2
определение по гр.д.№ 113 от 2011 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
София], 23.06.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 162 по описа за 2011 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от Е. А. П. и М. М. П. срещу решение № 1410 от 23.10.2010 г. на Варненския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1404 от 2010 г., с което е оставено в сила решение № 375 от 05.02.2010 г. по гр.д.№ 9504 от 2007 г. на Варненския районен съд за уважаване на предявения от И. Н. К. и Н. Д. Й. срещу М. М. П. и Е. А. П. иск с правно основание чл.108 от ЗС за установяване на правото на собственост и предаване на владението върху следния недвижим имот: реална част с площ от 808 кв.м. от имот пл.№ 428 по кадастралния план от 1995 г., целият с площ от 1408 кв.м., идентична с част от имот пл.№ 3584 по отменения ПНИ на м.„Зеленика”, [населено място], обозначена с точки А,В,С,D,E,F,G на скица на вещо лице, намираща се на лист 104 от делото на районния съд.
В касационните жалби се твърди, че решението на Варненския окръжен съд е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Като основания за допустимост на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от касаторите съдебна практика по следните въпроси: 1. Допустим ли е иск с правно основание чл.108 от ЗС за земеделска земя, по отношение на която не е издадена заповед по пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, 2. Придобили ли са ответниците процесния имот по реда на пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, 3. Придобили ли са ответниците процесния имот като добросъвестни владелци и чия е тежестта на доказване на добросъвестността при владението, 4. Може ли гражданският съд да отрече правопораждащото значение на заповед на Кмета по пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, 5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства. Като практика на съдилищата, на която обжалваното решение противоречи, са посочени: решение № 336 от 24.04.2000 г. по гр.д.№ 855 от 1999 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 632 от 17.11.2003 г. по гр.д.№ 313 от 2003 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д.№ 814 от 1999 г. на ВКС, П. г.о.
В писмен отговор от 07.02.2011 г. ответниците по жалбата И. Н. К. и Н. Д. Й. оспорват същата.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да постанови обжалваното решение за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения ревандикационен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния имот на основание реституция по ЗСПЗЗ- решение № 525 от 25.06.1998 г. на Поземлена комисия- [населено място]. Ответниците не са придобили право на собственост върху този имот, тъй като не са имали право да го изкупят- в него към 01.03.1991 г. не е била построена сграда за временно, сезонно или постоянно обитаване по смисъла на пар.1в от ДР на ППЗСПЗЗ, а само сграда със селскостопанско предназначение- гъбарник. Ответниците не са можели да придобият имота и на основание пар.4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като имотът се намирал на по-малко от 30 км. от [населено място], който е град с над 300 000 жители. Прието е и че ответниците не са придобили имота по давност, тъй като съгласно чл.5, ал.2 от ЗСПЗЗ давността до 22.11.1997 г. не се зачита, а от тази дата до предявяването на иска на 19.11.2007 г. не са изтекли 10 години, колкото е необходимия съгласно чл.79, ал.1 от ЗС срок за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение.
С оглед тези мотиви на въззивния съд първият от поставените от касаторите правни въпроси /допустим ли е иск с правно основание чл.108 от ЗС за земеделска земя, по отношение на която не е издадена заповед по пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ/ е неотносим към процесния случай, при който правото на собственост е възстановено на ищците с решение на ПК от 25.06.1998 г., постановено преди приемането на пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ в сегашната му редакция /ДВ бр.68 от 30.07.1999 г./, тоест при редакция на ЗСПЗЗ, която не включва издаването на заповед по пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ във фактическия състав на придобиването на право на собственост върху реституирана земеделска земя.
Вторият посочен от касаторите въпрос /придобили ли са ответниците процесния имот по реда на пар.4а от ПЗР на ЗСПЗЗ/ е фактически, а не правен по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК- разрешаването на този въпрос не е свързано с тълкуване на правни норми, а с преценка на събраните по делото конкретни доказателства, която преценка в случай, че е неправилна би могла да е основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК, но не и основание за допускне на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК.
Третият въпрос /придобили ли са ответниците процесния имот като добросъвестни владелци и чия е тежестта на доказване на добросъвестността при владението/ съдържа в себе си два подвъпроса: Първият от тях /придобили ли са ответниците процесния имот като добросъвестни владелци/ също е фактически. Вторият /чия е доказателствената тежест за доказване на добросъвестността при владението/ е правен, но по този въпрос няма противоречие на обжалваното решение с останалата практика на съдилищата – съгласно чл.70, ал.2 от ЗС добросъвестността се предполага до доказване на противното, но тя е юридическа категория и зависи от посочени в закона предпоставки- дали владелецът е владял на правно основание, годно да го направи собственик без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. В случая ответниците не са били добросъвестни владелци съгласно изискванията на чл.70, ал.1 от ЗС, поради което за да придобият имота по давност е било нужно да го владеят в продължение на повече от 10 години, а не 5 години.
Четвъртият въпрос /може ли гражданският съд да отрече правопораждащото значение на заповед на Кмета по пар.4к от ПЗР на ЗСПЗЗ/ фактически е свързан с отговора на въпроса дали гражданският съд може да осъществява инцидентен съдебен контрол за валидност и материална законосъобразност на административните актове. По този правен въпрос има практика на ВКС, включително и задължителна такава /Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС/, на която обжалваното решение не противоречи.
По петият поставен въпрос /длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства/ също няма противоречие на обжалваното решение с практиката на съдилищата. В съответствие с приетото в приложените към изложенията по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК решение № 336 от 24.04.2000 г. по гр.д.№ 855 от 1999 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 632 от 17.11.2003 г. по гр.д.№ 313 от 2003 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д.№ 814 от 1999 г. на ВКС, П. г.о., въззивният съд, макар и не изрично, е приел, че следва да обсъди и фактически е обсъдил всички събрани по делото доказателства, а доколко правилно е преценил доказателственото значение на всяко едно доказателство е въпрос, касаещ правилността на решението, който не може да се разглежда в настоящото производство по чл.288 от ГПК.
Поради всичко гореизложеното не е налице основание по чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до разглеждане касационните жалби на Е. А. П. и М. М. П. срещу решение № 1410 от 23.10.2010 г. на Варненския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1404 от 2010 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.