О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
гр.София, 23.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3100/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. Д. Д. и Н. М. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 20/ 16.02.2015 г. по гр.д.№ 575/ 2014 г., с което частично е обезсилено и частично е отменено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 3503/ 2012 г., след което въззивният съд прекратил производството по предявения от А. Т. А. против Н. М. Д. иск за заплащане на сумата 10 000 евро като получена без основание, като същият иск по отношение на П. Д. Д. е отхвърлен. По евентуално предявените искове, квалифицирани по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД – за връщане на дадено по отпаднало основание – Н. Д. и П. Д. са осъдени да заплатят на А. Т. А. всеки от тях по 10 000 евро със законната лихва от датата на исковата молба.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.2 ГПК касаторите повдигат процесуалноправните въпроси допустимо ли е съдебно решение, постановено по евентуален иск срещу ответник, срещу който не е насочен главния иск и възстановява ли се висящността по евентуално предявен иск, ако производството по главния иск бъде прекратено от въззивния съд. Освен това формулират материалноправните въпроси съставлява ли основание за разваляне или прекратяване на двустранните договори отпадане на интереса от изпълнението му на някоя от страните по него; поведението на страните може ли да е критерий при тълкуване на договора; допустимо ли е да се претендира обезщетение за вреди по предварителен договор за продажба от продавача, ако не е предявил иск за обявяване на договора за окончателен; предвидими и сигурни ли са вредите от спадане на пазарната цена на недвижим имот, търпени в резултат на неизпълнение на договор за продажбата на същия. За последните два въпроса касаторите поддържат, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а останалите, според тях, имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната срана А. А. оспорва жалбата и излага съображения, че поставените от касаторите въпроси са разрешени от въззивния съд правилно, както и че представените от тях съдебни решения са неотносими към конкретния казус.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът и ответниците са страни по договор от 30.11.2007 г., по силата на който се задължили да си съдействат за обединяването на техни съседни недвижими имоти, а ако обединението стане невъзможно, ответниците да продадат своите имоти на ищеца за сумата 144 000 евро. В случай на осъществяване на обединението, ответниците пак следвало да прехвърлят на ищеца имотите си, срещу което последният се задължил да им учреди право на строеж върху два обекта в сградата, която ще построи върху обединения имот при цена 700 евро за 1 кв.м., а разликата до 144 000 евро да заплати в брой. Администрацията била сезирана от страните с искане за обединяване на имотите, но до такова не се стигнало. С нотариална покана от 26.10.2009 г. ответниците поискали от ищеца да започне изпълнението на договора и определили срок, в който да стартира процедурата по обединяване и получаване на строителни книжа, а с писмо от 01.06.2010 го уведомили, че развалят договора поради неговото неизпълнение. По договора ищецът предал на ответника Д. 20 000 евро, като с предявените искове претендира връщането им от този ответник като получени без основание (главен иск), а евентуално предявява искови претенции от по 10 000 евро срещу двамата ответници, като получени при отпаднало основание. Въззивният съд приел, че с първоинстанционното решение е разгледан само главния иск и че по този иск Н. М. не е посочена като ответник, поради което го обезсилил и прекратил производството в тази част. По главния иск срещу П. Д. съдът отменил първоинстанционното решение и го отхвърлил, като извел от правна страна, че плащането на сумата 20 000 евро е извършено въз основа на договора, следователно при наличие на правно основание. След това съдът пристъпил към разглеждане на евентуалните искове и ги счел за основателни, макар да посочил, че изявлението на ответниците за разваляне не е произвело действие, тъй като ищецът не е в неизпълнение на договорните си задължения. Съдът приел обаче, че след като никоя от страните не е поискала обявяване на договора за окончателен и е обективирала желание за прекратяване на облигационната връзка, тази връзка е отпаднала и са налице предпоставките по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД. Възраженията на ответниците за прихващане на вземанията на ищеца с техни вземания за обезщетяване на вреди от обезценка на имотите им за времето до прекратяване на договора, поради невъзможността да се разпоредят с тях възмездно, съдът отхвърлил. Мотивирал се с липсата на вреди, защото ответниците са могли да предявят иск по чл.19 ал.3 ЗЗД, като посочил също, че се касае за пропуснати ползи, които не са предвидими към момента на сключване на договора и че от фактическа страна не се установява наличие на реални и осъществими възможности за отчуждаване на имотите от ответниците на по-изгодни цени.
При така изложените от въззивния съд мотиви, материалноправните въпроси, свързани с възражението за прихващане (които според касаторите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС), не обуславят обжалваното решение. От фактическа страна съдът е приел, че по делото не са представени доказателства през периода, в който ищците твърдят обезценяване на недвижимите имоти поради промени в пазарната конюнктура, те да са имали реални и осъществими възможности за отчуждаването им. Това е фактическа констатация за отрицателен факт, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. По правното съображение на въззивния съд, че в този случай не е налице пропусната полза, касаторите не са релевирали правен въпрос. Те са формулирали питане явяват ли се предвидими и сигурни вредите от спадане на пазарната цена на недвижим имот, търпени в резултат на неизпълнение на договор за продажбата на същия. Отговорът на този въпрос е без значение за решението на въззивния съд, защото той е отхвърлил възражението за прихващане поради липса на доказателства за възможности за отчуждаване, т.е. липсата на пропуснати ползи е изведена при различни от твърдяните от ответниците причини.
Без значение е и въпросът допустимо ли е да се претендира обезщетение за вреди по предварителен договор за продажба, ако не е предявен иск за обявяване на договора за окончателен. Какъвто и отговор да бъде даден, при приетите от въззивния съд факти, това не би променило крайното решение по спора.
Не обуславя решението и материалноправният въпрос съставлява ли основание за разваляне или прекратяване на двустранните договори отпадане на интереса от изпълнението му на някоя от страните по него. Съдът не е постановил, че договорът е развален, а е приел прекратяването му и то не поради отпадане на интереса на някоя от страните по него, а поради отпадане на интереса на всички страни, по което те са постигнали съгласие с конклудентни действия преди процеса.
Останалите повдигнати от касаторите въпроси обуславят обжалваното решение, но нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение биха могли да имат само въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или за да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е достатъчно пълен и ясен, а практиката по прилагането му – установена. Материалноправният въпрос може ли поведението на страните да е критерий при тълкуване на договора е разрешен положително в обвързващата практика на Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК (решение № 546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009 г., ІV г.о.). По процесуалноправните въпроси също има установена практика. Евентуален иск срещу ответник, срещу който не е насочен главния иск, е допустима форма на съединяване на искове, в тази хипотеза попадат всички обратни искове, предявени срещу третото лице под условие, че бъде уважен първоначално предявения иск. Освен това видът на съединяване не следва от посоченото от ищеца, а от обективното естество на предявените искове (решение № 97/ 08.02.2013 г. по т.д.№ 196/ 2011 г., І т.о.). След като ищецът е сезирал съда с редовна искова молба срещу един ответник с твърдения за съществуващо вземане, съдът е длъжен да се произнесе по иска след отхвърляне на претенциите за същото вземане срещу друг ответник, независимо дали ще квалифицира този иск като евентуално съединен. Висящността по евентуално предявен иск се възстановява във всеки случай, когато въззивният съд уважи жалба срещу уважаващо главния иск първоинстанционно решение, а не само при отхвърлянето му (т.15 от Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС).
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 20/ 16.02.2015 г. по гр.д.№ 575/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: