5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
София, 30.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3747 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез юрисконсулт Б. Я., против решение № 386 от 18 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1875/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София в частта му, с която се отменя решение № 915 от 12 февруари 2018 г., постановено по гр.д. № 12629/2016 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен искът на М. М. С., с адрес в [населено място], с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ до размера от 300 лева, причинени от незаконосъобразно постановление от 20.12.2013 г. по пр.пр. № 6010/2013 г. по описа на районната прокуратура в гр. Стара Загора, с което на МВР е разпоредено да организира прегледа на С. от дежурен психиатър при ЦПЗ гр. Стара Загора, както и в частта на разноските в полза на прокуратурата над 99 лева, и вместо него прокуратурата е осъдена да заплати на С. сумата от 300 лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразното постановление.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Оспорва се изводът на съда, че извършеното с обсъжданото постановление представлява неоснователно осъществена процесуална принуда, осъществяваща състава на чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ – постановлението е мотивирано с образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, по което е била изготвена експертиза с мнение, че ищецът се нуждае от лечение в ЦПЗ, и в тази връзка е била инициирана процедура за налагане на мерки по чл. 89 НК с насрочено съдебно заседание, но преди това е постъпила молба с приложен снимков материал (оплакването е било за нападения с брадва), при което прокурорът е преценил, че състоянието на ищеца е опасно както за околните, така и за него самия. Твърди се в тази връзка, че е разпоредено организиране на преглед от психиатър съгласно чл. 145, ал. 1, т. 6 ЗСВ, и процесуална принуда не е осъществена, тъй като прокурорът е разпоредил организиране на преглед, а не принудително настаняване, и това действие не попада в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се заявява, че решението на въззивния съд е и очевидно неправилно.
Срещу същото решение, но в частта му, с която първоинстанционното решение се потвърждава в отхвърлителната му част над 300 лева до пълния предявен размер от 30000 лева на обезщетението за понесени неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразно постановление от 20.1202013 г. по пр.пр. № 6010/2013 г. по описа на районната прокуратура в гр. Стара Загора, с което на МВР е разпоредено да организира прегледа на С. от дежурен психиатър при ЦПЗ гр. Стара Загора, е подадена касационна жалба от М. М. С., с адрес в [населено място], приподписана от адв. С. Т.-Т..
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон. Според касатора, присъденото обезщетение е смешно ниско и противоречащо както на практиката на ВКС, така и на практиката на ЕСПЧ, тъй като касаторът, за да изгради името си на успешен телевизионен журналист, е учил „българска филология“, изкарал курсове по „журналистика“ и една година учил „операторско майсторство“, работил като журналист и телевизионен оператор повече от 18 години; с един незаконен прокурорски акт общо 24 години от живота му, посветен на професионалното му развитие, бил пратен „по дяволите“, и той останал трайно без работа. Твърди се, че сумата от 300 лева, присъдена от апелативния съд, е смешна и говори за съдебен фашизъм, който властва в България. В решението била допусната и очевидна фактическа грешка, защото искът не е по ЗЗД, където се прилага чл. 78, ал. 3 ГПК, а по ЗОДОВ, в който ясно е разпоредено, че дори при частично уважаване на иска разноските остават за ответника. С допълнителна молба се сочи, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в резултат на погрешно направени изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на претърпените вреди – присъденото обезщетение е прекомерно занижено и не съответства на принципа на справедливостта – ищецът е известен в телевизионните среди журналист и телевизионен оператор, работел като такъв за много национални и регионални медии; от разпита на свидетели ставало ясно, че, макар и за кратък период, престоят му в психиатрията се отразил много тежко на ищеца, бил притеснен и потиснат, отказал да разговаря дори с родителите си; около месец бил в състояние на силен стрес, затворил се в себе си, престанал да спи и загубил апетит; след престоя му в психиатрията ищецът престанал да получава поръчки и загубил работата си; ищецът загубил единственото, което има – името на добър професионалист; той загубил вяра, че институциите в държавата работят в полза на гражданите и започнал медийна война в сайт, чийто редактор е, срещу съдебната система и прокуратурата в гр. Стара Загора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС.
Ответниците по касационните жалби не представят отговори на касационните жалби на насрещната страна.
Въззивният съд съобразява установеното по делото: в прокурорско постановление по досъдебно производство за извършено от ищеца престъпление по чл. 216, ал. 1 НК е посочено, че съобразно изготвена експертиза деецът се нуждае от лечение в ЦПЗ и за ищеца е инициирана процедура за налагане на мерки по чл. 89 НК с насрочено съдебно заседание, но преди него в прокуратурата е постъпила молба, съдържаща данни ищецът към момента да е в състояние опасно за околните и за себе си, и се сочи, че за ищеца са налице основанията на чл. 153 ЗЗдр, тъй като вероятно той с поведението или състоянието си представлява пряка и непосредствена опасност за собственото си здраве или живот, или за здравето или живота на други лица. Разпоредено е на полицията да организира преглед на ищеца от дежурен психиатър при ЦПЗ [населено място]. Досъдебното производство е прекратено, но в него се съдържа докладна, според която в изпълнение на разпореждане, на 07.01.2014 г. е осигурен преглед на ищеца в ЦПЗ, откъдето е издадено удостоверение; според удостоверението, издадено от Областен диспансер за психични заболявания със стационар – Стара Загора, ищецът е постъпил на посочената дата на лечение. За безспорно установено между страните е прието обстоятелството, че ищецът е постъпил на лечение в ЦПЗ на 07.01.2014 г. и в продължение на два дена е пребивавал там. Кредитирани са показанията от разпит на свидетелите – родители на ищеца, преценени при условията на чл. 172 ГПК. Искът е квалифициран като такъв по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ, и съобразена практика на ЕСПЧ, според която лишаването от свобода на лице, считано за душевноболно, може да бъде определено като съответстващо на чл. 5, § 1, б. „е“ КЗПЧОС само ако бъде постановено след вземане на становището на вещо лице-лекар, без което не би могло да бъде осигурена защитата срещу самоволие, закрепено в чл. 5 от конвенцията. За безспорно е прието, че против волята на лицето, то е отведено в ЦПЗ, където е останало два дена. Счетено е, че НПК, НК и ЗЗдр не дават правомощие на прокуратурата да задължи някое лице да се подложи на медицинско изследване; това може да направи само съдът и то по предвидения за това ред – чл. 89 НК и чл. 153 и сл. ЗЗдр, като тези две процедури са самостоятелни и независими, не могат да се смесват – в първия случай се касае за прилагане на мерки по НПК (съдът, в рамките на образувано наказателно производство, постановява принудително лекуване в специална психиатрична болница или в специално отделение в обикновено психоневрологическо заведение по отношение на лице, извършило обществено опасно деяние в състояние на невменяемост или изпаднало в такова състояние преди постановяване на присъдата или по време на изтърпяване на наказанието), а във втория – за задължително настаняване и лечение по административен ред на определена категория лица, обхванати от ЗЗдр; нито една от тези две процедури не предвижда правомощие на прокурора да се разпорежда с едно лице да се подложи на психиатрично изследване; не се твърди, нито са приложени доказателства за образувано наказателно производство – налице е била само прокурорска преписка във връзка с подадена жалба; по действащия ЗЗдр принудителното настаняване за целите на освидетелстването (психиатрично изследване) е дадено като правомощие на съда с оглед удовлетворяване изискванията чл. 5, § 4 от конвенцията, и единствено съдът е компетентен да разпореди извършването на експертиза, и ако е необходимо, хоспитализирането на заинтересованата страна за целите на експертизата, и то след като бъдат изслушани в открито заседание лицето, подпомагано от неговия защитник, и психиатър; макар при последната процедура искането да се внася от прокуратурата, редовността му се преценява от компетентния съд; липсва разпоредба, според която дори при събирането на данни прокурорът да може да назначава експертизи и да задължава лицето да се яви на преглед, а това може да направи съдът след внасяне на искането, при което е заключено, че извършеното с процесното постановление представлява неоснователно осъществена процесуална принуда, осъществяваща състава на чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ. Предвид установеното по делото, че ищецът е престоял два дни в съответното медицинско заведение, и че е бил отведен там в изпълнение на разпореждане на прокуратурата, за да определи справедлив размер на обезщетението, съдът взема предвид продължителността на периода, през който ищецът е бил лишен от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от конвенцията – два дена (през които несъмнено е изпитал дискомфорт в резултат на засегнатото му право на лична свобода и неприкосновеност, препятствани са правото му на свободно придвижване и правото му на труд), и от друга страна данните по делото за конкретно изживените от него емоционални страдания и интензитета им (ищецът бил притеснен и потиснат, затворил се в себе си и отказал да контактува в продължение на около месец както с родителите си, така и с приятелите, изпитал нарушения в съня, загубил апетит, колегиите от медиите, за които работел, започнали да го отбягват), и приема, че сумата от 300 лева би обезщетила ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, а в останалата част на претенцията над тази сума до пълния предявен размер от 30000 лева искът е приет за неоснователен – по делото не са доказани претърпени вреди над обичайните и с трайни и неотстраними последици в психиката на лицето и в социалния дискомфорт; върху сумата е присъдена и лихва от 09.01.2014 г. – датата, на която е преустановено недопустимото задържане. При условията на чл. 78, ал. 3 ГПК е отменено решението на първата инстанция в частта за разноските над сумата от 99 лева.
Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Прокуратурата пита разпореждането с прокурорско постановление за организиране от органите на МВР на преглед от дежурен психиатър при ЦПЗ на лице, за което има данни, че може да извърши престъпление, попада ли в хипотеза, визирана в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с разрешението, дадено от ВКС в решение № 1488 по гр.д. № 5120/2007 г., IV г.о. С посоченото решение касационният съд приема, че прокуратурата не е направила искане за настаняване на ищцата в лечебно заведение, а само е разпоредила на МВР, въз основа на медицинска справка, да бъде оказано съдействие на ръководителя на психиатричното заведение по чл. 150 ЗЗдр за настаняване на ищцата в заведението и изготвяне на експертиза за здравословното й състояние. Изводът за неоснователност на иска се базира на действащата към момента на освидетелстването разпоредба на чл. 2 ЗОДВПГ (заглавие до изм. с ДВ бр. 30/2006 г.), в която действието на прокуратурата, описано по-горе, не попада в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 или т. 4 ЗОДВПГ (държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно: задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание; прилагане от съда на принудително лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание). В разглежданият случай съдът приема, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗОДОВ, предвиждащо, че държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите от разследващите органи, прокуратурата или съда при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, и каквато хипотеза в разгледания в соченото дело на ВКС случай не е била законодателно предвидена. Ето защо не е налице поддържаното от прокуратурата основание за допускане на касационното обжалване заради липсата на твърдяното противоречие с практиката на ВКС, а друго основание не се поддържа, което е пречка за допускането на касационното обжалване по иначе обусловилия изхода на спора въпрос.
Касаторът С. пита как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Твърди се допуснато от съда противоречие с ППВС № 4/1968 г., ППВС № 4/1975 г. и ТР № 3/2004 г., ОСГК, ВКС. От постановяването на ППВС № 4/1968 г. насетне, включително и в другите два обвързващи съдилищата актове на ВС и ВКС, неизменно съдебната практика приема, че всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица на непозволеното увреждане, подлежат на обезщетяване; при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. ВКС константно приема, че отговорността на държавата по смисъла на ЗОДОВ има деликтен характер, съответно правилото на чл. 52 ЗЗД следва да намери приложение при иск за обезщетяване на неимуществените вреди, търпени от извършена правоприлагаща дейност на компетентните държавни органи; понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.; от значение са и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Касаторът твърди, че не са взети предвид пораженията, нанесени върху професионалния му живот – репутация и възможности за работа, както и ефектът на настаняването върху емоционалния му живот. Всички тези обстоятелства са взети предвид от въззивния съд, видно от мотивите; били са подложени на преценка както негативните изживявания при лишаването от свобода за два дена, така и емоционалните страдания и интензитета им след като се прибрал в дома си; съобразено е и че е налице уронване на професионалната репутация на ищеца със съответните последици. Ето защо не са нарушени нито постановките на сочените ППВС, нито разясненията на ВКС в тълкувателното решение, както и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което допускането на касационното обжалване не се налага.
Неоснователно се твърди от прокуратурата, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Макар да не са изложени каквито и да е съображения в тази връзка, при служебната проверка на обжалваното решение касационният съд в настоящия си състав не констатира наличието на някоя от хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 386 от 18 февруари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1875/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: