О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
Гр.София, 27.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 2580/2017 г.
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Бутед“ АД [населено място] против Решение № 44/5 май 2017 г. на Бургаския апелативен съд по в.т.д.№ 93/2017 г. в частта, в която след отмяна на решение на ОС Бургас по т.д.№ 156/2015 г. за отхвърляне на предявените от „Апи груп“ ООД срещу касатора обективно съединени искове с правно основание чл.258 ЗЗД и чл.86 ЗЗД поради прихващане „Бутед“ АД е осъдено да заплати на „Апи груп“ ООД по частичен иск за сумата 30 000 лв. – главница по фактура № 50/1 април 2010 г., представляваща част от дължима цена за извършени и неплатени СМР с общ размер 149 920, 80 лв. ведно със законната лихва от 31 март 2015 г. до окончателното й плащане и 3816,97 лв. разноски. Претендира се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част като неправилно по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложение по чл.284 ал. 3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора по конкретното дело правни въпроси.
Ответникът по касация „Апи груп“ ЕООД изразява становище в срока за отговор на жалбата, че не са налице сочените основания за достъп до касационен контрол.
Върховният касационен съд 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащ на непряк касационен контрол валиден и допустим въззивен акт – решение на Бургаския апелативен съд – и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че облигационната връзка между страните е възникнала по силата на договор за възмездна цесия, чрез който „Апия плюс“ ЕООД се е разпоредило в полза на ищцовото дружество „А. груп“ с вземане за възнаграждение по договор за изработка срещу „Бутед“ АД в размер на 149 920,80 лв. с вкл. ДДС по 5 бр. фактури, между които и процесната № 50 от 1 април 2010 г. на стойност 30 000 лв., отразена в счетоводните регистри, вписана в дневника за покупки и отнасяща се до допълнително възложени СМР съгласно заключение на съдебно-икономическа експертиза. В отговора на исковата молба ответникът по иска признава, че е възложил устно поради възникнала необходимост при изпълнението на писмения договор от 4.01.2010 г. между него и цедента „А. плюс“ събаряне на съществуващи постройки, ремонт и възстановяване на телена ограда, подравняване на терена, доставка и изтегляне на кабели и проводници и изграждане на ВиК мрежа, като е превел авансово сумата 112 000 лв. поради финансови затруднения на изпълнителя „Апиа плюс“ ЕООД. Последният не изпълнява според възложителя описаните допълнителни работи, поради което е поканен да върне авансово получените суми за тях на 20 май 2010 г. С отговора на исковата молба е предявено и евентуално възражение за съдебно прихващане с недължимо платена сума, представляваща аванс за изпълнение на допълнителни дейности. Длъжникът не е изразил съгласие с прехвърлянето на вземането и разпоредбата на чл.103 ал.3 ЗЗД му дава възможност да прихване задължението си срещу свое ликвидно и изискуемо вземане към предишния кредитор.
След анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност въззивният съд е достигнал до извода за неоснователност на предявеното възражение за прихващане.
При оглед на място вещото лице е констатирало изпълнение на допълнително уговореното по вид и количество, както и съответствие между описаните в актовете обр.19 СМР и претендираните като допълнително възложени работи, уточнени по вид, количество и стойност с молба вх. № 3847/9 март 2016 г. Вещото лице И. Щ., чието заключение не е оспорено и е възприето от съда, след проверка на строителната документация в консултантската фирма „М. консулт“, упражнявала строителен надзор, и при изпълнителя, стига до извода, че няма актове обр. 19, издадени от „Маяк груп“ ООД – изпълнител на следващ етап от строителството на търговска база. Проверена е и документацията, въз основа на която е издадено разрешението за ползване на обекта съгласно обясненията на в.л. Щ. в съдебно заседание на 25.10.2016 г. Актуваните с обр.19 СМР и описаните в уточнението на обстоятелствената част на исковата молба съвпадат. Съгласно констатациите на техническата експертиза уговорените допълнителни дейности са изпълнени и са били обект на оглед на строителната площадка, същите кореспондират с удостовереното в актовете, едностранно съставени от изпълнителя. В. не е подкрепил с доказателства тезата, че изпълнител е трето на облигационната връзка лице.
Страните не твърдят съществуване на паралелни договорни отношения за строителство на друг обект между ответното АД „Бутед“ и „Апия плюс“ ЕООД, поради което въззивният съд е заключил, че процесната фактура, осчетоводена при възложителя, се отнася именно до допълнителни СМР на посочения в исковата молба обект. Изпълнителят по процесния договор е изправна страна, поради което за възложителя не е възникнало право да развали договора и да иска обратно платеното. Не са ангажирани и доказателства за предприети от него действия за разваляне на съглашението.
Първият въпрос на касатора в изложението – длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност е зададен в контекста на оплакването за необоснованост на обжалваното решение, необсъждане на част от показанията на разпитаните свидетели и тяхната достоверност, липса на задълбочен анализ на коментираните в мотивите на въззивния съд гласни доказателства.
По така формулирания въпрос е създадена постоянна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и своевременно представени доказателства при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство и да извърши собствена преценка на събраните по делото доказателства от първоинстанционния съд, относими към спорните пред възивния съд факти.
Обжалваното решение на Бургаския апелативен съд не е постановено в отклонение на формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна за него съдебна практика по приложението на чл.236 ал. 2 ГПК, нито в противоречие с цитираните решения на ВКС.
В съобразителната част на решението са анализирани признанията в отговора на исковата молба допълнително договаряне на процесните видове работи, констатациите на експертизата, основани на оглед на построеното, както и на задълбочена проверка и анализ на строителната документация, гласните доказателства относно изпълнението на устните уговорки и допълнително възложените дейности и заключенията на съдебно-счетоводната експертиза. Описаните доказателства са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за достъп до касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият правен въпрос – Длъжен ли е съдът да изложи съображения в мотивите си защо не кредитира показанията на разпитан по делото свидетел, чиито показания са възприети от първоинстанционния съд или е достатъчно да не ги коментира в мотивите си – е от значение за възприемане на фактическата обстановка, за обсъждане на събраните по делото доказателства, не и за формиране решаващата воля на съда по предмета на спора, поради което не е обуславящ изхода на делото според разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1. Третият въпрос – обвързан ли е съдът със заключението на вещото лице или е длъжен да прецени доказателствената му сила, съпоставяйки го с останалите доказателства по делото – също не обуславя правните изводи на съда по предмета на спора, поради което не съответства на критерия „общо основание за достъп до касация“, той е от значение за обсъждане и оценка на доказателствата по делото и отговорът му се съдържа в разпоредбата на чл.202 ГПК. Независимо от горното въззивният съд е изложил мотиви, обосноваващи преценката му за обоснованост и годност на експертното заключение на инж.И. Щ., възприето като обективно и компетентно.
Последната група процесуалноправни въпроси е свързана с преценката на фактурата и доказателствената й стойност относно приемането на допълнителните СМР при липса на индивидуализиращи вида и количеството им данни в осчетоводената фактура. Съгласно трайно установената практика на ВКС отразяването на фактурите в счетоводните регистри на страните при редовно водено счетоводство и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна представляват признание за възникването и размера на фактурираните задължения. В случая, за да прецени частичната претенция за възнаграждение като основателна, съдът е съобразил счетоводното отразяване на ф-ра № 50/ 1 април 2010 г. в регистрите на страните, вписването й в дневника за покупки на ответника, ползването на данъчен кредит от него и липсата на плащане по фактурата, констатирани в неоспореното заключение на в.л. А. Б.. С авансовото плащане от касатора за извършване на допълнителни СМР е потвърдено съгласието му за сключване на допълнително съглашение относно възлагане на процесните строителни дейности. Счетоводното отразяване на фактурата при ответното дружество, упражняването на правото за приспадане данъчен кредит и включването й в дневниците доказва съществуването на задължение в осчетоводения размер и е признание за съществуването му съгласно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, служебно известна на състава /Р.. № 42 от 19 април 2010 г. по т.д.№ 593/2009 г. на Второ т.о., Р.. 23 от 7.02.2011 г. по т.д.№ 588/2010 г. на Второ т.о. на ВКС и др./. Обжалваното решение не е постановено в отклонение от цитираната трайно установена съдебна практика.
Предвид изложеното следва да се приеме, че касаторът не установява сочените от него основания за достъп до касационен контрол.
Водим от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о. на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 44/5 май 2017 г. на Бургаския апелативен съд, ТО, постановено по в.т.д.№ 93/2017 г. по описа на същия съд, в обжалваната му от „Бутед“ АД част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: