4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 233
гр. София, 16.04.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4150 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Средно училище за европейски езици (СУЕЕ) „Свети Константин-Кирил Философ“ – [населено място] срещу решение № 162/08.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 137/2019 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната част – първоинстанционното решение № 303/26.02.2019 г. по гр. дело № 5647/2018 г. на Русенския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на „Мик билдинг Русе“ ЕООД сумата 20 560 лв. (претендирана по делото с частичен иск, при общ размер 48 879.71 лв.), дължима за извършени и незаплатени строително-монтажни работи (СМР) по договор за изработка от 27.06.2017 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 09.08.2018 г. до окончателното ? заплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът „Мик билдинг Русе“ ЕООД не е подал отговор на жалбата.
В изложението на училището-касатор по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (предвид и допълнението му, представено в изпълнение на указанията на въззивния съд) се сочи, че било налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като в тази връзка се поддържа, че бил налице материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, обаче не е формулиран в изложението. Вместо това са цитирани част от правните съображения и изводи на въззивния съд, като се твърди, че същите са в противоречие с решение № 231/13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 1661/06.12.1999 г. по гр. д. № 1056/2009 г. на V-то гр. отд. на ВКС и решение № 157/30.10.2012 г. по търг. д. № 696/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, част от мотивите към които също са цитирани; преповтарят се и част от оплакванията в касационната жалба за неправилност на въззивното решение. Жалбоподателят поддържа и че решаващите изводи на въззивния съд са довели до очевидна неправилност на решението му.
Видно от гореизложеното, в изложението към касационната жалба не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, респ. – който правен въпрос в случая да съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено са наведени в изложението на жалбоподателя в случая) представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което липсата на формулиран правен въпрос съгласно последната разпоредба, е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се изследва дали е налице соченото от жалбоподателя допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Във въззивното производство между страните няма спор, че част от СМР по процесния договор за изработка не са били изпълнени от дружеството-ищец, както и че част от извършените работи не са били изпълнени с договореното качество. Няма спор също така, че извършените от ищеца СМР не са приети от възложителя-ответник (сега касатор) по уговорения в договора начин и не са съставяни уговорените от страните документи за приемането им. По делото е установено, също, че по молба на касатора е било образувано производство по чл. 207 от ГПК за обезпечаване на доказателства, в рамките на което са приети заключенията на две съдебно-технически експертизи (СТЕ), с които са установени и са оценени реално извършените от дружеството-ищец СМР по договора; остойностени са и разходите, които училището-жалбоподател е следвало да направи за довършването на неизвършените СМР и за отстраняването на недостатъците от некачествено извършените СМР. Предвид тези доказателства и признанията на ищеца, с необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение са били уважени частични насрещни искове на ответното училище (сега касатор) за заплащане от ищцовото дружество на договорни неустойки и обезщетения за частично неизпълнение, за некачествено изпълнение и за забава. Безспорно е също също така, че изпълнените СМР по училищната сграда са във фактическа власт на ответника-възложител (училището-касатор) и се ползват от него. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че уговореният в процесния договор между страните, начин на приемане на възложената работа следва да намери приложение само в случай на изпълнение на всички уговорени дейности и когато възложителят (ответното училище) окаже необходимото съдействие за приемането на извършената работа и за съставянето на необходимите за това документи. Въззивният съд е изтъкнал, че именно неизпълнението от страна на ищеца на всички договорени СМР, а само на част от тях, при това с недостатъци, а оттам – и липсата на съставяне на съответните уговорени документи за приемане на СМР, е довело до спора между страните относно обема, качеството и цената на извършеното, които обаче са установени с приетите СТЕ в производството по обезпечение на доказателствата. Изтъкнато е и че по същество частичното изпълнение на договора от страна на ищеца не се оспорва от ответника, а възраженията му се отнасят единствено до неприемането на работата съгласно уговореното в договора между страните. С оглед на това, въззивният съд се е позовал на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, съгласно която установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства: писмени доказателства (приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др. уговорени от страните документи), съдебно-техническа експертиза, свидетелски показания. Съдът е приел, че в конкретния случай доказването е станало със заключенията на двете СТЕ, приети в производството по чл. 207 от ГПК, поради което е намерил за неоснователно възражението на ответника за недължимост на стойността на изработеното, само поради това, че работата не е приета по предвидения в договора начин. В тази връзка отново е изтъкнато, че недостатъците в престираното по договора за изработка не могат да доведат до отпадане на задължението на възложителя да заплати изработеното и приетото.
Така изложените съображения и изводи на окръжния съд в мотивите към обжалваното въззивно решение, не са очевидно неправилни, тъй като са в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, на която той се е позовал, и която е намерила израз в решение № 65/16.07.2012 г. по търг. д. № 333/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС (съображения от мотивите към това решение са буквално цитирани от въззивния съд), решение № 178/13.10.2017 г. по търг. д. № 638/2017 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 34/22.02.2010 г. по търг. д. № 588/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 94/02.03.2012 г. по търг. д. № 133/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, а също и в посочените от самия касатор – решение № 231/13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 1661/06.12.1999 г. по гр. д. № 1056/2009 г. на V-то гр. отд. на ВКС, на които жалбоподателят се позовава превратно, цитирайки само избрана от него част от мотивите им, както и от мотивите към обжалваното въззивно решение. Третото посочено от касатора – решение № 157/30.10.2012 г. по търг. д. № 696/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС е напълно неотносимо в случая.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 162/08.07.2019 г., постановено по възз. търг. дело № 137/2019 г. на Русенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: