло да доведе до промяна на крайния резултат по делото; респ. – и по тази причина също, въззивното решение не би могло да бъде очевидно неправилно.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 1 740 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 351/10.10.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 601/2019 г. на Хасковския окръжен съд.
ОСЪЖДА „ЕВН център за услуги“ ЕООД с ЕИК 200530627 да заплати на Н. М. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 740 лв. (хиляда седемстотин и четиридесет лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: