ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 951
София, 05.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1557 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А..Т. като процесуален представител на М. А. В. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 23.11.2017г. по гр.д. № 4569/20127г.
Ответниците по жалбата А. И. В. и М. И. В. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат К.М. са заели становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение САС е отменил решението на СГС от 17.VІІІ.2012г. по гр.д. № 578/2003г. в отхвърлителната му част по иска по чл.59 ЗЗД и вместо него е постановил друго, с което е осъдил М. А..В. да заплати на А. Ив. В. и М. /погрешно записано М./ Ив. В. 37861.89лв. обезщетение за ползване през периода 10.V.1998г. – 10.V.2003г. на апартамент в София, подробно индивидуализиран, заедно със зимнично помещение, таванско помещение и с припадащите се части от общите части на сградата и от мястото, върху което тя е построена, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, и е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл.86 ал.1 ЗЗД за присъждане на 1000лв. мораторна лихва за посочения период.
Въззивният съд е взел предвид, че процесният имот е бил собственост на [фирма], като след одържавяването му по ЗНЧИМП е наредено отписването му от актовите книги за държавни и общински имоти със заповед от 1993г. и предаването му на наследниците на акционерите на дружеството. С решение на ВКС І ГО от 16.ХІ.2016г. по гр.д. № 1626/2016г. е признато за установено по отношение на М. А.. В., че А. Ив. В. и М. Ив. В. са собственици общо на 9985/16000 ид.части от процесния апартамент, владението върху които части ответникът е осъден да предаде на ищците, и е отменен нотариален акт от 2006г. в частта, с която на А. М.В. са признати права над 3007.5/16000 ид.части. В мотивите на това решение е прието, че акционери във [фирма] са И. В. /първоначалният ищец, починал през 2006г. и заместен от синовете си А. и М. И. Влайкови/ с 8285лв., М. А. В. /починал през 1983г., чийто наследници са Р. В. и А. М.В., починал през 2008г., наследен от ответника М. В./ с 3550лв., А. Ив.В. /чиито наследници са страните по делото/ с 3400лв. и още 7 лица с акции за общо 765лв. Че М. В. е завладял насилствено имота и го е ползвал през процесния период е прието за установено с влязлото в сила на 16.V.2003г. решение на СРС по гр.д. № 162/1994г. по предявен от [фирма], с което /дружество/ И. А..В. сключил договор за наем на имота, срещу М. В. и К. В. иск с правно основание чл.76 ЗС за предаване на държането му – страните по настоящото дело са обвързани от СПН на това решение, с което искът е уважен, тъй като то е постановено при участието на И. А..В. като трето лице – помагач на дружеството. Ползването през процесния период на имота от ответника е прието за установено и от показанията на свидетел с преки наблюдения за това. Прието е за установено, че през исковия период първоначалният ищец е притежавал идеални части от апартамента, както и че ответникът не твърди и не е представил доказателства да е ползвал имота на някакво основание или да е имал противопоставими на собственика права. С оглед на това и тъй като не е плащал нищо за ползването, ответникът се е обогатил за сметка на ищците, които са обеднели с присъдената сума, определена със заключение на съдебно-техническа експертиза, равна на цената за ползването.
Въззивният съд не е споделил защитната теза на ответника, заявена пред него в хода на делото по същество – че по делото не се намират доказателства, установяващи той или неговият наследодател да са получавали покана за поисканото обезщетение, с обосновка в представена след заседанието писмена защита, че исковата претенция следва да се разгледа като такава по чл.31 ал.2 ЗС, а не по чл.59 ЗЗД. Прието е, че с иска по чл.31 ал.2 ЗС може да се защити лишеният от ползване съсобственик срещу ползващия съсобственик, какъвто не е разглежданият случай. По отношение на съсобственика А. М. В. искът е оттеглен и производството е прекратено преди смъртта му. През процесния период и към датата на подаване на исковата молба М. В. се явява трето за собствеността лице, доколкото баща му А. М. В. /починал през 2008г./ е бил жив и липсват данни и твърдения приживе той да се е разпореждал в полза на сина си с притежаваните идеални части от имота.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се твърди, че първоинстанционният съд квалифицирал предявения иск по чл.30 ал.3 ЗС /вероятно касаторът е имал предвид разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС предвид изложените в касационната жалба основания за касационно обжалване/, във връзка с което касаторът ангажирал съответните доказателства. С промяната на правната квалификация от въззивния съд с такава по чл.59 ЗЗД било нарушено правото му на защита. С оглед на това е поставен въпросът в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК „промяната на правната квалификация във въззивната инстанция препятства ли организирането на защитата на страните и решение, постановено при такива обстоятелства, следва ли да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с оглед новата квалификация и следва ли да бъде дадена възможност на страните при евентуално връщане да ангажират нови доказателства, за които не им е била дадена възможност или които не са били необходими с оглед правната квалификация и разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд”. Изложени са и съображения за необоснованост на атакувания съдебен акт – формираните изводи противоречали на събраните доказателства, установяващи, че страните са съсобственици на процесния имот. Сочи се в тази връзка практика на ВКС, според която след приключване на устните състезания съдът не може да приема писмени бележки с изразено ново становище и направени нови възражения, без да даде възможност на другата страна да вземе становище по тях, въззивният съд бил длъжен да разгледа и разреши спора съобразно фактическите твърдения в исковата молба и доказателствата по делото /решение по гр.д. № 1218/2009г. ІV ГО/, съгласно чл.12 ГПК съдът преценявал всички доказателства и доводи на страните по вътрешно убеждение, съгласно чл.235 ал.2 ГПК съдът основавал решението върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, а според чл.236 ал.2 ГПК към решението съдът излагал мотиви с посочване на исканията и възраженията, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи – съдът в случая изложил мотиви, но те не кореспондирали със събрания доказателствен материал /решение по адм.д. № 13678/2012г. ВАС, решение по гр.д. № 470/2012 ВКС ІІ ГО и решение по гр.д. № 534/2012г. ВКС ІV ГО/. Поставен е въпросът „следва ли съдът да постанови решението въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съобразно чл.235 ал.2 и 3 ГПК”. В мотивите следвало да се изложат съображения относно предмета на спора, да се обсъдят доказателствата с постановяване кои от тях са от значение и какви са правните изводи въз основа на тях, да се вземат предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. В случая съдът изложил мотиви, но те не били съобразени с доказателствения материал.
ВКС намира, че касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допуснато.
Правната квалификация по чл.59 ЗЗД на предявения иск е дадена още от първоинстанционния съд /разгледал делото по предвидения в отменения ГПК ред по силата на пар.2 ал.1 от ПЗР от сега действащия процесуален закон/ въз основа на твърденията в исковата молба, че ищецът е собственик на процесния имот, че ответникът през 1994г. насилствено се самонастанил в него, ползвал го през процесния период без основание и се обогатил за сметка на ищеца със сумата 60669лв., с претенция за присъждане на сумата, поддържана в хода на делото по същество за 37861.89лв. съобразно квотата на правоприемниците на първоначалния ищец от 62.406% /в акции 9985 броя/ от собствеността върху него. Въззивният съд е разгледал и разрешил спора, квалифицирайки го по същата правна норма и въз основа на същите обстоятелства и петитум, приемайки, че тъй като през исковия период М. В. не е бил съсобственик на процесния имот, какъвто е бил баща му до смъртта му през 2008г., който не е правил разпореждания в негова полза с идеалните си части от имота, в отношенията между страните чл.31 ал.2 ЗС не намира приложение. При това положение първият поставен от касатора въпрос не е във връзка с произнасяне на съда от значение за спора.
За пълнота следва да се отбележи, че даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с практиката по приложението на чл.31 ал.2 ЗС, обективирана в ТР № 7/2012г. на ОСГК, според което лично ползване по смисъла на тази разпоредба е всяко поведение на съсобственик, възпрепятстващо или ограничаващо останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им /прието за установено е в случая, че ответникът се е самонастанил насилствено в процесния имот и го е ползвал през исковия период без основание/, както и с т.11 от ППВС № 1/1979г., според която правилото на чл.59 ал.2 ЗС намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се, възможността на ищеца да се защити с иск на друго основание спрямо друго лице не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването, тази възможност на неоснователно обеднелия не може да означава, че обогатилият се се е освободил от своето задължение.
По втория поставен в изложението въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената практика, като е изложил съображенията си за предмета на спора, който е определил съобразно наведените в исковата молба твърдения и петитум, подложил е на преценка доводите и възраженията на страните, /включително възражението, касаещо приложението на чл.31 ал.2 ЗС, заявено от страна на касатора в хода по същество на делото пред въззивния съд, обосновката на което се съдържа в представената след съдебното заседание писмена защита – в тази връзка следва да се посочи, че право да се позове на недадена възможност на насрещната страна да заяви становище по възражението е на насрещната страна, а не на касатора/, представените доказателства, включително и за фактите, настъпили след предявяването на иска /предмет на влязлото в сила решение на ВКС по гр.д. № 1626/2016г., смъртта на бащата на ответника през 2008г. и придобиването от последния по наследство на части от процесния имот/, и въз основа на тях мотивирано е формирал фактическите и правните си изводи. Освен това, следва да се отбележи, че във въпроса, както и в обосновката му, не се съдържа уточнение кои от правнорелевантните факти не са доказани съобразно правилата за доказателствената тежест, кои доказателства и доводи не са били обсъдени от въззивния съд и кои обстоятелства не са били приети за установени, въпреки което съдът е основал изводите си на тях, което препятства възможността за преценка относно значението на въпроса за изхода на спора по делото и за съответствието между даденото му от съда разрешение и сочената практика. Съображенията в изложението за необоснованост на атакувания съдебен акт не са предмет на проверка в настоящото производство по допускането на касационно обжалване, тъй като те представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, по което касационният съд се произнася, ако допусне такова.
При това положение се налага извод, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Ответниците по касационната жалба не са заявили искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 4 състав, № 2424 от 23.ХІ.2017г. по гр.д № 4569/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: