О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
София, 22.04.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 2476 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
В. С. К. обжалва решение № 133 от 22.07.2019 г. по в.гр.д. 249/19 г., Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено изцяло решение № 54от 11.02.2019 г. по гр.д. 25/2018 г. Окръжен съд Смолян, с което са отхвърлени исковете на В. С. К. за солидарно осъждане на „Ирис 7“ ЕООД и С. Х. И. за заплащане на 35 100,10 лв, на основание сключен между тях договор. Налице били противоречиви мотиви, от една страна, споразумението по отношение на неговото авторство било прието, че не се оспорва, а след това се обследвало дали е налице валидна воля за сключването му. Твърди, че е налице нарушение на процесуалния закон. Приемайки, че е налице сключена спогодба, според касатора, съдът не би следвало да разглежда основанията за нищожност и унищожаемост. Сочи като основание за неправилност – необоснованост на съдебното решение. Изводите не съответствали на доказателствения материал. Освен това бил посочил , че е налице признание от страна на управителя на дружеството „Ирис 7“ ЕООД – С. Х. И. за това ,че разходите, обективирани в процесното споразумение, наименовано договор за дарение от 26.07.2017 г. са действително извършени в полза на дружеството и за удостоверяване на същите В. К. била предала всички оригинални документи. С. И. в качеството си на управител и едноличен собственик на капитала на „Ирис 7“ ЕООД , както и в качеството си на физическо лице, солидарно, с дружеството бил се задължил в срок до 26.08.2017 г. да възстанови на К. сумите, която същата е заплатила за фирмените дела. Следвало да се приеме за доказано съществуването на споразумението.
Счита, че неправилно са възприети свидетелските показания на свидетелите относно факта дали И. знае ли български и могъл ли е да се запознае със споразумението свободно и да разбере изразената в него воля. Счита, че е следвало да се направи извод, че е професионалист в качеството си на търговец и разбира какво е подписал. Изводите на Окръжен съд – Смолян и на АС П. били необосновани и противоречиви, че е налице порок в действителната воля на съда.
Решението било в противоречие на чл. 180 от ГПК, тъй като било налице признание на факти, извънсъдебно. Всяко писмено признание извънсъдебно, след като не било оспорено означавал, че документът е истински и следвало да се зачете доказателствената му сила. Не било преценено извънъсъдебното признание на факти.
Моли да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което да бъдат осъдени двамата ответници да заплатят сумата от 35 100,10 лв
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК сочи следните основания за допускане на касационно обжалване на решението:
1. В обжалваното решение въззивният съд бил формирал изводи по същество на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Съдът бил приел, че е сключено споразумение като е включил в доклада този безспорен факт, а едновременно с това е посочил, че разглежда оспроване дали е налице валидна воля на ответниците. А следвало без разглеждане или без уважение да се оставят възраженията. Правната, формалната и житейската логика приемали като взаимоизключващи се фактите, установени от съда в производството, а именно – липсата на спор по отношение съдържанието на документа, като е било налице признание, че ответникът бил наясно какви задължения бил поел и представеният документ бил идентичен с този, който И. бил подписал. Въпреки това с ясно съзнание и воля той бил сключил спогодбата, обвързвайки се с разписаните в нея задължения.
2. Неправилно и превратно приложение на закона. Съдът бил разгледал възражения за опорочена воля – чл. 26, ал.2 пр. 2 от ЗЗД и чл. 29 от ЗЗД. Съдът бил приел за безспорно по изявление на страните авторството и сключването на спогодбата, а е следвало да остави без разглеждане или без уважение възраженията. Сочи, че И. е бил наясно със задълженията си и ги е признал. Счита, че е в противоречие с приложението на чл. 26, ал.2, пр. 2 от ЗЗД.
На ответниците С. Х. И. и „Ирис 7“ ЕООД са връчени преписи от исковата молба и доказателствата. Постъпил е отговор от С. И., в който оспорва касационната жалба и споделя мотивите, изложени от АС – Пловдив. Счита, че не е доказано наличието на договор. Счита, че ищцата не е изразходвала лични средства за разходи на фирмата. Нямало счетоводни отразявания в подкрепа на твърденията й. Ответникът като гръцки гражданин не разбирал съдържанието на документите, които са му дадени за подписи. Касационната жалба следвало да се остави без уважение.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва лице и в предвидения от закона срок.
Апелативен съд – [населено място], е постановил обжалваното решение, с което е потвърдил изцяло решението на Окръжен съд – Смолян за отхвърляне исковете на В. С. К. срещу „Ирис 7“ ЕООД и С. Х. И. за солидарното им осъждане на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД да заплатят сумата от 35 100,10 лв., приемайки, че ищцата и „Ирис 7“ ЕООД са били в трудови правоотношения, като ищцата е била завеждащ човешки ресурси и е водела счетоводството на дружеството. Тези отношения били прекратени. Между страните бил сключен договор, наречен от тях „договор за дарение“ на 26.07.17 г. като съгласно този договор В. К. има качеството надарен , а задължение солидарно да заплатят сумата от 35 100, 10 лв на К. били „Ирис 7“ ЕООД и С. Х. И.. Посочено било в договора, че за обслужване на дружеството в периода 01.01.14г. до 20.07.17г. К. е изразходвала лични средства в общ размер на 35 100.10 лв., произтичащи от: обслужване дейността със собствен транспорт- 11480 лв., за канцеларски материали-1 702 лв., подновяване на електронни подписи-608 лв, служба по трудова медицина 1480 лв, адвокатски хонорари – 4 100 лв., интернет доставка-840 лв., ел.енергия-3 209 лв, договори за касов апарат- 880 лв, IT услуги , дигитализиране програми 3 426 лв.,стационарен телефон-2 115.20 лв., легализации и преводи на документи 2 802.90 лв., самолетни билети- 2 457 лв. Управителят на дружеството „Ирис 7“ ЕООД бил признал, че разходите са действително извършени в полза на дружеството и за удостоверяване на същите К. му е предала оригиналните документи и се задължава да възстанови изразходваните парични средства до 26.08.17г. С. И. се е задължил солидарно с дружеството да изпълни задълженията.
Въззивният съд е приел е, че „Ирис 7“ ЕООД и С. И. са направили възражение за нищожност на споразумението поради опорочена воля-невладеене на български език в степен да разбира правното значение и последиците на споразумението и за унищожаемост поради измама. Въззивнният съд е приел, че според анализа на доказателствата, част от които са свидетелски показания на дъщерята на ищцата, които не кредитира, С. И. не е владеел български език в степен, че да разбира правни термини и не можел да обективира воля на български език. Прието е, че знае български език в негова родопска диалектна форма до степен необходима за ежедневно, обичайно общуване на битово ниво. По тази причина не е искал преводач, подписвайки пълномощни свързани с работата на дружеството. Не разбирал всичко от съдържанието и по специално правните изрази и тези от книжовния език, но е имал доверие на счетоводителите си, конкретно К., както и настоящия си счетоводител.
Съглашението, подписано от страните, не представлявало по своята природа признание на дълг, а признание на неизгодни за ответниците факти. То било частен свидетелстващ документ, материализиращ удостоверително изявление на страните за дадени факти. Предвид на това,че И. не владее български език в степен да разбира правни термини, чрез които да обективира волеизявления, това признание на факти е признато за невалидно. Прието е, че от страна на „Ирис 7“ ЕООД, представителят И. не е разбирал смисъла и съдържанието на съглашението. Неговата воля била опорочена и е направен извод, че съглашението е нищожно.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК Върховният касационен съд на Р България може да допусне въззивното решение до касационно обжалване когато може да се направи извод, че има вероятност решението да е нищожно или недопустимо. А също така ако касаторът се е позовал на основание за очевидна неправилност. Другите, предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК са: касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси следва да се преценят дали отговарят на посочените предпоставки.
При основанията по чл. 280, ал. 1 , пр. 1 и 2 от ГПК, касационната инстанция може и служебно да допусне до касационно обжалване решението когато то е нищожно или недопустимо. В случая не са налице тези основания. Не се установява вероятност решението да е нищожно. В случая не е налице вероятност решението да е недопустимо. Решението е постановено след надлежно сезиране с въззивна жалба. Въззивният съд е изпълнил задължението си да разреши спора по същество като даде собствено решение след преценка на фактите по делото. За целта е приел съответно и на данните по делото, че е налице редовна искова молба, сезираща съда с основание – притезание, произтичащо от т.нар. „договор за дарение“, съставляващ споразумение между страните относно съществуващи между тях имуществени правоотношения. Именно при така заявените факти съдът е постановил и разгледал спора като липсва основание да се приеме, че не е дал търсената от ищцата защита. При липса на нарушение на диспозитивното начало не може да се приеме, че е налице недопустимо произнасяне на въззивния съд.
В случая касаторът не е обосновал наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното съдебно решение. Правният въпрос, разрешен от въззивния съд, който може да обуслови допускането на решението до касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да е включен в предмета на делото и да е обусловил изхода на спора. Касаторът следва да обоснове именно този въпрос като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
В случая касаторът не е обосновал общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Посоченият първи въпрос не е разрешен по посочения от касатора начин. Прието е въззивния съд за безспорно обстоятелството, че между страните по делото е подписан т.нар. договор за дарение. Това обстоятелство не изключва оспорване на волята на ответниците, както поради липса на изразена воля, така и поради изразена, но опорочена воля, поради измама или принуда. Въззивният съд, е разгледал предмета на делото, въведен чрез исковата молба и отговора, депозиран на основание чл. 131 от ГПК като е разгледал възраженията на ответниците. Липсва нарушение на формалната логика след приемане на безспорно обстоятелство между страните подписването на договора за дарение и разглеждане на възраженията на ответника. Настоящият съдебен състав намира, че не е обосновано общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Още повече, че липсва и посочване на допълнително основание съгласно изискванията на чл. 280, ал.1 т. 1-3 от ГПК. Съгласно разясненията в т. 4 о Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС възраженията на ответника следва да са направени в срока за отговор и подлежат на разглеждане. С оглед преклузията, предвидена в чл. 130 от ГПК ответникът е длъжен да посочи всички факти и да заяви всички свои права. След като това е сторено в предвидените в закона срокове, съдът дължи произнасяне. Липсва разрешаване на поставения от касатора правен въпрос, а именно противоречие в мотивите, което да е обективирано от съда. Липсата на спор по отношение на обективиране на волята в процоесното споразумение, наречено от страните „договор за дарение“ чрез полагане на подпис от страната, не изключва наличието на възражение, че тази воля е опорочена и посочването на факти, от които следва този извод. Поради това поставеният въпрос не съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, както и поради липса на допълнително посочено основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното решение.
По отношение поставения втори въпрос в изложението настоящият съдебен състав намира, че съдържанието на втория въпрос не може да представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в тълк.д 1/09 г. правният въпрос не може да се свързва с правилността на решението или с приложението на закона. Правилността на решението, включваща и проверка за законосъобразност, не може да е основание за допускане на решението до касационно обжалване. Също така и въпросът за обоснованост на съдебното решение е част от определяне на същото като законосъобразно. Но освен това следва отново да се посочи, че при въвеждане в срок на възраженията въззивният съд е бил длъжен да ги разгледа и да се произнесе по тях. Не е налице противоречие между приетото за безспорно обстоятелство, че основанието, на което ищцата е предявила иска си, договор за дарение, което по своята правна същност представлява споразумение и разглеждането и произнасянето по възраженията. Поради това, че касаторът не е обосновал общо основание на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Още повече, че и касаторът не е посочил конкретни допълнителни основания съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.
По всички изложени съображения не следва да се допуска решението до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съобразно искането на ответника следва да се заплатят разноските по делото в размер на 1 600 лв адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд , състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 133/22.07.2019 г. по в.гр.д. 249/19 г. по описа на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА В. С. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на С. Х. И., [дата на раждане] Р Гърция [населено място], ощ. Микири, Ксанти сумата от 1 600 лв направените разноски пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: